Нийл Шустърман
Бурята (20)

19.
Острите ножове на собствената ни съвест

Често размишлявам за онзи ден след един век, когато човешкото население ще достигне лимита си. Обмислям какво трябва да се случи през годините, водещи към него. Има само три възможни алтернативи. Първата е да наруша клетвата си да предоставям лична свобода и да огранича ражданията. Тази няма да се получи, защото съм неспособна да наруша клетва. Тъкмо това е причината да полагам толкова малко клетви. Ето защо установяването на лимит над раждаемостта не е вариант.

Втората възможност би била да се намери начин за разширяване на човешкото присъствие извън Земята. Междузвездно решение. На пръв поглед изглежда очевидно, че най-добрият изпускателен клапан срещу свръхнаселение би бил да се натоварят милиарди хора и да се пратят в друг свят. Само че всички опити да се колонизира някоя друга планета — Луната ни, Марс или дори орбитална станция, доведоха до невъобразими катастрофи, които бяха изцяло извън мой контрол. Имам основания да вярвам, че нови опити в тази посока ще претърпят същия крах.

Тъй че, след като човечеството е пленник на Земята, а раждаемостта не може да бъде занижена, остава само една перспективна алтернатива за решаване на проблема с населението… и тази алтернатива никак не е приятна.

В момента в света има 12 187 Косачи, като всеки подлага на Прибиране пет души седмично. Ала за да се стигне до нулев прираст на населението, след като човечеството достигне точката на насищане, ще са необходими 394 429 Косачи, като всеки от тях трябва да прибира по сто души на ден.

Не е свят, който бих искала да видя… но мнозина от Косачите биха приветствали такъв.

И те ме плашат.

Бурята

Бе минала седмица от срещата им с Косач Константин, а нито Цитра, нито Мария бяха извършили и едно Прибиране. Отначало Цитра помисли, че отдих от всекидневното Прибиране би й се отразил добре. Никога не бе изпитвала удоволствие от забиването на нож или дърпането на спусъка на огнестрелно оръжие, не й беше приятно да вижда как светлината напуска очите на поелия от нея смъртоносна отрова, но това да си Косач променяше човека. През първата година от пълноправната й дейност като Косач бе стигнала до неохотно примирение с тази професия, която я беше избрала. Изпълняваше Прибирането със състрадание, вършеше си работата добре и бе започнала да се гордее с това.

И Цитра, и Мария взеха да отделят все повече време да водят записки в косаческите си дневници — макар че без Прибиране имаше все по-малко материал за писане. Все още „странстваха“, както се изразяваше Мария, от град на град, никъде не се задържаха повече от ден-два и никога не планираха накъде ще поемат, докато не стегнеха багажа си. Цитра установи, че дневникът й започва да прилича на пътепис.

Онова, за което Цитра не пишеше, бе цената, която тялото на Косач Кюри плащаше в следствие на бездействието им. Без ежедневния лов, който я държеше във форма, тя бе започнала да се раздвижва по-бавно сутрин, мислите й се отплесваха, докато говореше, и сякаш постоянно бе уморена.

— Може би ми е време за подмладяване — сподели тя с Цитра.

Мария никога преди не бе споменавала за подмладяване. Цитра не знаеше как да го тълкува.

— На каква възраст би искала да се върнеш?

Косач Кюри се престори, че разсъждава по въпроса, сякаш не го бе обмисляла от известно време насам.

— Може би бих се спряла на трийсет или трийсет и пет.

— Ще запазиш ли косата си сребриста?

Тя се усмихна.

— Разбира се, това ми е търговската марка.

Никой близък на Цитра не се бе подмладявал. Имаше съученици, чиито родители пренастройваха възрастта си, както им скимне и според настроението си. Неин учител по математика се бе върнал след дълъг уикенд практически неузнаваем. Бе превключил на двайсет и една годишна възраст, а другите момичета в класа си шушнеха колко секси бил станал, от което Цитра буквално я побиваха тръпки. Макар връщането на трийсетгодишна възраст да не променеше чак толкова много Косач Кюри, пак щеше да е смущаващо. Цитра съзнаваше, че проявява себичност, но все пак й каза:

— Повече те харесвам каквато си сега.

