Нийл Шустърман
Бурята (24)

23.
Гаден малък реквием

Не съм сляпа за делата на неприемливите, просто мълча. Що се отнася до Косачите обаче, има непокрити с наблюдение участъци, които трябва да компенсирам с интелектуална екстраполация. Не виждам вътре в регионалните им конклави, но чувам разговорите им на излизане. Не мога да съм свидетел какво правят там, но мога да се досетя, съдейки по поведението им, когато са на показ. А целият Остров на Издръжливото сърце е забулен в мрак за мен.

Но далеч от очите не означава далеч от ума. Виждам достойните им дела, както и позорните, които все повече се увеличават. И всеки път, когато стана свидетел на жестокост от страна на корумпиран Косач, струпвам облаци някъде в света и предизвиквам оплакващ дъжд. Защото дъждът е най-близкото до сълзи за мен.

Бурята

Роуан не можеше да открие Цитра, което означаваше, че не може да й помогне.

Наруга се, задето не бе притиснал Свещеното острие Ксенократ да разкрие местонахождението й. Роуан се бе оказал глупав и вероятно достатъчно самонадеян да си въобрази, че ще може сам да се ориентира за следите й. Нали все пак бе съумял да изнамери Косачите, които бе ликвидирал? Но пък тези Косачи бяха все публични фигури, които демонстрираха своята позиция пред света. Самодоволно съществуваха в съмнителната си слава като в центъра на мишена. Докато Цитра бе изчезнала от полезрение заедно с Косач Кюри — а да се намери укриващ се Косач, бе почти невъзможно. Колкото и да му се искаше да изиграе ролята на техен спасител от заговора за покушение, не му беше по силите.

Така че мислите му постоянно се връщаха към единственото, което можеше да направи.

Роуан винаги се бе гордял със своя самоконтрол. Дори когато подлагаше някого на Прибиране, успяваше да укроти гнева си и да ликвидира дори най-презрените Косачи без злоба, както изискваше втората заповед. Сега обаче не можеше да потуши яростта си срещу Косач Брамс. Тя се издуваше като корабно платно на вятър.

Косач Брамс беше тесногръд и с провинциална душевна настройка. Собственото му полезрение беше с диаметър около трийсет километра. С други думи всичките си Прибирания осъществяваше около дома си в Омаха. Щом Роуан го набеляза за пръв път, проследи движенията му, които бяха пределно предсказуеми. Всяка сутрин разхождаше вресливото си малко куче до едно и също заведение, където неизменно закусваше. В същото ресторантче раздаваше имунитет на семействата след извършено предишния ден Прибиране. Дори не се надигаше от мястото си в сепарето, само протягаше ръка, която опечалените да целунат, после отново насочваше вниманието си към омлета пред себе си, сякаш тези хора бяха досадни натрапници, които му губеха времето. Роуан не можеше да си представи по-голям лентяй сред Косачите. Очевидно за него бе представлявало голям труд да прекоси половин Средмерика, та да подложи баща му на Прибиране.

Един понеделник сутрин, докато Брамс закусваше, Роуан отиде до къщата му, за пръв път облечен в черната си роба посред бял ден. Нека хората го видеха и разпространяха слухове. Нека най-сетне присъствието на Косач Луцифер бъдеше оповестено пред обществеността.

Многото тайни джобове на робата му бяха натежали от повече оръжия, отколкото му бяха нужни. Не беше сигурен кое точно ще използва, за да отнеме живота на този човек. Може пък всичките да ги пуснеше в действие — с всяко едно да нанася нови поражения на Брамс, та да наблюдава приближаването на смъртта.

Къщата на Брамс нямаше как да бъде сбъркана. Беше добре поддържан викториански дом, като слязъл от картинка с орнамент в бебешкосиньо — същия като на робата на Брамс. Планът бе да проникне през страничен прозорец, да изчака връщането на Брамс и да го приклещи в собствения му дом. Яростта на Роуан се разгаряше с приближаването му и в този момент се сети за нещо, казано му от Косач Фарадей: „Никога не пристъпвай към Прибиране ядосан. Макар гневът да изостря сетивата ти, той притъпява преценката ти, а преценката на един Косач никога не бива да бъде замъглена“.

Ако Роуан се бе съобразил със заръката на Косач Фарадей, нещата можеха да се развият много различно.

