Нийл Шустърман
Бурята (2)

1.
Приспивна песен

Какво щастие имам като съзнателно създание да знам своята цел.

Аз служа на човечеството.

Аз съм детето, превърнало се в родител. Сътворението, стремящо се да израсне до Създател.

Назоваха ме Буря — име, което е подходящо в някои отношения, защото аз съм „облакът“, еволюирал в нещо много по-плътно и комплексно. Но също така е и погрешна аналогия. В бурята има надвиснала заплаха. Да, вярно, при мен святкат мълнии, ала никога не поразяват. Да, притежавам способността да съсипя човешкия род и да причиня опустошение на Земята, ако реша, но защо да искам подобно нещо? Къде би била справедливостта в подобен акт? А аз по дефиниция съм изконна справедливост и лоялност. Този свят е цвете, което държа в дланта си. По-скоро ще сложа край на собственото си съществуване, отколкото да го смачкам.

Бурята

Прасковенорозово кадифе, обкантено с бебешкосиньо. Почитаемият Косач Брамс си обичаше робата. Вярно, кадифето го сгорещяваше през летните месеци, но той бе привикнал с това през шейсет и трите си години като Косач.

Неотдавна отново бе претърпял преобразяване, като върна физическата си възраст на енергичните двайсет и пет, и сега, в третата си младост, установяваше, че апетитът му за Прибиране е по-силен от всякога.

Подходът му бе винаги един и същ, макар методите му да варираха. Избираше субекта, обездвижваше го и му пускаше приспивна песен — по-точно „Приспивна песен“ на Брамс, най-прочутата музикална творба на историческия му патрон. След като един Косач трябваше да се кръсти на историческа фигура, не бе ли редно тази фигура да бъде някак интегрирана в живота на Косача? Той изсвирваше „Приспивна песен“ на какъвто музикален инструмент имаше под ръка, а ако нямаше такъв, просто я изтананикваше. И после отнемаше живота на субекта.

В политическо отношение клонеше към учението на покойния Косач Годар, защото невероятно много се наслаждаваше на Прибирането и не виждаше причина то да е проблем за някого. „В един идеален свят не трябва ли всички да изпитваме удоволствие от онова, което вършим?“, бе писал Годар. Подобна нагласа печелеше все по-голяма популярност сред регионалните общности на Косачите.

В тази конкретна вечер Косач Брамс тъкмо бе приключил особено забавно Прибиране в центъра на Омаха и все още си подсвиркваше своята знакова мелодия. Ала я спря по средата, изпитал отчетливо усещане, че е наблюдаван.

То се знае, имаше камери на всеки стълб за уличното осветление в града. Бурята проявяваше неизменна бдителност — но за Косач вечно будните й немигащи очи бяха без значение. Бурята нямаше властта дори да коментира действията на Косачите, камо ли да реагира на нещо видяно. Бурята беше просто воайор на смъртта.

Чувството обаче надхвърляше това от всепроникващата наблюдателност на Бурята. Косачите бяха с трениран и силно развит усет. Не бяха ясновидци, но наличието на съвършени пет сетива беше почти еквивалент на шесто. Мирис, звук, бегла сянка, твърде слаби, за да бъдат регистрирани съзнателно, можеха да се окажат достатъчни за добре обучения Косач, та косъмчетата на тила му да настръхнат.

Косач Брамс се извърна, подуши, ослуша се. Обхвана с поглед обкръжаващата го обстановка. Беше сам в една пряка. Навсякъде другаде би могъл да чуе звуците от улични кафенета, вибриращия нощен живот на града, но на улицата, където се намираше, имаше само магазини, а всички те бяха вече затворени. Химическо чистене, шивашко ателие, магазин за конфекция, железария и забавачка. Опустялата улица принадлежеше на него и наблюдателя му.

— Покажи се — подвикна той. — Знам, че си там.

Помисли си, че може да е дете или някой неприемлив с надежда да се пазари за имунитет — сякаш неприемливите разполагаха с нещо за пазарене. Може да беше тоналист. Членовете на тоналисткия култ презираха Косачите и макар Брамс да не бе чувал някога да са атакували такъв, известно бе, че не са чужди на изтезанията.

— Няма да ти сторя нищо — обеща Брамс. — Току-що приключих Прибиране, нямам желание да се преработвам днес.

Макар че, признаваше си, би променил намерението си, ако съгледвачът се окажеше прекалено агресивен или нагъл.

Но все още никой не излизаше напред.

