Нийл Шустърман
Бурята (14)

13.
Некрасива картина

Макар Службата за неприемливите да изглежда неефективна, има си метод зад безумието, което генерира.

Простичко казано, неприемливите имат потребност да презират системата.

За да улесня това, трябваше да създам система, достойна за презрение. В действителност няма истинска нужда хората да си вземат номерче и да чакат продължително време. Няма нужда дори от регистратор. Всичко това е замислено, та неприемливите да останат с впечатление, че системата просто им губи времето. Илюзията за неефективност служи на конкретна цел — да се породи раздразнение сред неприемливите и то да стане връзката между тях.

Бурята

Косач Пиер-Огюст Реноар не беше художник, макар да притежаваше богата колекция шедьоври, рисувани от историческия му патрон. Какво да прави? Имаше слабост към красивите картини.

То се знае, средмерикански Косач, кръстил се на френски художник, вбесяваше Франкоиберийския регион. Наумили си бяха, че всички френски художници от Епохата на смъртните са запазена марка за тях. Но само защото Монреал сега принадлежеше към Средмерика, не означаваше, че френското му наследство е изгубено. Със сигурност някой от предците на Косач Реноар бе родом от Франция.

Но нека Форумът на Косачите отвъд Атлантика беснее колкото си ще, него това не го засягаше. Засягаше го етническата общност Пермафрост^[1] в най-северните райони на Мериките, където той живееше.

Докато населението в останалата част на света до голяма степен се бе сляло на генетично ниво, пермафростите ревностно бранеха културата си и не се приобщаваха към останалото човечество. Не че беше престъпление, разбира се — хората бяха свободни да постъпват както желаят — но за Косач Реноар това беше голяма досада, разбъркване в общия ред на нещата.

А Косач Реноар разбираше от ред.

Подправките му бяха строени по азбучен ред, чаените чаши бяха подредени в шкафа с математическа прецизност, косата му бе подстригвана до строго определена дължина всяка петък сутрин. И ето че етносът Пермафрост му съсипваше всичко това. Изглеждаха прекалено отчетливи расово, а той не можеше да се помири с това.

И затова подлагаше на Прибиране възможно най-много от тях.

Разбира се, ако бъдеше разкрит, че проявява етническа предубеденост, това щеше да му създаде неприятности във Форума на Косачите. За негово щастие, Пермафрост не бяха смятани за обособена раса. Генетичното им съотношение показваше голям процент „други“. А „други“ бе тъй обширна категория, че практически маскираше всичките му действия. Може би не пред Бурята, но поне пред Форума на Косачите, а за него това бе от значение. Стига да не даваше повод на някого от гилдията си да се вгледа по-внимателно в неговите Прибирания, изобщо нямаше да се разбере. По този начин той се надяваше с времето да разреди етноса Пермафрост, докато присъствието им престане да го нервира.

В тази конкретна вечер бе поел към двойно Прибиране. На жена от Пермафростите и малкия й син. Беше в приповдигнато настроение, ала едва бе излязъл от дома си, когато неочаквано зърна фигура в черно.

Жената и синът й не бяха подложени на Прибиране тази нощ… Колкото до Косач Реноар, той нямаше техния късмет. Открит бе в горяща кола на обществения транспорт, профучала през квартала му като огнено кълбо, докато гумите й не се бяха разтопили и не бе спряла. Когато огнеборците се добраха до него, вече нищо не можеха да сторят. Не беше красива картина.

 

 

Роуан се събуди от нож, опрян в гърлото му. В стаята беше тъмно. Не виждаше кой държи ножа, но по допира разпозна вида на оръжието — карамбит без пръстени, чието извито острие бе идеално за конкретното приложение. Винаги бе подозирал, че кариерата му на Косач Луцифер няма да трае дълго. Подготвен бе за това още от първия й ден.

— Отговори ми искрено, иначе ще ти прережа гърлото от ухо до ухо — изрече нападателят му. Роуан веднага го позна по гласа. Не този глас бе очаквал да чуе.

— Първо да чуя въпроса — отвърна Роуан. — Тогава ще кажа дали ще отговоря, или ще предпочета прерязване на гърлото.

