Нийл Шустърман
Бурята (16)

15.
Залата на основателите

Хайде да избягаме от страната на будуването,

да вървим в страната на бленуването.

 

Там ще се опитаме да пипнем небосвода

или ще танцуваме под гроба.

 

Атол за живите.

Атол за онези, които изгубени бродят.

Атол за мъдреците, дето сметката водят.

 

Напускаме страната на будуването,

отиваме на юг в страната на бленуването.

Детска скоропоговорка (Неизвестен произход)

Великата Александрийска библиотека, смятана за едно от чудесата на света, била най-славното постижение по време на управлението на Птолемей. Превърнала се в интелектуално средище на света, когато светът все още бил център на вселената и всичко друго се въртяло около него. За беда, Римската империя вярвала, че тяхната версия на света е център на вселената, и изгорила библиотеката до основи. Този акт се смятал за една от най-големите загуби на литература и мъдрост, които светът познавал.

Построяването й отново бе идея на Бурята, която мобилизира хиляди за мащабното строително начинание и им даде работа и цел за петдесет години напред. Когато огромната библиотека бе завършена, тя бе възможно най-близкото до оригинала копие, издигащо се на същото място като някогашната. Замисълът й бе да припомня за изгубеното в миналото и да служи като обещание, че никога повече няма да изчезне знание, че Бурята е там да го брани.

При завършването си библиотеката бе присвоена от Форума на Косачите, за да помещава сбирката им от косачески дневници — подвързаните с кожа пергаментови томове, в които всеки Косач бе задължен да води записки през всеки ден от живота си.

Тъй като Форумът можеше да върши каквото пожелае, Бурята нямаше начин да попречи. Трябваше да се задоволи с факта, че библиотеката поне е била изградена наново. Колкото до основното й предназначение, то можеше да бъде оставено в ръцете на човечеството.

 

 

Мюнира Атруши като повечето хора в света имаше съвършената работа — в смисъл, че беше съвършено обикновена. И пак като повечето хора в света нито мразеше, нито обичаше работата си. Чувствата й гравитираха някъде около центъра.

Работеше почасово в Александрийската библиотека две нощи в седмицата от полунощ до шест сутринта. Повечето от дните си прекарваше на занятия в Израбийския университет в Кайро, където учеше информационни науки. Разбира се, тъй като цялата информация в света отдавна вече бе дигитализирана и каталогизирана от Бурята, научната степен по информационни науки, също като повечето други научни степени, нямаше практическа цел. Тя щеше да е лист хартия, поставен в рамка на стената й. Нещо като разрешително да се сприятелява с хора, притежаващи също такива лишени от функционалност степени.

Но тя се надяваше въпросната хартийка да й даде достатъчно престиж, та да убеди библиотеката да я назначи на пълно работно време, когато се дипломираше — тъй като за разлика от останалата информация в света дневниците на Косачите не бяха каталогизирани от Бурята, а все още се обработваха от несръчни човешки ръце.

Всеки, който желаеше да проучи тези три и половина милиона тома журнали, събирани от зората на Косачите, трябваше да дойде тук, при това когато поиска, защото библиотеката бе отворена за целия свят по двайсет и четири часа всеки ден в годината. И все пак Мюнира бе установила, че много малко хора се възползват от тази достъпност. През дневните часове само шепа научни работници правеха проучванията си. Имаше много туристи, но тях повече ги интересуваха историята и архитектурата на библиотеката. Самите книги почти не ги вълнуваха освен като фон за снимки.

Нощем в библиотеката рядко идваха хора. Обикновено Мюнира беше сама с двама офицери от Гвардията на Острието, чието присъствие бе по-скоро декоративно. Стояха мълчаливо от двете страни на входа като живи статуи. През деня служеха като допълнителен декор за снимки.

Имаше късмет, ако през нощната й смяна се появяха един или двама души. Такива хора обикновено знаеха какво им трябва и никога не спираха при нея на гишето за информация. Това позволяваше на Мюнира да прекарва всичкото си време в учене или в четене на писанията на Косачите, които тя намираше за много увлекателни. Да надниква в сърцата и душите на мъже и жени, натоварени да отнемат живот, да знае какво са чувствали, като са извършвали своите Прибирания, беше пристрастяващо и четенето на дневници я обсеби. Тъй като всяка година към сбирката се добавяха много хиляди томове, нямаше опасност да остане без материал за четене — макар записките на някои Косачи да бяха далеч по-интересни от други.