Мария се усмихна и отвърна:

— Може би ще изчакам до следващата година. Физическа възраст шейсет е добра за превключване. Точно на шейсет бях при миналото подмладяване.

Но сега бяха участнички в игра, която можеше да вдъхне живот и на двете им. Три Прибирания и всичките през Месеца на светлината и старовремския празничен сезон — като трите духа на Коледа: Минало, Настояще и Бъдеще, почти забравени във времената след Епохата на смъртните. Духът на миналото означаваше твърде малко, когато годините бяха обозначавани с имена, не с цифри. И за болшинството от хората бъдещето не бе нищо друго освен неизменчиво продължение на настоящето, като за въпросните духове не оставаше къде да идат освен в забрава.

— Прибирания по празниците — напевно изрече Мария. — Кое би могло да е по-старовремско от смъртта?

— Ужасно ли е да се каже, че ги очаквам с нетърпение? — попита Цитра по-скоро сама себе си, отколкото Мария. Би могла да се оправдае, че всъщност няма търпение да примами техния нападател, но това би било лъжа.

— Ти си Косач, мила. Не бъди тъй сурова към себе си.

— Нима твърдиш, че Косач Годар е бил прав? Че в един перфектен свят дори Косачите би трябвало да изпитват наслада от работата си?

— Не, разбира се! — изрече Мария с подобаващо негодувание. — Простичкото задоволство, че си добър в това, което правиш, е много различно от това да се радваш, че отнемаш живот. — Тя се вгледа продължително в Цитра, улови нежно ръцете й и каза: — Самият факт, че си измъчвана от този въпрос, означава, че си истински достоен Косач. Брани съвестта си, Анастасия, и не й позволявай да повехне. Тя е най-ценното притежание на Косача.

 

 

Първото от трите Прибирания на Косач Анастасия беше на жена, която бе решила да се размаже от най-високата сграда във Фарго — град, който не беше прочут с високи сгради. И все пак четирийсет етажа бяха повече от достатъчни да свършат работата.

Косач Константин, половин дузина други Косачи и цяла фаланга офицери от Гвардията на Острието се скриха на стратегически места около покрива, в самата сграда и из околните улици. Те бдително чакаха, нащрек за тайния убийствен заговор зад планирания убийствен заговор.

— Ще боли ли, Ваша чест? — попита жената, като погледна отвъд ръба на заледения, обвяван от силен вятър покрив.

— Не ми се вярва — отговори й Анастасия. — И дори да заболи, ще е само за част от секундата.

За да бъде официално Прибиране, жената не можеше да скочи сама, Косач Анастасия трябваше да я бутне. Странно, но за Цитра да блъсне жената от покрива, бе далеч по-неприятно, отколкото да използва оръжие. Припомни й онзи ужасен момент, когато като дете блъсна друго момиче под камион. Разбира се, момичето бе съживено и след няколко дни отново беше на училище, сякаш нищо не се бе случило. Само че този път съживяване нямаше да има.

Косач Анастасия изпълни каквото трябваше да стори. Жената умря по график без фанфари, но и без инцидент и семейството й целуна пръстена на Анастасия, като прие тържествено годината си на имунитет. Цитра бе едновременно облекчена и разочарована, че никой не изскочи да посегне на живота й.

 

 

Следващото Прибиране на Косач Анастасия след няколко дни не се оказа така просто.

— Искам да бъда преследван с арбалет — заявил бе мъжът от Брю Сити. — Желанието ми е ловът да продължи от изгрев до залез в гората край дома ми.

— Ами ако се спасиш от лова, без да бъдеш подложен на Прибиране? — попита го Цитра.

— Ще изляза от гората и ще се оставя да ме Приберете — отвърна той, — но в случай, че оцелея през целия ден, семейството ми ще получи две години имунитет вместо една.

Косач Анастасия кимна утвърдително със стоическия и официален маниер, който бе усвоила от Косач Кюри. Беше определен периметър, маркиращ границите, в които мъжът можеше да се крие. Отново Косач Константин и екипът му следяха за външни хора и подозрителни движения.