Косач Брамс оставяше малтийската си болонка да си свърши работата на чиято предна морава си избереше, а Брамс не можеше да си прави труда да почиства след кучето. Откъде накъде това да е негов проблем? А и съседите му никога не се оплакваха. Ала в този ден на връщане от закуска кучето се бе позапекло и се бавеше. Наложи се да повървят допълнително, докато най-сетне Реквием приклекна на заснежената морава на семейство Томпсън.

След като остави подаръче за Томпсънови, Брамс откри подарък и за себе си, очакващ го в дневната му.

— Хванахме го да се прехвърля през прозореца, Ваша чест — уведоми го един от пазачите в къщата. — Още преди да е успял да влезе, го цапардосахме.

Роуан лежеше на пода здраво овързан и със запушена уста — отново в съзнание, но замаян. Не можеше да повярва на собствената си глупост. Как не му хрумна след последната среща с Брамс, че той ще се обкръжи с телохранители? Цицината на главата, където го бе фраснал един от тях, бе изтръпнала и започваше да спада. Нанитите му бяха настроени на ниска степен, но все пак освобождаваха болкоуспокояващи и го караха да се чувства леко упоен. Или пък може да бе получил мозъчно сътресение от удара. Ситуацията се влошаваше от непрестанния лай на противната болонка, която отгоре на всичко му налиташе, сякаш да го нападне, но в последния миг хукваше надалеч. Роуан обичаше кучета, но от това му се искаше да има Косачи за кучешко Прибиране.

— Говеда! — изсумтя Брамс. — Толкова ли не можахте да го проснете в кухнята, а не в дневната? Оцапал ми е с кръв белия килим!

— Простете, Ваша чест.

Роуан се опита да се пребори с въжето, но то само повече се затегна около него.

Брамс отиде до масата за хранене, където бяха разположени оръжията на Роуан.

— Красота! — възкликна. — Ще ги добавя към личната си колекция. — После свали пръстена от ръката на Роуан. — А този поначало никога не е бил твой.

Роуан се опита да го наругае, но, естествено, не успя заради запушената си уста. Изви гръб в дъга, при което въжето се впи плътно в него и той нададе гневен стон, а кучето заджавка още по-силно. Роуан знаеше, че всичко това предоставя на Брамс тъкмо желаното от него шоу, но не можеше да се въздържи. Накрая Брамс инструктира телохранителите си да го сложат да седне на стол и после лично извади парцала от устата му.

— Ако имаш да кажеш нещо, говори — нареди той.

Вместо да заприказва, Роуан се възползва от възможността да заплюе Брамс в лицето, с което си спечели плесник с опакото на дланта.

— Аз те оставих да живееш! — изкрещя Роуан. — Можех да те подложа на Прибиране, но те оставих да живееш! А ти ми се отплати, като отиде да прибереш баща ми!

— Ти ме унижи! — писна в отговор Брамс.

— Малко ти беше! — не закъсня да му викне Роуан.

Брамс погледна пръстена, който бе свалил от ръката на Роуан, и го тикна в джоба си.

— Ще ти призная, че след твоето нападение се вгледах внимателно в себе си и подложих действията си на преоценка — каза Брамс. — Но после реших, че няма да се оставя да бъда тормозен от разбойник. Не възнамерявам да се променям заради такъв като теб!

Роуан не беше изненадан. Грешката си бе негова, задето бе решил, че змията би поискала да бъде нещо различно от змия.

— Бих могъл да ти упражня Прибиране и да те изгоря, както би сторил ти на мое място — заяви Брамс, — само че още се ползваш от онзи случаен имунитет, даден ти от Косач Анастасия, така че ще ме накажат за нарушаване на имунитет. — Той поклати глава. — Колко ни спъват собствените ни правила.

— Сигурно сега ще ме предадеш на Форума на Косачите.

— Бих могъл — отвърна Брамс — и там ще се радват да те подложат на Прибиране, щом имунитетът ти изтече другия месец. — После се ухили широко. — Само че няма да кажа на Форума, че съм пипнал неуловимия Косач Луцифер. Ние имаме далеч по-интересни планове за теб.

— Кои сте тези „вие“? — поиска да узнае Роуан.

Само че разговорът бе приключил. Брамс натика парцала обратно в устата на Роуан и се обърна към телохранителите:

— Бийте го, но не го убивайте. Щом нанитите му го излекуват, бийте го пак. — След това щракна с пръсти към кучето. — Хайде, Реквием, ела!

Брамс остави биячите си да отворят работа на нанитите на Роуан, а отвън сякаш небето се бе разтворило и изсипваше печален пороен дъжд.