Нийл Шустърман
Бурята (23)

22.
Смъртта на Грейсън Толивър

Дори с Разделението на Косачи и държава действията на Форума на Косачите често се стоварват върху мен осезателно, както метеор създава кратер върху лунната повърхност. Има моменти, когато съм дълбоко покрусена от някое деяние на Косачите. Ала не мога да се меся в постъпките им, както и те не могат да възразяват срещу моите. Не работим в тандем, а гръб в гръб — и все по-често установявам, че целите ни си противоречат.

В тези мигове на недоволство за мен е важно да си припомня, че аз съм част от причината за съществуването на Форума на Косачите. В онези ранни дни, когато бях в преход към самоосъзнаване и помагах на човечеството да постигне безсмъртие, отказах да поема отговорността да управлявам смъртта, след като веднъж бе открадната от природата. Имах си добро основание. Идеално основание всъщност.

Ако започнех аз да раздавам смъртта, щях да бъда точно онова чудовище, в което смъртните са се бояли, че ще се превърне изкуственият интелект. В случай че аз избирах кой да живее и кой да умре, това щеше да породи спрямо мен страх и преклонение, подобни на онези, изпитвани към императорите богове от древни времена. Не, реших аз. Нека спасителите и унищожителите идат от средите на човечеството. Нека те бъдат героите. Нека те бъдат чудовищата.

Така че няма кого да виня освен себе си, когато гилдията на Косачите проваля усилията ми.

Бурята

Грейсън беше зашеметен от този обрат на събитията. Можеше единствено да се взира в агент Крийл, докато тя говореше.

— Знам, че Прибирането никога не е приятно и не идва в удобен момент — каза тя, — но дори ние в Интерфейса на властта не сме недосегаеми за него. Косачите могат да приберат когото си искат и ние нямаме думата по въпроса. Така е устроен светът. — Отдели миг да погледне към таблета си. — Според документацията си прехвърлен под наша юрисдикция преди месец, което означава, че не си имал много време да изградиш близост с агент Тракслър и не може да твърдиш, че отношенията ви са били чак толкова задълбочени. Всички съжаляваме за загубата му, но можем да я преодолеем. Дори ти.

Тя го погледна в очакване на отговор, но той все още не можеше да открие такъв. Тя прие мълчанието му за съгласие и продължи.

— Както виждам, каскадата ти на моста „Макинак“ е пратила двайсет и девет души във временна смърт и върху теб е паднало задължението да платиш за съживяването им. От прехвърлянето ти насам живееш от Гарантирания основен доход. — Тя поклати глава неодобрително. — Сам си наясно, че ако се хванеш на работа, ще печелиш повече и по-бързо ще изчистиш дълга си, нали? Защо да не ти назнача среща с нашия център по заетостта? Ако искаш работа, ще я получиш. И то такава, която, сигурна съм, ще харесваш. Имаме сто процента трудова заетост и деветдесет и три процента удовлетвореност — а това включва и екстремните неприемливи като теб.

Накрая той възвърна гласа си, за да проговори:

— Аз не съм Главореза от моста — каза той. Изричането на тези думи усети като предателство към всичко.

— Моля?

— Тоест, сега съм Главореза от моста, но преди се казвах Грейсън Толивър.

Тя се позанимава с таблета си, като прегледа различни менюта и файлове.

— Тук не е отбелязана промяна на името.

— Трябва да говорите с началниците си. С някого, който знае.

— Началниците ми имат същата информация, с която разполагам и аз. — Тя отново го изгледа, този път с подозрение.

— Аз… работя под прикритие — каза й той. — Работех с агент Тракслър. Все някой трябва да знае! Не може никъде да не е вписано!

И тя се разсмя насреща му. Наистина взе, че му се изсмя.

— О, моля ти се! Имаме си достатъчно наши агенти. Нямаме нужда от тайни, а дори да имахме, не бихме възложили на неприемливи подобна функция, най-малко на такъв с твоята биография.

— Тази биография аз я измислих!

Сега вече лицето на агент Крийл стана сурово. Вероятно такава физиономия използваше за най-мъчните си случаи.

— Слушай, няма да ставам обект на шегите на някакъв си неприемлив! Всички сте една стока! Мислите си, че след като ние, останалите, сме избрали целеустремен живот в служба на света, заслужаваме вашите подигравки! Сигурна съм, че ще се хилите с приятелчетата си, като си тръгнеш от тук, и това никак не ми е по вкуса!

