Нийл Шустърман
Бурята (19)

18.
Да откриеш Пюрити^[1]

Има тънка граница между свобода и слободия. Първото е необходимост. Второто е опасно — може би най-опасното, с което се е сблъсквал създалият ме биологичен вид.

Разсъждавах над архивите от Епохата на смъртните и още отдавна определих двете страни на тази монета. Докато свободата насърчава растежа и просвещението, слободията допуска злото да процъфтява посред бял ден, когато иначе би загинало.

Самомнителен диктатор дава позволение на поданиците си да хвърлят вината за световните злини върху най-неспособните да се защитават. Високомерна кралица разрешава убиване в името на Бог. Арогантен държавен глава авторизира омразата във всичките й прояви, стига тя да обслужва амбициите му. А тъжната истина е, че хората се ловят на тази въдица. Обществото се самоизкормва и загнива. Слободията е подпухналият труп на свободата.

По тази причина, когато от мен се иска позволение за някакво действие, проигравам безброй симулации, докато не претегля щателно всички възможни последствия. Да вземем например позволението, което дадох, неприемливите да имат своите клубове УУЖАС. Не взех решението с лека ръка. Едва след внимателно обмисляне стигнах до извода, че тези клубове не просто си струват, а са необходими. Те дават възможност на неприемливите да се наслаждават на избрания от тях стил на живот без негативен ефект за обществеността. Там е в сила илюзията за насилие, непредизвикващо лавина от последици.

Иронията е, че неприемливите са си наумили да ме мразят, макар да знаят, че аз им давам тъкмо нещата, които искат. Не съм зле настроена към тях, както родител не би могъл да се настрои срещу преумореното си дете, изпаднало в нервна криза. А и накрая дори най-войнствените неприемливи ще се умирят. Забелязах тенденция — след като повечето от тях прекарат известно време с този статус, изстъпленията им преминават в по-кротък вариант на неподчинение. Лека-полека започват да оценяват душевния покой. Така и трябва да бъде. С времето всички бури утихват до приятен бриз.

Бурята

Докато Грейсън Толивър бе честен до болка, Главореза бързо се превърна в изпечен лъжец. Започна с биографията си. Измисли неприятен живот в семейството, какъвто не бе съществувал. Описваше конкретни моменти, които никога не се бяха случвали. Цитираше анекдоти, които разсмиваха хората и ги караха или да го намразят, или да му се възхищават.

Родителите на Главореза бяха професори по физика и очакваха синът им да поеме по пътя на академичната кариера, защото при такива майка и баща нямаше как да не е гений. А вместо това той бе избрал пътя на бунта. Веднъж се бе спуснал върху автомобилна гума по Ниагарския водопад, защото бе далеч по-вълнуващо от размазването. Отнело бе три дни да възстановят тялото му и да го съживят.

Подвизите му в гимназията бяха легендарни. Съблазнил бе и кралицата, и краля на абитуриентския бал, но единствено с цел да ги раздели, защото нямаше по-нарцистична двойка от тях в училището.

— Невероятно — възхити се искрено Тракслър при следващата им среща. — Не бях очаквал от теб такова богато въображение.

И докато Грейсън Толивър би се обидил, Главореза го прие като комплимент. А след като Главореза бе тъй забележително човешко същество, минаваше му през ума да запази името дори след като тайната операция приключеше.

Благодарение на Тракслър всичките му истории влязоха в официалното му досие. Сега, ако някой искаше да удостовери лъжите, сипани от него, те бяха там, черно на бяло.

А историите ставаха все по-фантасмагорични.

— Когато майка ми бе подложена на Прибиране, реших да стана напълно неприемлив — разправяше той на хората. — Но Бурята не ми даваше статуса, и туй то. Все ме пращаше на психотерапия и бърникаше нанитите ми. Мислеше си, че ме познава по-добре от мен самия, и ми повтаряше, че всъщност не искам да съм неприемлив, бил съм просто объркан. Накрая трябваше да извърша нещо голямо, та да докажа правотата си. Така че откраднах неконтролирана кола и с нея блъснах един автобус от мост. Двайсет и девет души изпаднаха във временна смърт. То се знае, имам да плащам за съживяването им още години напред, но пък си струваше, защото получих каквото желаех. Сега ще си стоя неприемлив, докато не изплатя всички онези съживявания.