Тя беше изчела всичко за съмненията в себе си на Върховното острие Коперник, преди той да пристъпи към Самоприбиране, за угризенията на Косач Кюри по повод прибързаните й действия като младши Косач и, разбира се, откровените лъжи на Косач Шърман. Имаше много какво да грабне интереса й в простичките изписани на ръка страници в косаческите дневници.

Една вечер в началото на декември Мюнира беше дълбоко погълната от буйните подвизи на покойната Косач Ранд, която бе посветила много място в дневника си на подробности за безчетните си сексуални завоевания. Мюнира тъкмо беше обърнала на нова страница, когато зърна приближаващ се мъж. Стъпките му не издаваха никакъв звук върху мраморния под на входното фоайе. Беше облечен в безлично сиво, но Мюнира някак усети само по осанката му, че той е Косач. Косачите не вървяха като обикновените хора. Движеха се с овладяна властност, сякаш самият въздух беше длъжен да се раздели пред тях. Но пък ако беше Косач, защо тогава не носеше робата си?

— Добър вечер — поздрави мъжът. В дълбокия му звучен глас се долавяше мерикански акцент. Имаше посивяла коса и добре оформена брада, която също бе започнала да се прошарва, но очите му изглеждаха млади. Будни.

— Всъщност е сутрин, не вечер — поправи го Мюнира. — Два и петнайсет по-точно.

Лицето му й бе познато, но не можеше да се сети откъде. За миг й проблесна спомен. Безукорна бяла роба. Не, не бяла… цвят на слонова кост. Не познаваше всички Косачи, още по-малко всички мерикански Косачи, но й бяха известни онези с международна слава. В крайна сметка щеше да си спомни кой е той.

— Добре дошли в Александрийската библиотека — каза му, а после попита: — Как мога да ви помогна? — Не добави „Ваша чест“, което бе обичайното обръщение към Косач, защото той очевидно се стараеше да е инкогнито.

— Търся ранните писания — каза й.

— На кой Косач?

— На всичките.

— Ранните писания на всички Косачи?

Той въздъхна, леко подразнен, че не е бил разбран. Да, със сигурност беше Косач. Само Косач можеше да бъде едновременно подразнен и търпелив.

— Всички ранни писания на всички първи Косачи — поясни той. — Като Прометей, Сафо, Ленън…

— Знам кои са първите Косачи — каза тя, нервирана от снизхождението му. Обикновено Мюнира не се държеше така дръпнато, но беше прекъсната насред много интересно четиво. Освен това дневните й занятия я лишаваха от достатъчно сън, така че беше уморена. Насили се да му отправи усмивка, решена да е по-приветлива с този загадъчен човек — защото ако той наистина беше Косач, като нищо можеше да реши да я подложи на Прибиране, в случай че му се стореше неуслужлива.

— Всички ранни дневници са в Залата на основателите — каза му тя. — Ще се погрижа да бъде отключена за вас. Моля, последвайте ме.

Постави табелката „Връщам се до 5 минути“ на гишето и поведе мъжа към дълбоките недра на библиотеката.

Стъпките й отекваха в облицования с гранит коридор. Всичко звучеше по-гръмко в тишината на нощта. Пърхащ прилеп под стрехите можеше да ти се причуе като размахал криле дракон… Ала походката на мъжа не издаваше никакъв шум. Потайното му придвижване бе притеснително. Също така й действаха светлините на библиотеката, които се включваха над главите им и угасваха при отминаването им, мигащи подобно на факли. Беше хитроумен ефект, но караше сенките да се източват и прибират с тревожна преднамереност.

— Нали знаете, че популярните писания на някои от основателите са налични на публичния сървър на Форума на Косачите? — попита Мюнира мъжа. — Има стотици подбрани текстове.

— Не подбрани текстове искам да видя — осведоми я той. — Интересуват ме онези, които не са влезли в „селекция“.

Тя го изгледа още веднъж и най-накрая й просветна кой беше — осени я с такава сила, че залитна от шока. Беше съвсем леко залитане и тя бързо дойде на себе си — но той го видя. Косач беше все пак, а Косачите забелязват всичко.

— Нещо не е наред ли? — попита я.

— Съвсем не. Заради трепкането на светлините е — отвърна му тя. — Трудно ми е да виждам неравните очертания на камъните по пода.

Което си беше така, макар да не се явяваше причина за препъването й. Но ако имаше истина в думите й, той може би нямаше да разчете лъжата й.

По време на службата си в библиотеката Мюнира си бе спечелила прякор. Останалите чиновници я наричаха зад гърба й „гробарката“. Отчасти заради погребалното й излъчване, но също и защото една от задачите й беше да финализира сбирките на Косачи, които се бяха подложили на Самоприбиране или животът им бе отнет трайно при злокобни обстоятелства — както все по-често се случваше в мериканските региони.