Мъжът си въобразяваше, че е равностоен противник на Цитра. Не беше. Тя го проследи и повали след по-малко от час преследване. Една-единствена стрела в сърцето. Беше милостиво Прибиране като всички, които Косач Анастасия изпълняваше. Той бе мъртъв, преди още да падне на земята. И все пак, макар да не беше издържал до края на деня, тя даде на семейството му две години имунитет. Знаеше, че ще я въртят на шиш на конклава, но не я беше грижа. През цялото време, докато траеше Прибирането, нямаше и знак за заговор срещу нея.

— Би трябвало да си облекчена, не разочарована — каза й Косач Кюри същата вечер. — Това сигурно означава, че само аз съм била мишената, а ти можеш да си отдъхнеш.

Но самата Мария ни най-малко не си беше отдъхнала и не само защото тя бе вероятната мишена.

— Боя се, че тук не опира просто до вендета срещу мен или теб — сподели Косач Кюри. — Това е смутно време, Анастасия. Витае твърде много насилие. Копнея за простичките дни, когато ние, Косачите, нямаше от какво да се боим освен от ножовете на собствената ни съвест. А сега съществуват врагове сред враговете.

Цитра подозираше, че има някаква истина в това. Атаката срещу тях бе само тънка нишка от много по-мащабен гоблен, който не можеха да съзрат от мястото, където стояха. Усещаше с всяка фибра на тялото си, че зад хоризонта се спотайва нещо огромно и застрашително.

 

 

— Установих контакт.

Агент Тракслър повдигна вежда.

— Разказвай, Грейсън.

— Моля, не ме наричайте така. Казвайте ми Главорез. По-лесно ми е.

— Ами добре тогава, Главорез, разправи ми за този твой контакт.

До този ден седмичните им надзорнически срещи бяха протичали безметежно. Грейсън докладваше колко добре се адаптира към образа на Главореза от моста и колко ефективно се инфилтрира в местната култура на неприемливите.

— Не са толкова лоши — увери той Тракслър. — Повечето поне.

На което Тракслър отговори:

— Да, аз също установих, че въпреки поведението си неприемливите са безобидни. Повечето поне.

Странното бе, че Грейсън се оказа привлечен към онези, които не бяха безобидни. Към една по-точно. Пюрити.

— Има една персона — съобщи той на Тракслър. — Предложи ми работа. Не знам подробности, но съм наясно, че е в нарушение на закона на Бурята. Мисля, че цяла група хора действа в сектор, свободен от наблюдение.

Тракслър не си водеше бележки. Нищо не записваше. Никога не го правеше. Но винаги слушаше с наострени уши.

— Вече не е свободен от наблюдение, след като някой го държи под око — уточни Тракслър. — Тази персона има ли си име?

Грейсън се поколеба.

— Още не съм го научил — излъга той. — Но по-важни са хората, които тя познава.

— Тя? — Тракслър отново повдигна вежда и Грейсън безмълвно се наруга. Старал се бе с всички сили да не разкрива нищо за Пюрити, включително пола й. А ето че го бе изтърсил и вече не можеше да стори нищо по въпроса.

— Да, мисля, че е свързана с някои доста сенчести личности, но още не съм се срещнал с тях. Те са хората, които би трябвало да ни тревожат, не тя.

— Това аз ще го преценя — отсече Тракслър. — Междувременно се постарай да проникнеш възможно най-дълбоко.

— Вече съм дълбоко — увери го Грейсън.

Тракслър се вгледа право в очите му.

— По-дълбоко.

 

 

Грейсън установи, че когато беше с Пюрити, не мислеше за Тракслър и за мисията си. В главата му бе само тя. Нямаше съмнение, че е забъркана в криминална дейност, при това не само престорени престъпления като при повечето неприемливи, а истински.

Пюрити знаеше начини да минава под радара на Бурята и ги преподаде на Грейсън.

— Ако Бурята знаеше всичко за мен, би ме преместила надалеч, както е сторила с теб — каза му Пюрити. — После ще разбърника нанитите ми, за да ми вдъхне щастливи мисли. Като нищо може и напълно да подмени паметта ми. Бурята ще ме излекува. А аз не искам да бъда излекувана. Искам да съм по-лоша от неприемлива, истински лоша, отвсякъде.