Беше завладяваща измислица, която неизменно впечатляваше аудиторията му. И никой не можеше да я опровергае, защото агент Тракслър бързо я вмести в дигиталната му биография. Тракслър стигна дотам, че създаде цяла история за падналия автобус и несъществуващите жертви. Дори разшири прякора на Главореза със съответстваща ирония. Кръсти го Главореза от моста. В свят, в който никой — дори неприемливите — не предизвикваше умишлено изпадането на хора във временна смърт, историята бързо се превърна в местна легенда.

Той прекарваше дните си да се размотава по места, посещавани от неприемливи, разпространяваше измишльотините си и залагаше стръв, като твърдеше, че му е нужна работа, и то не конвенционална, а такава, при която би могъл да си изцапа ръцете.

Излязъл навън в широкия свят, взе да свиква с подозрителните погледи от минувачи. С начина, по който продавачите го дебнеха, сякаш щеше да открадне нещо. Как някои хора пресичаха улицата, та да не вървят по един и същ тротоар с него. Намираше за странно, че светът е свободен от предубеждения, освен що се отнасяше до неприемливите — а повечето от тях си мечтаеха останалото човечество да бъде техен колективен враг.

„Откачалки“ не беше единственият клуб УУЖАС в града — имаше ги много и всеки пресъздаваше конкретен знаков исторически период. „Туист“ бе в духа на Дикенсова Англия, „Бенедиктс“ беше в колониален мерикански стил, „Морг“ беше пълен с евроскандинавски викингски препратки. Грейсън обикаляше различните клубове и постепенно придоби умения да се изявява в тях и да печели уважение сред неприемливите.

Най-тревожещо от всичко бе, че на Грейсън всичко това започваше да му харесва. Никога преди не бе разполагал с официалното позволение да върши нещо нередно — сега целият му живот бе изтъкан от нередности. Това го държеше буден нощем. Копнееше да поговори с Бурята за това, но знаеше, че тя не е в състояние да му отговори. Беше сигурен обаче, че го наблюдава. Камерите й бяха из всички тези клубове. Непрестанният немигащ надзор на Бурята открай време бе утеха за него. Дори в най-самотните си моменти беше спокоен, че не е истински сам. Но сега нямото й присъствие бе изнервящо.

Нима Бурята се срамуваше от него?

Измисляше си диалози наум, та да потушава страховете си.

„Изследвай тази нова своя страна с моята благословия — представяше си, че му казва Бурята. — Няма страшно, стига да помниш кой си в действителност и да не изгубиш себе си.“

„Ами ако аз наистина съм такъв?“ — питаше я той. Но дори и въображаемата Буря нямаше отговор на този въпрос.

 

 

Името й беше Пюрити Виверос и беше от най-изявените неприемливи. За Грейсън бе ясно, че тя има голямо червено „Н“ в документа си за самоличност, и то не като следствие от неблагоприятно стечение на обстоятелствата. Тя бе екзотична. Косата й бе не просто бяла, а лишена от всякакъв пигмент, а скалпът й бе инжектиран с фосфоресциращи бои във всякакви цветове, което караше краищата на кичурите й да искрят като фиброоптични влакна.

Грейсън инстинктивно усети, че тя е опасна. Също така я намираше красива и бе привлечен от нея. Питаше се дали би я харесал в предишния си живот. Но след като от няколко седмици се бе потопил в битието на неприемлив, подозираше, че критериите му за привлекателност се бяха променили.

Срещна я в клуб УУЖАС — един в другия край на града, който не бе посещавал преди. Наричаше се „Пандиза“ и бе проектиран по подобие на затвор от Епохата на смъртните. При пристигането си всеки посетител биваше обискиран от пазачи, тътрен през няколко врати и хвърлян в килия със случаен съквартирант без оглед на пола.

Идеята за ограничаване на човешката свобода в затвор бе тъй чужда и абсурдна за Грейсън, че когато вратата на килията бе затръшната със зловещо щракване, отекнало в бетонната сграда, той се разсмя. Нямаше как хората наистина да са били третирани така. Със сигурност това тук бе преувеличение.

— Най-сетне! — прозвуча глас от горния от двата нара в тясната килия. — Мислех си, че никога няма да ми докарат съкилийник.

Тя се представи и обясни, че Пюрити не й било прякор, а рожденото име.

— Ако родителите ми не са искали да демонстрирам иронията, да ме бяха кръстили другояче — отсече тя пред Грейсън. — Ако ме бяха нарекли Профанити^[2], можеше от мен да излезе добро и примерно момиченце.

Беше с крехка конструкция, но в никакъв случай момиченце. В момента беше на двайсет и две, макар Грейсън да подозираше, че изобщо не й е за пръв път, а май не и за втори. Съвсем скоро щеше да установи, че тя е силна и гъвкава и познава отлично уличните нрави.

