Нийл Шустърман
Бурята (18)

17.
УУЖАС

Трябва да призная, че не съм единственият фактор, поддържащ равновесието в света. Косачите също дават своя принос с практиката си да упражняват Прибиране.

И все пак Косачите прибират само малък процент от населението. Работата им не е напълно да ограничат ръста на населението, а да го заглаждат по ръбовете. Ето защо при настоящите квоти шансът на човек да бъде подложен на Прибиране ще е само 10 процента през следващите хиляда години. Достатъчно малък, че да измести мисълта за Прибиране от съзнанието на повечето хора.

Предвиждам време обаче, когато ще се наложи ръстът на населението да постигне равновесие. Нулев прираст. На всеки родил се един ще умира.

Годината, в която това ще се случи, не споделям с широката общественост, но тя е току зад хоризонта. Дори при увеличаване на квотите за Прибиране човечеството ще достигне максимума на поносимо за Земята население след по-малко от век.

Не виждам необходимост да тревожа човечеството с този факт, защото каква полза от това? Аз самичка нося бремето на тази неизбежност. А то буквално е цялата тежест на света. Мога единствено да се надявам, че имам виртуалните плещи на Атлас, за да го понеса.

Бурята

Докато на Цитра често й бе трудно да се помещава в кожата на Косач Анастасия, Грейсън Толивър нямаше никакъв проблем да се превърне в Главорез — прякора на неприемлив, който си избра. Родителите му веднъж му бяха казали, че са му избрали името Грейсън по моментна прищявка, защото се родил в сив ден^[1].

Нямаше никакъв смисъл отвъд лекомисленото отношение на родителите му към всичко в дългия им и безцелен живот.

Но Главорез бе личност, с която околните трябваше да се съобразяват.

В деня след срещата си с Тракслър той боядиса косата си в цвят, наречен „обсидианово празно“. Беше абсолютно черно, толкова тъмно, че не съществуваше никъде в природата. Буквално засмукваше светлината около себе си като черна дупка и караше очите му да изглеждат хлътнали в черепа и загадъчно засенчени.

— Много в стила на двайсет и първи век — бе казал стилистът. — Каквото и да значи това.

Грейсън си постави метални пластинки, имплантирани под кожата на двете му слепоочия, които наподобяваха наболи рога. В комбинация с косата му придаваха извънземен и донякъде диаболичен вид.

Ако не се чувстваше неприемлив, то поне изглеждаше такъв.

Следващата му стъпка бе да изпробва новата си самоличност.

Сърцето му препускаше ускорено, докато наближаваше „Откачалки“ — местен клуб, където се събираха неприемливи. Неколцина такива, мотаещи се отпред, го огледаха преценяващо. Тези хора бяха карикатури на самите себе си, каза си той. Проявяваха такъв конформизъм към културата си на антиконформизъм, че се бяха уеднаквили и така обезсмисляха течението си.

Приближи се до мускулестия пазач на вратата, на чийто бадж пишеше „Катил“.

— Само за неприемливи — изрече строго Катила.

— Какво, не ти приличам на неприемлив ли?

Онзи вдигна рамене.

— Навъртат се разни позьори.

Грейсън му показа документа си за самоличност, маркиран с голямо червено „Н“. Пазачът бе удовлетворен.

— Приятно прекарване — измрънка безрадостно и го пусна да влезе.

Очаквал бе да се озове в помещение със силна музика, святкащи прожектори, полюшващи се тела и тъмни ъгли, където се извършват всякакви спорни дейности. Но онова, което завари в „Откачалки“, бе толкова различно от предположенията му, че се оказа напълно неподготвен и се закова на място, сякаш бе отворил погрешна врата.

Намираше се в ярко осветен ресторант — старомоден тип заведение с червени сепарета и столчета от неръждаема стомана покрай бара. Имаше младежи с якета на гимназиален спортен отбор и хубави момичета с конски опашки, дълги поли и пухкави къси чорапки. Грейсън разпозна епохата, която заведението имаше за цел да отрази: исторически период, наречен „Петдесетте години“. Беше от Мерика през Епохата на смъртните, където всички момичета носеха имена като Бети, Пеги и Мери Джейн, а момчетата бяха Били, Джони или Ейс. Веднъж учител бе казал на Грейсън, че Петдесетте всъщност са били период само от десет години, но на Грейсън му бе трудно да го повярва. Трябваше да са били поне сто.

Заведението изглеждаше точна реплика на епохата, но имаше нещо, което нарушаваше духа му — сред спретнатите младежи тук-там се мяркаха неприемливи, които изобщо не бяха на място там. Един такъв с умишлено разпарцаливени дрехи се натрапи в сепаре, където седеше щастлива двойка.