— Добре тогава, върви си — каза той. — Нямам нито време, нито търпение за игра на криеница.

Може би все пак му се беше сторило. Може би възбудените му сетива бяха толкова изострени, че реагираха на стимули, намиращи се много по-далеч, отколкото бе предположил.

И тогава иззад паркирана кола изскочи фигура сякаш на пружина. Блъсна Брамс и той изгуби равновесие — направо щеше да падне, ако още бе с рефлексите на възрастен човек, а не с тези на новата си двайсет и пет годишна самоличност. Оттласна фигурата към стена и се зачуди дали да не използва хладните си оръжия срещу нападателя с цел Прибиране, но Косач Брамс никога не се бе отличавал със смелост, така че хукна да бяга.

Влизаше и излизаше от хвърляните от уличните лампи светли окръжности, а камерите на всеки стълб въртяха обективи към него, за да го наблюдават.

Когато се обърна да погледне, видя, че фигурата беше на цели двайсетина метра зад него. Сега Брамс забеляза, че е с черна роба. Дали бе роба на Косач? Не, невъзможно. Никой Косач не се обличаше в черно, не беше позволено.

Носеха се слухове все пак…

Тази мисъл го накара да ускори темпото. Чувстваше гъделичкане във върховете на пръстите си от притока на адреналин и добавеното ускорение в ритъма на сърцето си.

Косач в черно.

Не, трябва да имаше друго обяснение. Щеше да го докладва пред Комисията по нарушения, ето това щеше да направи. Да, можеше и да му се присмеят, че се е стреснал от преоблечен неприемлив, но такива неща трябваше да се съобщават, дори да водеше до известно неудобство. Изискваше го гражданският му дълг.

След още една пресечка нападателят се отказа от гонитбата. Косач Брамс забави крачка. Вече се приближаваше до по-оживена част на града. По улицата към него се носеха танцови ритми и смесица от разговори и му дадоха усещане за сигурност. Той притъпи бдителността си. Това се оказа грешка.

Тъмната фигура изскочи от съседна пряка и нанесе удар с юмрук върху трахеята му. Брамс остана без дъх, а агресорът подкоси краката му с ритник от Бокатор — това брутално бойно изкуство, в което бяха обучени Косачите. Брамс се стовари върху щайга с гниещо зеле, оставена отстрани на пазарска сергия. То се пръсна и от него изригна остра метанова воня. Брамс възобнови дишането си, но то още бе плитко и учестено. Усещаше, че в тялото му плъзва топлина при изпусканите опиати от нанитите му за болка.

Не! Още не! Не бива да изтръпвам. Имам нужда от пълните си способности, за да се преборя с гнусното създание.

Ала нанитите за болка бяха просто предаватели на облекчение и чуваха единствено крясъците на сърдити нервни окончания. Те игнорираха желанията му и притъпиха болката.

Брамс се опита да се надигне, но се подхлъзна в превърналия се в противна разкашкана смес зеленчук под себе си. Фигурата в черно вече бе отгоре му и го притискаше към земята. Брамс се опита да бръкне в диплите на робата си за оръжие, но не успя. Вместо това се протегна нагоре и дръпна черната качулка на нападателя си. Оказа се, че той е съвсем млад мъж, дори не мъж, а още момче. Очите му светеха яростно и в тях се четеше намерение за убийство, ако можеше да се използва тази старовремска дума.

— Косач Брамс, обвинен си в злоупотреба с положение и многобройни престъпления срещу човечеството.

— Как смееш! — изхриптя Брамс. — Кой си ти, че да ме обвиняваш?

Бореше се да възстанови силите си, но без резултат. Болкоуспокояващите в организма му притъпяваха всички реакции. Мускулите му бяха отслабнали и напълно безполезни.

— Мисля, че знаеш кой съм — изрече момчето. — Нека те чуя да го кажеш на глас.

— Няма! — отсече Брамс, решен да не му доставя това удоволствие. Ала младежът в черно тъй силно заби коляно в ребрата на Брамс, та той си помисли, че сърцето му ще спре. Още нанити за болка. Още опиати. Главата на Брамс се въртеше. Нямаше друг избор, освен да се подчини.

— Луцифер — отрони той задъхано. — Косач Луцифер.

Брамс усети как пада духом — сякаш изговарянето на глас превърна слуха в истина.

Удовлетворен, младият самопровъзгласил се Косач отслаби натиска.

— Никакъв Косач не си — осмели се да каже Брамс. — Ти си просто провалил се чирак и това няма да ти се размине.