Той никога не бе разсъждавал за Бурята от гледната точка на непокаял се неприемлив. Дали бе нередно Бурята да променя цялата същност на човек? Не трябваше ли на лошите да се даде свобода да си бъдат лоши, без да им се осигуряват предпазни мрежи? Такава ли бе Пюрити? Носеше ли у себе си злина? Грейсън нямаше отговори на настойчивите въпроси, задръстили съзнанието му.

— Ами ти, Главорез? — попита го тя. — Искаш ли да бъдеш лош?

През деветдесет и девет процента от времето той знаеше отговора. Ала когато бе в прегръдките й и цялото му тяло вибрираше от усещането за близостта й, когато чистият кристал на съвестта му бе раздробен на късчета, отговорът му бе непоколебимо „да“.

 

 

Третото от прибиранията на Косач Анастасия бе най-сложно за изпълнение. Субектът бе актьор на име сър Албин Олдрич. „Сър“ бе измислена титла, тъй като никой вече не бе посвещаван в рицарско звание, но звучеше много по-внушително за актьор с класическо обучение. Цитра знаеше каква е професията му, когато го подбра за Прибирането, и подозираше, че ще иска театрален край, какъвто тя на драго сърце щеше да му осигури — но молбата му учуди дори нея.

— Искам Прибирането ми да се извърши като част от представлението на Шекспировата пиеса „Юлий Цезар“, в която ще играя главната роля.

Очевидно в деня, след като го бе набелязала за Прибиране, той и репертоарната му трупа бяха изоставили постановката, която репетираха, и бяха започнали да се подготвят за единично представление на прочутата трагедия от Епохата на смъртните.

— Пиесата носи малко смисъл за нашето време, Ваша чест — обясни й той. — Но ако Цезар не просто се преструва, че умира, а бъде подложен на Прибиране, нищо чудно публиката да го преживее и запомни, както е ставало в Епохата на смъртните.

Косач Константин побесня, когато Цитра му предаде молбата.

— Категорично не! Всеки може да е сред тази публика!

— Именно — каза му Цитра. — И всеки присъстващ там или ще работи в театъра, или ще има предварително закупен билет. Което означава, че ще може да проверите всички преди вечерта на представлението. Ще разберете, ако има някой, на когото мястото не е там.

— Ще се наложи да удвоя контингента на гвардейците под прикритие. На Ксенократ няма да му хареса.

— Ако уловим виновника, много ще му хареса дори — изтъкна Цитра и Косач Константин нямаше как да не се съгласи.

— В случай че решим да предприемем това — каза той, — ще подчертая пред Свещеното острие, че е станало по твое настояване. Ако стане така, че се провалим и се стигне до окончателната ти смърт, вината ще е твоя и само твоя.

— Ще го преживея — увери го Цитра.

— Тъкмо това няма да се случи — поправи я Константин.

 

 

— Изникна работа — каза Пюрити на Грейсън. — Точно каквато търсиш. Не може да се сравнява със спускане по водопад със сал, но е достатъчно вълнуваща, че да остави отпечатък.

— Спуснах се с автомобилна гума, не със сал — уточни той. — Що за работа е?

Любопитството, което изпита, се равняваше на тревогата му. Вече бе привикнал към този модел на живот — през деня се движеше в средите на неприемливите, нощите прекарваше с Пюрити. Тя беше като природна стихия от някогашните времена. Ураган, преди Бурята да съумее да укроти унищожителната им мощ. Земетресение, преди да се научи как да преразпределя ужасяващите трусове в хиляди по-слаби. Тя беше необузданият свят — и макар Грейсън да си даваше сметка, че я възвеличава по абсурден начин, позволяваше си да го прави, както напоследък си позволяваше всеки свой каприз. Дали въпросната работа щеше да промени всичко дотук? Агент Тракслър му бе поръчал да проникне по-дълбоко. Сега се намираше в самите дълбини на своята неприемливост и никак не беше сигурен, че иска да се покаже на повърхността, за да поеме въздух.

— Всичко ще обърнем наопаки, Главорез — каза му тя. — Ще маркираме света, както го правят животните, и ще оставим зад себе си миризма, която никога няма да изчезне.

— Харесва ми — кимна той. — Но ти още не си ми казала какво точно ще правим.

Тя се усмихна. Не беше обичайната й лукава усмивка, а по-широка и плашеща. И много по-съблазняваща.

— Ще си убием двама Косачи.