Преди година бе каталогизирала пълната колекция на този Косач от деня на ръкополагането му до деня на смъртта му. Дневниците му вече не се пазеха редом с тези на живите Косачи. Сега те бяха в северното крило сред онези на всички останали средмерикански Косачи, които повече не ходеха по Земята. И все пак, ето го тук — Майкъл Фарадей вървеше редом с нея.

Беше чела доста от дневниците на Косач Фарадей. Мислите и разсъжденията му неизбежно й бяха въздействали силно. Беше човек с проникновени изживявания. Новината за Самоприбирането му миналата година бе натъжила Мюнира, но не я бе изненадала. Тежко бреме за носене бе съвест, натоварена като неговата.

Макар Мюнира и преди много пъти да се бе озовавала в присъствието на Косачи, никога не се бе чувствала така зашеметена от звездната им слава. Но не биваше да допуска това да си проличи. Не биваше да се издава, че знае кой е той в действителност. Не и докато не бе имала време да обмисли ставащото и да си обясни как изобщо той може да е тук и защо.

— Казваш се Мюнира — изрече той без въпросителна интонация. Отначало тя си помисли, че може да е прочел името й на табелката на гишето, но нещо й подсказа, че го е знаел дълго преди да дойде при нея тази вечер. — Името ти означава „лъчиста“.

— Знам какво означава името ми — каза Мюнира.

— Е, такава ли си? — попита той. — Наистина ли грееш сред по-бледите звезди?

— Аз съм само скромен служител на библиотеката — отвърна тя.

От дългия централен коридор излязоха във вътрешна градина. В далечния й край имаше порти от ковано желязо, водещи към Залата на основателите. Луната оцветяваше оформените от жив плет фигури и скулптурите наоколо в тъмнолилави нюанси, а хвърляните от тях сенки наподобяваха ями, в които Мюнира се притесняваше да стъпва.

— Разкажи ми за себе си, Мюнира — изрече той с кроткия маниер на Косачите, когато отправяха молби към хората, а те установяваха, че е немислимо да не ги изпълнят.

В този момент тя осъзна — той знаеше, че го е разпознала. Дали това я поставяше в опасност от Прибиране? Щеше ли той да отнеме живота й, за да предпази самоличността си в тайна? От всичките му писания не бе останала с впечатление, че е такъв тип човек, но Косачите бяха неразгадаеми. Почувства хлад, макар израбийската нощ да бе мека и топла.

— Сигурна съм, че вече знаете всичко, което бих могла да ви кажа, Косач Фарадей.

Ето. Каза го. Край на преструвките.

Той се усмихна.

— Прощавай, че не се представих по-рано, но присъствието ми тук е… нека го наречем неортодоксално.

— Да смятам ли тогава, че съм в присъствието на дух? — попита тя. — Ще изчезнете ли в някоя стена само за да се връщате нощ след нощ и да ме преследвате все със същата молба?

— Възможно е — продума той. — Ще видим.

Пристигнаха пред Залата на основателите, тя отключи портите и влязоха в голямо помещение, което винаги бе напомняло крипта на Мюнира — дотолкова, че туристите често питаха дали първите Косачи не са погребани тук. Не бяха, но въпреки това Мюнира понякога усещаше присъствието им в залата.

По тежките варовикови лавици имаше стотици томове, всеки от които затворен в климатизиран плексигласов калъф — разточителство, запазено само за най-старите книги в библиотеката.

Косач Фарадей започна да ги оглежда. Мюнира си помисли, че вероятно би искал да го прави в уединение, и ще я помоли да си тръгне, но вместо това той каза:

— Поседи с мен, ако нямаш нищо против. Тази зала е тъй величествена и строга, че не приканва към самота.

И тъй, тя затвори портата, надзърна да се увери, че вън няма никого, който да ги види, а после му помогна да отвори прозрачния пластмасов калъф, в който бе поставен взетият от него от полицата том. Седна насреща му на голямата каменна маса в центъра на залата. Той не даде обяснение на очевидния въпрос, увиснал във въздуха помежду им, така че на нея й се наложи да го зададе.

— Как така се озовахте тук, Ваша чест? — попита го тя.

— Със самолет и с ферибот — отвърна той с усмивка. — Я ми кажи, Мюнира, защо избра да работиш за Форума на Косачите, след като се провали в стажа си?

