Нийл Шустърман
Бурята (22)

21.
Не бях ли достатъчно ясна?

Хората често ме питат коя задача ми е най-тягостна, кое от многото неща, вършени от мен, намирам за най-неприятно. Винаги отговарям искрено.

Най-лошата част от задълженията ми е подмяната.

Рядко се налага да подменям спомените на увредено човешко съзнание. Според настоящата статистика само при един от 933 684 души се налага подмяна. Иска ми се изобщо да не бе нужна, но човешкият мозък не е неуязвим. Спомените и изживяванията могат да стигнат до несъответствие и по този начин да създадат когнитивен дисонанс, който съсипва съзнанието с болезнената си натрапчивост. Повечето хора дори не могат да си представят този вид емоционално страдание. То води до гняв и престъпни подбуди, иначе овладени от съвременната цивилизация. За онези, които са негови жертви, няма достатъчно психотропни нанити в света, които да облекчат мъките им.

И тъй, съществуват редки случаи, в които трябва да извърша пренастройка като в някогашните компютри. Изтривам същността им, стореното от тях и тъмната спирала на мислите им. И това не е просто заличаване на предишното им аз, защото им давам ново аз. Нови спомени за хармоничния живот, който са имали.

За тях не е тайна, че съм направила това. Винаги им признавам точно какво се е случило, когато новите им спомени вече са на мястото си, и тъй като нямат минало, което да оплакват, никаква реална опора за загубата си, те винаги, без изключение ми благодарят за подмяната и винаги, без изключение започват да водят плодотворно и удовлетворяващо съществуване.

Само че спомените за онези, които са били — цялата разруха, всичката болка — остават у мен, напъхани дълбоко в задния ми мозък. Аз съм тази, която ги оплаква, защото те не са в състояние.

Бурята

„Ще си убием двама Косачи“ — беше казала Пюрити. Думите й, сладостното й предвкусване, осъзнаването, че тя е напълно способна да го направи, държаха Грейсън буден през цялата нощ и казаното от нея се повтаряше отново и отново в главата му.

Грейсън знаеше как трябва да постъпи. Диктуваха го почтеността, лоялността и собствената му съвест. Да, той още имаше съвест, макар да водеше живот на неприемлив. Опитваше се да не мисли за това. Ако разсъждаваше твърде много, би се разкъсал на две. Вярно, мисията от Интерфейса на властта беше неофициална, но това я правеше още по-важна. Той бе ключовата фигура и Бурята от разстояние разчиташе на него. Без Грейсън тя нямаше да успее и Косач Анастасия или Косач Кюри, или и двете можеха да бъдат поразени от окончателна смърт. Ако това се случеше, всичко, през което бе преминал — спасяването на живота им първия път, изключването му от Облачната академия и отказването от стария му живот — щеше да се окаже напразно. По никакъв начин не биваше да допусне личните му чувства да застанат на пътя му. По-скоро тях трябваше да промени, за да е годен за задачата.

Налагаше се да предаде Пюрити. Но това изобщо нямаше да е предателство, изтъкна пред себе си. Ако я спреше да извърши това ужасно дело, щеше да я спаси от нея самата. Бурята щеше да й прости, че е била част от провален заговор. Тя прощаваше на всички.

Тормозеше го това, че Пюрити още не му бе съобщила подробностите на плана, за да предаде на Тракслър датата, когато щеше да се извърши атаката. Нито пък знаеше как и къде ще стане.

Тъй като всеки неприемлив провеждаше срещи за надзор с агент на Облака, вижданията му с Тракслър не породиха никакво подозрение у Пюрити.

— Кажи нещо, дето ще вбеси Облачето ти — каза му Пюрити, когато тръгваше тази сутрин. — Изтърси такова, дето да го накара да онемее. Винаги е забавно някое Облаче да бъде извадено от равновесие.

— Ще се постарая — обеща й той, целуна я и тръгна.

Както обикновено в Службата за неприемливите бе шумно и кипеше дейност. Грейсън си взе номерче, изчака си реда с повече търпение от всеки друг път и бе насочен към стая за срещи, където отново се отдаде на чакане Тракслър да се появи. Последното, което му се искаше сега, бе да остане сам с мислите си. Колкото повече им позволяваше да препускат из главата му, толкова по-голяма бе вероятността от сблъсък между тях.

Накрая вратата се отвори, но не агент Тракслър влезе през нея. Беше жена. Носеше обувки с високи токчета, които чаткаха по пода, докато вървеше. Косата й бе оранжева с кадифена текстура, а червилото бе твърде ярко за лицето й.

— Добро утро, Главорез — поздрави го, щом седна. — Аз съм агент Крийл, новият ти надзорник. Как си днес?

— Чакайте… как така сте новият ми надзорник?

Тя взе да пише нещо в таблета си и въобще не го погледна.

— Не бях ли достатъчно ясна?

— Но… но аз трябва да говоря с Тракслър.

Накрая тя го погледна. Скръсти любезно ръце върху масата и се усмихна.

— Ако ми дадеш шанс, Главорез, ще установиш, че съм също толкова квалифицирана, колкото агент Тракслър. С времето може дори да ме приемеш като приятел. — Отново насочи очи към таблета си. — Запознах се с твоя случай. Ти си доста интересен млад човек.

— Доколко сте запозната със случая ми? — поиска да узнае Грейсън.

— Досието ти е доста подробно. Израснал си в Гранд Рапидс. Дребни провинения в гимназията. Умишлено хвърляне под автобус, което те е вкарало в значителен дълг.

— Не тия неща — прекъсна я Грейсън, като се опитваше да не позволи паниката да проличи в гласа му. — Онова, дето го няма в досието ми.

Тя вдигна поглед към него с известна предпазливост.

— Какви неща?

Очевидно не беше посветена относно мисията му, а това значеше, че този разговор нямаше да отведе доникъде. Припомни си какво му беше казала Пюрити — да вбеси агента си. Нямаше желание да вбесява агента си. Искаше само тя да се махне.

— Майната ти! Трябва да говоря с агент Тракслър.

— Боя се, че не е възможно.

— Как ли пък не е! Докарай Тракслър тук, и то на мига!

Тя остави таблета си и пак го изгледа. Не започна да спори, не реагира на агресивното му поведение. Нито пък му предложи отработената си усмивка на агент на Облака. Изражението й бе някак замислено. Почти искрено. Почти съчувствено, но не докрай.

— Съжалявам, Главорез, но агент Тракслър бе подложен на Прибиране миналата седмица.