— Ти ли ликвидира Косач Реноар?

Роуан не се поколеба.

— Да, Косач Фарадей, аз бях.

Ножът бе отстранен от шията му. Той чу свистене във въздуха и после закривеното острие се заби в стената.

— Проклет да си, Роуан!

Роуан се пресегна да светне лампата. Сега Косач Фарадей седеше на единствения стол в спартанската стая на Роуан. „Това е стая, която Косач Фарадей би трябвало да одобри“ — помисли си Роуан. Никакви глезотии, ако се изключеше удобното легло, което бе задължително за Косач с неспокоен сън.

— Как ме открихте? — попита Роуан.

След срещата си с Тайгър бе напуснал Питсбърг и замина за Монреал, защото си даде сметка, че след като Тайгър го бе открил, всеки би могъл. И въпреки преместването си все пак бе намерен. За щастие, от Фарадей, а не от друг Косач, който не би се поколебал да му пререже гърлото.

— Забравяш колко съм опитен в издирването на секретна информация. Мога да открия всичко и всеки, стига да си наумя.

Фарадей го гледаше с очи, пълни с тлеещ гняв и горчиво разочарование. Роуан изпита потребност да отмести погледа си, но не го направи. Отказваше да се срамува за постъпките си.

— Когато си тръгна, Роуан, не ми ли обеща да се снишаваш и да не се бъркаш в делата на Косачите?

— Обещах — откровено отвърна Роуан.

— Значи си ме излъгал? Още тогава си замислил тази работа с Косач Луцифер, така ли?

Роуан стана и измъкна ножа от стената. Карамбит без пръстени, точно както си беше помислил.

— Нищо не бях запланувал. Просто размислих. — Той подаде ножа на Фарадей.

— Защо?

— Почувствах, че така трябва. Че е необходимо.

Фарадей погледна към черната роба на Роуан, която висеше на кука до леглото.

— И сега се обличаш в забранена роба. Има ли табу, което не си готов да нарушиш?

Вярно беше. На Косачите не бе разрешено да носят черно и той тъкмо затова бе избрал този цвят. Черна смърт за творящите тъмни дела.

— От нас се очаква да сме просветени! — посочи Косач Фарадей. — Не по този начин се борим!

— Точно вие нямате право да ми казвате как да се боря. Престорихте се на мъртъв и избягахте!

Фарадей пое дълбоко дъх. Погледна карамбита в ръката си и го пъхна във вътрешен джоб на робата си в цвят на слонова кост.

— Мислех, че като убедя света в Самоприбирането си, ще спася теб и Цитра. Вярвах, че ще ви освободят от стажуването и ще можете да се върнете към предишния си живот.

— Но не се получи — припомни му Роуан. — А вие още се криете.

— Откупвам си време. Има разлика. Някои неща мога да постигна най-добре, ако Форумът на Косачите не знае, че съм жив.

— Аз пък мога да постигна някои неща най-добре като Косач Луцифер — парира го Роуан.

Косач Фарадей се изправи и се взря остро и продължително в него.

— В какво се превърна, Роуан, че си способен хладнокръвно да прекратяваш съществуването на Косачи?

— Когато умират, мисля си за техните жертви. За мъжете, жените и децата, които са подложили на Прибиране — защото Косачите, които ликвидирам, не подхождат към Прибирането с респект и отговорност, каквито се очакват от тях. Аз съм онзи, изпитващ съчувствие към жертвите им. И това ме освобождава от всякакви угризения за недостойните Косачи, които унищожавам.

Фарадей не се трогна от думите му.

— Какво бе престъплението на Косач Реноар?

— Той извършваше тайно етническо прочистване на севера.

Това накара Фарадей да направи пауза за размисъл.

— А ти как го узна?

— Не забравяйте, че и мен научихте да проучвам дълбоко скритата информация — отвърна му Роуан. — Преподадохте ми важността да разследвам обстойно субектите си за Прибиране. Нима сте забравили, че сам дадохте тези инструменти в ръцете ми?