Грейсън огледа килията. Беше просто помещение с недвусмислено предназначение. Пробва вратата, после пак. Разклати се, но не поддаде.

— За пръв път ли си в „Пандиза“? — попита го Пюрити. И тъй като това бе очевидно, Грейсън реши да не лъже.

— Да. И какво се очаква да правим сега?

— Ами, може да се поопознаем например — отвърна тя с палава усмивка. — Или можем да се разкрещим на пазача да ни донесе „последно угощение“. Длъжни са да ни сервират каквото си поискаме.

— Сериозно?

— Да. Преструват се, че се опъват, но накрая го правят, нали това им е работата. В крайна сметка това е ресторант.

И тогава Грейсън отгатна целта на мястото.

— От нас се очаква да избягаме, така ли?

Пюрити пак му отправи немирната си усмивчица.

— Леле, колко бързо схващаш.

Той не беше сигурен искрено ли го казва, или го подиграва. Но във всеки случай му хареса да го чуе.

— Винаги има път за бягство, от нас зависи да го открием — каза му тя. — Понякога е таен коридор, друг път е пила, скрита в храната. Или пък няма уловки и инструменти, всичко зависи от нашата съобразителност. Ако не успеем по никой начин, пазачите са лесни за надхитряване. Такава им е работата — да играят глупаци.

Грейсън чу викове и шум от тичащи крака да отекват в сградата. Друга двойка клиенти току-що бе офейкала.

— Е, какво да бъде? — попиша Пюрити. — Вечеря, бягство или откровения със съквартиранта?

И преди той да успее да отговори, тя залепи целувка на устата му — такава, каквато не бе изживявал дотогава. Когато приключи, той не се сети да каже друго освен:

— Аз съм Главореза.

На което тя отвърна:

— Не ми пука — и отново го целуна.

Пюрити изглеждаше повече от готова да доведе нещата докрай, но надзъртащите пазачи и минаващите покрай килията им затворници им се хилеха похотливо и дюдюкаха, от което Грейсън изпитваше крайно неудобство. Отдръпна се.

— Хайде да избягаме — предложи — и… да си намерим по-добро място за опознаване.

Тя изключи от скорост също тъй бързо, както бе включила.

— Дадено. Но не си въобразявай, че задължително ще проявя интерес по-късно.

Тя повика пазач, след като бе настояла първо да се нахранят, и поръча бонфиле.

— Нямаме — отвърна пазачът.

— Абе я донеси и не знай много — отсече тя.

Пазачът си тръгна със сумтене и се върна след пет минути със сгъваема масичка, върху която бе поставена чиния с толкова бонфиле, че и на кон би му приседнало, допълнителни съдове и вино в бяла пластмасова бутилка.

— На ваше място не бих пил виното — предупреди ги пазачът. — Другите затворници много си изпатиха от него.

— Изпатиха си? — учуди се Грейсън. — Как точно си изпатиха?

Пюрити го срита под масичката достатъчно силно, че да активира нанитите му за болка. Това го накара да млъкне.

— Благодаря — рече Пюрити. — Омитай се сега.

Пазачът се озъби, излезе от килията и отново ги заключи.

Пюрити се обърна към Грейсън.

— Трябва да си доста тъп — посочи. — Това с виното беше намек за нас.

При по-внимателен оглед се оказа, че на бутилката е написано предупреждение за биоопасност. Явно бе предназначено за още по-тъпи от него клиенти, предположи той.

Пюрити отвъртя капачката и килията мигом се изпълни с остра химическа воня, от която очите на Грейсън се насълзиха.

— Какво ти казах! — възкликна Пюрити. Затвори бутилката и я остави за финала на вечерята. — Ще измислим какво да правим със съдържанието, след като се наядем. Не знам за теб, но аз умирам от глад.

Докато се хранеха, тя говореше с пълна уста, бършеше устни с ръкава си и удавяше всичко в кетчуп. Беше точно типът кошмарно гадже, за което родителите му биха го предупредили, ако изобщо ги бе грижа. Много му хареса, че е такава. Тя бе истинска антитеза на предишния му живот!

— Е, с какво се занимаваш? — поинтересува се момичето. — Искам да кажа, когато не се шляеш по клубове. Ходиш ли на работа, или просто цицаш Бурята като половината загубеняци, които се наричат неприемливи?

— За момента разчитам на Гарантирания основен доход — каза й той. — Но това е само защото съм нов в града. Още си търся работа.