— Изчезни — заяви той на як на вид типичен мерикански младеж, примерно Били, облечен с пуловер с инициал. — Искам да се опозная с твоето момиче.

Били, то се знае, отказа да напусне и заплаши неприемливия, че „ще го млати до следващия вторник“. Неприемливият реагира, като се изправи, извлече юнака от сепарето и подхвана бой. Едрият младеж всякак превъзхождаше хърбавия неприемлив — по размери и сила, а най-вече по външност. Всеки път, щом младежът замахнеше с юмрук, не уцелваше, докато пестниците на неприемливия нямаха пропуск. Накрая хубавият младеж побягна, като виеше от болка, и заряза приятелката си, която сега изглеждаше силно впечатлена от изпълнението на неприемливия. Той седна насреща й, а тя се приведе към него, сякаш вече бяха истинска двойка.

На друга маса неприемливо момиче влезе в словесен двубой с хубавка дебютантка в розова блузка. Конфронтацията завърши с това, че неприемливата сграбчи блузката на опонентката си и я съдра. Хубавкото момиче не й отвърна, само скри лице в шепи и зациври.

В дъното някакъв друг Били мрънкаше, защото изгубил всички пари от татенцето в залог на билярд срещу безмилостен неприемлив, който не спираше да сипе обиди насреща му.

Но какво ставаше тук?

Грейсън седна на бара, като му се щеше да изчезне в черната дупка на косата си, докато не се ориентира в разните драми, разиграващи се наоколо.

— Какво ще обичате? — попита наперена келнерка зад бара. На униформата й бе избродирано името „Бабс“.

— Ванилов шейк, моля — каза той. Защото това се поръчваше в подобно заведение, нали така?

— Охо, „моля“ — засмя се келнерката. — Не се чува често тук.

Бабс му донесе шейка, пъхна вътре сламка и рече:

— Да ти е сладко.

Напук на желанието на Грейсън да изчезне, до него седна друг неприемлив. Беше мършав като същински скелет.

— Ванилов? Ха стига бе! — възкликна той.

Грейсън се напъна да докара подходящото поведение.

— Проблем ли имаш? Що не ти го лисна в лицето тогава и не си поръчам друг?

— Не бе — възрази Скелета. — Не в мен се очаква да го лиснеш.

Онзи му смигна и на Грейсън най-сетне му просветна. Схвана естеството на заведението и неговата цел. Скелета го наблюдаваше да види какво ще направи и Грейсън осъзна, че за да се впише — ама истински — трябва да е на ниво в ситуацията. Така че привика Бабс.

— Хей — тросна й се. — Шейкът ми не струва.

Бабс предизвикателно постави ръце на кръста си.

— И аз какво да направя?

Грейсън посегна към шейка си. Тъкмо се канеше да го изсипе върху бара, когато Скелета светкавично грабна чашата и запрати съдържанието й срещу Бабс, като оля цялото й лице, от което започна да се стича ванилова сметана, а една от захаросаните черешки се пъхна в джобчето на гърдите й.

— Той каза, че шейкът му не струва — процеди Скелета. — Направи му друг!

Бабс с оклепаната си униформа само въздъхна и промърмори:

— Пристига ей сегичка.

После се запъти да приготви нов шейк.

— Ей тъй се прави — рече неприемливият.

Представи се като Закс. Беше малко по-възрастен от Грейсън — може би двайсет и една годишен — но нещо у него подсказваше, че не за пръв път е на тази възраст.

— Не съм те виждал тук — каза.

— Интерфейсът на властта ме изпрати тук от север — отвърна му Грейсън, смаян от способността си да измисли версия в крачка. — Твърде много ядове създавах, та Бурята реши, че ми трябва ново начало.

— Ново място, където да създаваш ядове — уточни Закс. — Готино.

— По нашия край нямаме клубове като този — посочи Грейсън.

— Абе, вие на север сте много изостанали. Тук клубовете УУЖАС са последният писък на модата.

Обясни, че УУЖАС било съкращение от Ултра Утопичен Жест към Анахронистичното Съществуване. Всички тук — без неприемливите, естествено — били служители. Дори разните Билита и Бетита. Работата им била да понасят всички приумици на неприемливите. Губели при сбивания, позволявали да бъдат замеряни с храна, да им крадат гаджетата. И Грейсън прие, че това е само за разгрявка.

— Тези заведения са страхотни — каза му Закс. — Тук можем да вършим каквото си поискаме, дето навън няма да ни се размине.

— Да, но не е истинско — посочи Грейсън.

— Достатъчно реално е — сви рамене Закс. После протегна крак и спъна минаващо покрай него момче с вид на зубрач. То залитна твърде силно, което издаваше преструвка.

— Хей, какво ти става? — възропта зубрачът.