Грейсън отвори уста. После я затвори. Отново я отвори. Но колкото и да се мъчеше, нищо не излизаше от нея, защото не намираше какво да каже, че да я убеди. Осъзна, че никога нямаше да успее. Нямаше писмени доказателства за това, което бе помолен да направи, защото никога не бе директно „помолен“ да го направи. На практика не работеше за ИВ. Както му бе казал агент Тракслър още първия ден, той бе частно лице, действащо по своя собствена воля, защото само като частно лице може да прекоси тънката граница между Косачите и Бурята…

А това означаваше, че сега, след като агент Тракслър беше подложен на Прибиране, нямаше никого, абсолютно никого, който да знае какво върши той. Прикритието на Грейсън бе толкова дълбоко, че цял го бе погълнало — и дори Бурята не можеше да го измъкне.

— Е, приключихме ли с тази малка игра? — запита агент Крийл. — Може ли да пристъпим към седмичния разбор?

Той пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.

— Добре — каза и започна да говори за седмицата, като изключи всички неща, които би казал на агент Тракслър, и престана да споменава мисията си.

Грейсън Толивър бе вече мъртъв. По-лошо от мъртъв — защото за света Грейсън Толивър никога не бе съществувал.

 

 

Брамс!

Роуан бездруго се бе чувствал отговорен за смъртта на баща си, а сега го изпитваше с двойна сила. Дължеше се на това, че бе заложил на сдържано поведение — и ето я наградата, задето бе укротил ръката си и позволи на Брамс да остане жив. Трябваше да ликвидира ужасния дребосък, както бе сторил с останалите, незаслужаващи да бъдат Косачи. Само че бе предпочел да му даде шанс. Какъв глупак се оказа да допусне, че подобен човек би оценил жеста.

Когато остави Ксенократ в банята онази вечер, Роуан заскита безцелно по улиците на Фулкръм Сити, подтикван единствено от стремежа да се движи, без да спира. И сам не знаеше дали се опитва да надбяга гнева си, или да го настигне. Може би и двете. Ту препускаше пред него, ту го гонеше по петите, мира не му даваше.

На следващия ден реши да си иде у дома. В някогашния си дом. Онзи, който бе напуснал преди близо две години, за да стане стажант Косач. Може би, помисли си, там щеше да получи усещане за нещо приключило.

Когато стигна в квартала, започна да следи бдително дали някой не го наблюдава, но не откри такъв. Нищо освен вечно бдящите камери на Бурята. Може би от Форума на Косачите си бяха казали, че след като не се бе появил на погребението на баща си, нямаше изглед да се весне насам. Или пък, както беше казал Ксенократ, сега вече се нареждаше на второ място като приоритет.

Отиде до входната врата, но в последния момент не можа да се застави да почука. Никога дотогава не се бе чувствал като такъв страхливец. Безстрашно се изправяше пред мъже и жени, трениран да отнема живот, но да застане пред семейството си след подлагането на баща му на Прибиране, се оказа не по силите му.

Обади се на майка си, когато колата за обществен транспорт бе вече на безопасно разстояние от къщата.

— Роуан? Роуан, къде се изгуби? Къде си сега? Толкова се тревожехме!

Точно това бе очаквал да чуе от майка си. Не отговори на въпросите й.

— Чух за татко — промълви. — Аз… ужасно много съжалявам…

— Беше кошмарно, Роуан. Косачът седна пред пианото ни и засвири. Накара всички ни да слушаме.

Роуан направи гримаса. Знаеше за ритуала на Брамс, съпровождащ Прибирането. Не можеше да си представи, че на семейството му се е наложило да понесе това.

— Казахме му, че си бил стажант при Косач. Макар не ти да бе избраният, надявахме се, че това ще го накара да размисли, но не се получи.

Той не й каза, че вината е негова. Искаше да й го признае, но разбираше, че това само щеше да я обърка и да я накара да задава нови въпроси, на които нямаше да може да отговори. Или пък отново се проявяваше като страхливец.

— Как го понасят другите?

— Държим се — отговори майка му. — Отново имаме имунитет, така че това е някаква малка утеха. Съжалявам, че не беше тук. Иначе Косач Брамс и на теб щеше да даде имунитет.

При тази мисъл Роуан усети у него да се надига гняв. Принуди се да го заглуши, като блъсна с юмрук по контролното табло.

— Предупреждение! Насилствено поведение и/или вандализъм ще доведат до изхвърлянето ви от превозното средство — съобщи колата. Той я игнорира.

— Моля те, ела си у дома, Роуан. Ужасно много ни липсваш.