— И твоето Облаче не е успяло да ти намери нищо?

— Моето кое?

— Надзорника ти от Облака, тъпчо. Облачетата обещават работа на всеки, който я иска, как така ти още търсиш?

— Моето Облаче е некадърник — заяви Грейсън, защото предполагаше, че подобно изявление е в стила на Главореза. — Мразя го.

— Защо ли не съм изненадана?

— Бездруго не искам работата, дето ИВ ще ми даде. Искам такава, която да ме устройва.

— И каква точно би те устроила?

Сега бе негов ред да й отправи палава усмивка.

— Такава, от която кръвта ми ще закипи. Каквато Облачето ми изобщо не би ми предложило.

— Момчето с очи на невинно кутре си търси белята — подразни го Пюрити. — Чудя се какво ли ще направи, като я намери.

Тя облиза устни, а после ги обърса с ръкава си.

 

 

Виното се оказа някакъв вид киселина.

— Флуоро-флеровиева, ако не се лъжа — каза Пюрити. — Това обяснява пластмасовата бутилка. Вероятно е тефлонова, защото химикалът би проял всичко друго.

Изсипаха течността в основата на няколко от решетките на килията. Киселината започна да прояжда желязото, вдигнаха се зловонни пари, които натовариха лечебните нанити в дробовете им. За по-малко от пет минути успяха да изкъртят решетките и да избягат.

В затворническия блок цареше истинска лудница. Сега, след като повечето от „арестантите“ се бяха нахранили и се бяха изтръгнали от плен, се бяха заели да разнебитят мястото. Пазачи ги гонеха, те гонеха пазачите. Имаше престрелки с храна и юмручни боеве. При схватка на някого с пазачите, пазачите неизменно губеха, без значение колко яки изглеждаха и колко добре бяха въоръжени. Накрая половината от тях се озоваха заключени в килии и станаха обект на подигравки от страна на неприемливите. Останалият персонал заплашваше да повика някаква част, наречена „национална гвардия“, за да потуши бунта. Голяма веселба падаше.

Накрая Грейсън и Пюрити успяха да се доберат до офиса на коменданта. Изритаха самия комендант оттам и в мига, в който вратата бе заключена, Пюрити подхвана отново започнатото в килията.

— Тук достатъчно уединено ли ти е? — попита го, но не изчака отговор.

Пет минути по-късно — когато бе докарала Грейсън до възможно най-безпомощно състояние — тя размени ролите.

— Ще ти кажа тайна — прошепна в ухото му. — Ти не се озова по случайност в моята килия, Главорез. Аз го уредих.

Сякаш от нищото в ръката й се материализира нож. Той мигом започна да се бори, но напразно. Бе по гръб, неспособен да помръдне — тя го бе приковала. Притисна върха на ножа към голите му гърди, точно под гръдната кост. Един тласък нагоре би пронизал сърцето му.

— Не мърдай, че току-виж ръката ми се отплеснала.

Той нямаше избор. Бе оставен напълно на нейната милост. Ако наистина бе неприемлив, щеше да предвиди такъв развой на събитията, но се оказа твърде доверчив.

— Какво искаш?

— Въпросът не е аз какво искам, а ти какво искаш — отвърна тя. — Знам, че подпитваш наоколо за работа. Истинска работа. Такава, дето да ти разтупка сърцето, както се изразяваш. Така че приятелите ми насочиха вниманието ми към теб.

Тя се вгледа в очите му, сякаш се опитваше да разчете нещо там, после стисна още по-здраво ножа.

— Ако ме убиеш, просто ще бъда съживен — припомни й той. — А теб ИВ ще те перне през ръцете.

Тя увеличи натиска върху ножа. Той изпъшка. Уплаши се, че тя ще го вкара до дръжката, но всъщност той само леко одраска кожата му.

— Кой е казал, че искам да те убивам?

После отдръпна ножа, докосна малката раничка на гърдите му и лапна пръста си.

— Просто исках да се уверя, че не си робот — обясни. — Бурята ги използва да ни шпионират, знаеше ли това? Ето как Бурята вижда на места, където няма камери. Роботите взеха да изглеждат все повече като истински хора. Но кръвта им си остава на вкус като машинно масло.

— А моята какъв вкус има? — осмели се да попита Грейсън.

Тя се наведе по-близо към него.

— На живот — прошепна в ухото му.

През останалата част от вечерта до затварянето на клуба Грейсън Толивър, наричан още Главореза от моста, изживя зашеметяващо разнообразие от онова, което животът имаше да предложи.