— Става ми в сестра ти — отвърна Закс. — Хайде, чупката, преди да съм отишъл да я намеря.

Момчето го изгледа неприязнено, но отпраши без нито дума.

Още преди да е дошъл новият му шейк, Грейсън се извини, че трябва да иде до тоалетната, което не му се налагаше. Просто искаше да се махне от Закс.

В тоалетната срещна типичното мериканче Били с пуловера с апликиран инициал. Името му обаче не беше Били, беше Дейви. Разглеждаше подутото си око в огледалото и Грейсън не се въздържа да прояви любопитство към „службата“ му.

— Всеки ден ли ти се случва това? — попита го.

— Всъщност по три-четири пъти.

— И Бурята го позволява?

Дейви вдигна рамене.

— Че защо не? Никой не е пострадал от това.

Грейсън посочи отеклото око на Дейви.

— Виждаш ми се зле пострадал.

— Какво, това ли? Не, нанитите ми за болка са настроени на максимум, почти не го усещам. — После се ухили. — Хей, виж това.

Обърна се отново към огледалото, пое дълбоко дъх и се концентрира върху отражението си. Пред погледа на Грейсън зачервеното и подуто око спадна, избледня и стана нормално.

— Лечебните ми нанити са поставени на ръчно управление — обясни той на Грейсън. — Така мога да изглеждам зле пребит, докато ми е нужно. Нали се сещаш, за максимален ефект.

— Ъъ… ясно.

— Разбира се, ако някой от неприемливите ни гости отиде твърде далеч и докара някого от нас до временна смърт, налага му се да плати за съживяването и му се забранява достъп до клуба. Все пак трябва да има някакви правила, нали така? Но не се случва често. Дори най-лошите от неприемливите нямат желание да докарат някого до временна смърт. Никой не проявява чак такова насилие след Епохата на смъртните. Повечето служители стигат до временна смърт поради злополука. Удряш си главата в масата, неща от този род.

Дейви прокара пръсти през косата си, за да се увери, че е в изряден вид преди следващия рунд.

— Не предпочиташ ли служба, която да е по твой вкус? — попита го Грейсън. При настоящото състояние на света на никого не му се налагаше да върши нещо нежелано.

— Кой е казал че това не ми е по вкуса? — подсмихна се Дейви.

Мисълта, че някой може да изпитва удоволствие от това да бъде пребиван — и че Бурята, съзнавайки го, бе намерила начин да събере биячи с кандидати да ядат бой в едно и също затворено пространство — буквално шашна Грейсън.

Дейви трябва да бе забелязал изумлението му, защото се разсмя.

— Ти отскоро си неприемлив, нали?

— Толкова ли си личи?

— Да, и не е никак добре, защото печените неприемливи жив ще те изядат. Имаш ли си име?

— Главорез — отвърна Грейсън.

— Е, Главорез, нужно ти е да влезеш в общността на неприемливите с гръм и трясък. Ще ти помогна.

И тъй, няколко минути по-късно, веднъж след като Грейсън успя да се отърве от Закс, Главореза приближи до Дейви, който сега ядеше бургери с двама други типични мерикански младежи. Грейсън не бе много наясно как да подходи, така че за момент само постоя втренчен в него. Дейви взе нещата в свои ръце.

— Какво зяпаш? — изръмжа той.

— Бургера ти — отвърна Грейсън. — Добре ми изглежда. Мисля да го взема.

Той грабна бургера на Дейви и отхапа грамадански залък.

— Ще се каеш за това — заплаши Дейви. — Ще те млатя до другия вторник. — Явно това му бе една от любимите анахронистични фрази. Излезе от сепарето и вдигна юмруци, готов за бой.

И тогава Грейсън стори нещо, което никога дотогава не бе правил. Удари човек. Фрасна Дейви в лицето и Дейви се олюля. Самият той замахна към Грейсън, но не го уцели. Грейсън отново го халоса.

— По-силно — прошепна му Дейви и Грейсън изпълни. Нанасяше удари с всичка сила отново и отново. Дясно кроше, ляво кроше, ъперкът, докато Дейви не рухна със стонове на земята. Лицето му започваше да се подува.

Грейсън се озърна и видя, че неколцина неприемливи са го наобиколили и кимат одобрително.

Беше му нужно да впрегне цялата си вътрешна сила, за да не се извини и да не помогне на Дейви да се изправи. Вместо това се обърна към останалите на масата.

— Кой е следващият?

Двете момчета там се спогледаха, после единият каза:

— Хей, приятел, не искаме неприятности — и бутнаха бургерите си към Грейсън.

Дейви бързо му смигна от земята, преди да се надигне и да тръгне към тоалетната, за да се съвземе. Грейсън отнесе плячката от победата си в сепаре в дъното, където яде, докато не изпита усещането, че ще се пръсне.