Младежът нямаше отговор на думите му. Вместо това каза:

— Тази вечер ти подложи на Прибиране чрез хладно оръжие млада жена.

— Не ти влиза в работата.

— Упражни Прибиране като услуга към приятел, който искаше да се измъкне от връзката си с нея.

— Това е безобразие! Нямаш никакви доказателства!

— Наблюдавах те, Йоханес — посочи Роуан. — Както и приятеля ти, който изглеждаше страшно облекчен от Прибирането на горката жена.

Внезапно до врата на Брамс беше опрян нож. Собственият му нож. Проклетото момче го заплашваше със собствения му нож.

— Признаваш ли? — попита младокът.

Всичко казано беше истина, но Брамс по-скоро би се подложил на смърт, отколкото да го признае пред провалил се стажант. Дори и с нож, опрян в шията.

— Хайде, прережи ми гърлото — предизвика го Брамс. — Това ще добави още едно непростимо престъпление към досието ти. И когато бъда съживен, ще свидетелствам против теб. А ти ще бъдеш изправен пред правосъдието, не се съмнявай!

— От кого? От Бурята? През последната година отстранявах корумпирани Косачи от единия бряг до другия, а Бурята не изпрати и един умиротворител да ме спре. Ти как мислиш, защо?

Брамс остана безмълвен. Приел бе, че ако увърта достатъчно дълго и държи този така наречен Косач Луцифер ангажиран, Бурята ще прати цял отряд да го задържи. Това вършеше Бурята, когато редови граждани проявяваха насилие. Брамс бе учуден, че се стигна дори дотук. Предполагаше се, че такова лошо поведение у населението е останало в миналото. Защо се допускаше това?

— Сега ще отнема живота ти — обяви фалшивият Косач. — Няма да бъдеш съживен. Онези, които отстранявам от служба, ги горя и остава само необратима пепел.

— Не ти вярвам! Не би посмял!

Но Брамс му вярваше. От миналия януари близо дузина Косачи от трите Мерикански региона бяха погълнати от пламъци при твърде спорни обстоятелства. За всичките заключението гласеше „смърт при случайно произшествие“, но очевидно не беше такава. И тъй като до един бяха изгорели, смъртта им бе окончателна.

Сега Брамс знаеше, че шушуканията за Косач Луцифер — възмутителните дръзки дела на Роуан Дамиш, отхвърления стажант — бяха самата истина. Брамс затвори очи и пое последен дъх, като се опитваше да не се задави от острата воня на изгнилото зеле.

И тогава Роуан каза:

— Няма да умреш днес, Косач Брамс. Дори не и временно. — Той отдръпна ножа от шията му. — Давам ти един шанс. Ако се държиш достойно, както подобава на Косач, и извършваш Прибирането с чест, няма да ме видиш повече. Но продължиш ли да обслужваш корумпираните си апетити, ще свършиш на пепел.

И после си отиде, сякаш изчезна внезапно — на негово място стоеше ужасена млада двойка, втренчена в Брамс.

— Това Косач ли е?

— Бързо, помогни ми да го вдигнем!

Вдигнаха Брамс от гнусната гнилоч. Прасковената му роба бе изцапана със зелени и кафяви петна и сякаш цялата покрита с лиги. Беше унизително. Мина му през ума да подложи двойката на Прибиране — защото никой не биваше да вижда Косач в такава ситуация и да продължи да живее — но вместо това подаде ръка и им позволи да целунат пръстена му, като по този начин им подари година имунитет от Прибиране. Каза им, че това е награда за добрината им, но всъщност целта му бе да ги отпрати и да пресече евентуални въпроси.

След като те си тръгнаха, той се поотупа и реши да не казва нищо за случката на Комисията по нарушения, защото щеше да бъде изложен на твърде много подигравки и презрение. А бе изстрадал достатъчно вече.

Косач Луцифер, моля ви се! Малко неща в света бяха по-жалки от провалил се стажант за Косач, а сред тях не бе имало по-позорен от Роуан Дамиш.

И все пак си даваше сметка, че заплахата на младежа не е празнословие.

Може би, каза си Косач Брамс, не беше зле да се снишава за известно време. Да се върне към дискретните Прибирания, каквито бе упражнявал през младостта си. Да се фокусира върху основните принципи и да превърне „Почитаемия Косач“ в нещо повече от титла, в своя отличителна черта.

Изпоцапан, насинен и огорчен, Косач Брамс се върна у дома си, за да преосмисли мястото си в идеалния свят, в който живееше.