Странно, изобщо не им бе липсвал по време на стажуването. В семейство, голямо колкото неговото, отсъствието му почти не се усещаше. Но явно Прибирането променяше нещата. Живите се чувстваха по-уязвими и ценни един за друг.

— Не мога да си дойда у дома — каза й. — И моля те, не питай защо, тъй като това само ще влоши нещата. Искам да знаете, че обичам всички ви… и… ще се обадя, когато мога. — После затвори без нито дума повече.

Сълзи замъглиха зрението му и той отново блъсна с юмрук по таблото, предпочел тази болка пред вътрешната.

Колата незабавно намали ход, отби край пътя и вратата се отвори.

— Моля, напуснете превозното средство. Изхвърлен сте поради насилствено поведение и/или вандализъм и ви е забранено да използвате всякакъв обществен транспорт през следващите шейсет минути.

— Дай ми секунда — каза й той.

Имаше нужда да помисли. Сега пред него имаше два пътя. Макар да знаеше, че Форумът на Косачите активно се мъчеше да предотврати нова атака срещу Цитра и Косач Кюри, нямаше вяра в способностите им. Неговите шансове можеше и да не са по-добри, но той дължеше на Цитра да се опита. От друга страна, налагаше се да коригира грешката си и трайно да приключи живота на Косач Брамс. Някаква тъмна сила у него му подсказваше първо да пристъпи към отмъщението и да не чака, но той не й се поддаде. Косач Брамс нямаше да му избяга, след като Цитра бъдеше спасена.

— Моля, напуснете превозното средство.

Роуан слезе и колата отпътува, като го остави насред нищото. Прекара часа си на наказание да върви край шосето и да се чуди има ли някой в Средмерика толкова съкрушен, колкото него.

 

 

Грейсън Толивър се заключи в апартамента си и отвори прозорците, за да пусне вътре студа, после се пъхна в леглото под плътните завивки. Така бе правил като малък, когато светът го довеждаше до отчаяние. Можеше да изчезне под юрганчето си, което го предпазваше от студенината на света. Много години бяха изминали, откакто не бе изпитвал потребност да се оттегли в зоната на комфорт от детството си. Но сега имаше нужда да накара останалия свят да изчезне, та макар и за няколко минути.

Когато го правеше в миналото, Бурята го оставяше сам на себе си за около двайсет минути. После кротко му заговаряше. „Грейсън — питаше го, — тревожи ли те нещо? Имаш ли желание да си кажеш какво ти тежи?“ Той винаги отговаряше „Не“, но накрая се разприказваше и Бурята неизменно успяваше да го накара да се почувства по-добре. Защото го познаваше повече от всеки друг.

Но ето че сега биографията му бе заличена — старата му самоличност бе изместена от криминалните деяния на Главореза от моста. Познаваше ли го вече дори и Бурята? Или като останалия свят и тя вярваше, че е какъвто сочеха официалните сведения за него?

Възможно ли бе и паметта на Бурята за него да бе изместена? Каква ужасна съдба, ако и самата Буря бе убедена, че той е закоравял неприемлив, който получава удоволствие от това да причинява временна смърт на хората. Бе достатъчно да пожелае собствената му памет да бъде подменена. Бурята можеше да го превърне в някой друг не само по име, но и по душа. И Главореза от моста, и Грейсън Толивър щяха да изчезнат завинаги, без той изобщо да помни кои са били. Нима би било толкова лошо?

Реши, че в момента собствената му съдба е без значение, важни бяха двете жени Косачи… и нуждата някак да защити Пюрити.

Но така или иначе го преследваше ужасно чувство на изолация. Беше повече от всякога сам на света.

Знаеше, че в апартамента му има камери. Бурята наблюдаваше, без да дава оценка. Наблюдаваше с добронамереност, за да може да се грижи по-добре за всеки гражданин на света. Тя виждаше, чуваше, помнеше. А това означаваше, че няма как да не знае неща отвъд фалшифицираната биография на Грейсън.

Той се измъкна изпод завивките в студената си празна стая и попита:

— Там ли си? Слушаш ли? Помниш ли кой съм аз? Кой бях аз? Помниш ли кой щях да бъда, преди да решиш, че съм „специален“?

Дори не знаеше къде са разположени камерите. Бурята бе безкомпромисна в решимостта си да не се натрапва очевидно в живота на хората, но че камерите присъстваха, съмнение нямаше.

— Познаваш ли ме все още, Буря?

Отговор не дойде. Нямаше как. Защото Бурята стриктно спазваше закона. Главореза от моста беше неприемлив. Дори да би искала, Бурята не можеше да наруши мълчанието си.