Тя се наежи. Това ли бе начинът да я накаже, задето бе задала нежелан от него въпрос?

— Не съм се провалила — отговори. — Имаше място само за един израбийски Косач в края на стажа ми, а кандидатите бяха петима. Така че един бе избран, а четирима — не. Да си сред неизбраните не е равносилно на провал.

— Прости ми, не исках да те обидя или да покажа неуважение — каза той. — Просто съм заинтригуван, че разочарованието не те е настроило срещу Форума на Косачите.

— Заинтригуван, но не изненадан?

— Малко неща ме изненадват — усмихна се Косач Фарадей.

Мюнира вдигна небрежно рамене, сякаш неуспешният й стаж за Косач отпреди три години беше без значение.

— Тогава ценях Форума на Косачите, ценя го и сега — заяви тя.

— Разбирам — кимна той и внимателно отгърна страница в стария дневник. — А доколко лоялна си на системата, която те отхвърли?

Мюнира стисна челюсти, без да е сигурна какво се надяваше да чуе той, нито пък какъв щеше да е действителният й отговор.

— Имам работа. Върша я. Гордея се с нея — отсече.

— И е редно да е така. — Той погледна към нея, вътре в нея. — Може ли да споделя с теб моята оценка за Мюнира Атруши? — попита я.

— Имам ли избор?

— Винаги има избор — каза той, което си беше полуистина в пълния смисъл на думата.

— Добре. Споделете оценката си за мен.

Той предпазливо затвори стария дневник и насочи пълното си внимание към нея.

— Ти мразиш Форума на Косачите толкова, колкото го и обичаш — подхвана. — Поради това искаш да станеш незаменима за него. Надяваш се с времето да се превърнеш в най-големия авторитет в света за дневниците, съхранявани в тази библиотека. Това ще ти даде власт върху цялата история на Косачите. Тази власт ще е твоята безмълвна победа, защото ще знаеш, че Форумът на Косачите ще се нуждае повече от теб, отколкото ти от него.

Внезапно Мюнира леко изгуби равновесие, сякаш пустинните пясъци, погълнали градовете на фараоните, се разместиха под краката й, готови да приберат и нея. Как можеше той да прозира толкова надълбоко в душата й? Как можеше да облича в думи чувства, които не бе определяла и пред себе си? Бе я разчел съвършено по един напълно освобождаващ я, но и притеснителен начин.

— Виждам, че съм прав — каза той простичко. Отправи й онази своя усмивка, която бе едновременно сърдечна и палава.

— Какво искате, Косач Фарадей?

И накрая той й каза.

— Искам да идвам тук вечер след вечер, докато не намеря онова, което търся, в тези стари дневници. И искам ти да запазиш моята самоличност в тайна, да ме предупреждаваш, ако пристигне някой, докато върша своето проучване. Обещай ми да не оповестяваш пред Форума на Косачите факта, че съм още жив. Можеш ли да направиш това за мен, Мюнира?

— Ще ми кажете ли какво търсите? — попита тя.

— Няма как да го направя. Би могла да бъдеш принудена да го признаеш, ако ти го доверя. Не бих те поставил в такова положение.

— Но бихте ме поставили в неизбежното положение да укривам присъствието ви.

— Нищо неизбежно няма в него — отвърна той. — Всъщност подозирам, че за теб е голяма чест да ти поверя тайната си.

Отново беше прав.

— Не ми харесва да представяте нещата така, сякаш ме познавате по-добре от мен самата.

— Но това е истината. Да познавам хората, е част от работата ми като Косач.

— Не важи за всички Косачи — отбеляза тя. — Има такива, които стрелят, кълцат и отравят без уважението, което вие винаги сте показвали към субектите си на Прибиране. Едничката им грижа е да отнемат живот, не да опознават душите на хората.

За миг грижливо овладяното поведение на Фарадей бе нарушено от искра на гняв, но това не бе гняв към нея.

— Да, Косачите от „новия ред“ демонстрират възмутително незачитане спрямо значимостта на задачата си. Това е част от причината да дойда тук.

Не каза нищо повече. Просто изчака отговора й. Мълчанието се проточи, но не бе неловко мълчание. Бе наситено със смисъл. Моментът бе важен и имаше нужда от време да се разгърне.

Тя не изпусна от внимание факта, че имаше още четирима, които споделяха с нея поста нощен администратор — други студенти, поели почасова работа. А това означаваше, че този път от петима е избрана тя.

— Ще запазя тайната ви — каза му Мюнира. После остави Косач Фарадей да си прави проучването, почувствала, че най-сетне в живота й се е появила достойна цел.