Косач Фарадей зарея поглед през прозореца, но Роуан знаеше, че го прави само за да не срещне очите му.

— Престъплението му е можело да бъде докладвано пред Комисията по селекция…

— И какво щяха да направят те? Да го порицаят и да го поставят на изпитателен срок? Дори да му бяха забранили да извършва Прибиране, би ли кореспондирало това с престъплението му?

Косач Фарадей най-сетне се обърна да го погледне. Внезапно изглеждаше стар и уморен. Много по-стар, отколкото се полагаше на човек да се чувства и да изглежда.

— Обществото ни не вярва в наказанието — посочи той. — Само в коригирането.

— Същото е и с мен — заяви Роуан. — В Епохата на смъртните, когато не са могли да излекуват рака, са го изрязвали. Същото правя и аз.

— Жестоко е.

— Не е. Косачите, които премахвам, не изпитват болка. Вече са мъртви, преди да ги превърна в пепел. За разлика от покойния Косач Чомски не ги горя живи.

— Дребна милост — отбеляза Фарадей, — но неносеща спасение.

— Аз не моля за лично спасение — уточни Роуан. — Стремя се обаче да спася Форума на Косачите. И вярвам, че това е единственият начин да го постигна.

Фарадей отново го погледна, после тъжно поклати глава. Вече не беше гневен. Изглеждаше примирен.

— Ако искате да спра, ще трябва самият вие да прекратите живота ми — каза му Роуан.

— Не ме поставяй на изпитание, Роуан. Защото скръбта, която ще изпитам при ликвидирането ти, няма да спре ръката ми, почувствам ли, че то е необходимо.

— Но няма да го сторите. Защото дълбоко в себе си знаете, че онова, което аз върша, е необходимо.

Косач Фарадей остана смълчан известно време. Отново се загледа през прозореца. Беше започнал да вали сняг. На парцали. Щеше да направи земята хлъзгава. Хората щяха да падат, да удрят главите си. Тази вечер на съживителните центрове щеше да им се отвори работа.

— Твърде много Косачи загърбиха стария и верен подход — изрече Фарадей с тъга, която проникваше по-дълбоко, отколкото Роуан можеше да проследи. — Нима ще изтребиш половината Форум? Защото, доколкото виждам, Косач Годар е превърнат в мъченик от така наречения нов ред. Все повече Косачи започват да изпитват наслада от акта на убийство. Съвестта се превръща в пречка.

— Ще върша каквото трябва, докато вече не мога да го правя — бе единственият отговор на Роуан.

— И да премахваш Косач след Косач, това няма да спре прилива — поклати глава Фарадей. За пръв път изреченото от него породи съмнения у Роуан. Защото той знаеше, че Фарадей е прав. Без значение колко лоши Косачи отстранеше от уравнението, щяха да се появяват нови и нови. Косачите от новия ред щяха да вземат стажанти, жадуващи за смърт като убийците от Епохата на смъртните — от онези, пращани в затвори, за да прекарат остатъка от ограничения си живот зад решетки. Сега на този нов тип чудовища щеше да е позволено свободно и безнаказано да отнемат живот. Не това бяха искали основателите — но всички те отдавна се бяха подложили на Самоприбиране. А дори и някои да бяха още живи, каква власт имаха да променят нещата днес?

— Кое тогава би въздействало на прилива? — поиска да узнае Роуан.

Косач Фарадей повдигна вежда.

— Косач Анастасия.

Роуан не бе очаквал това.

— Цитра?

Фарадей кимна.

— Тя е свежият глас на разума и отговорността. Може да обнови старите идеали. Ето защо се боят от нея.

И тогава Роуан прочете нещо по-дълбоко по лицето на Фарадей. Разбра какво всъщност му казва той.

— Нима Цитра е в опасност?

— Така изглежда.

Внезапно целият свят на Роуан сякаш се завъртя около оста си. Смая се колко бързо можеха да се променят приоритетите му.

— Какво мога да сторя?

— И аз не знам точно… но ще ти кажа какво наистина ще сториш. Ще напишеш елегия за всеки убит от теб Косач.

— Вече не съм ви стажант. Не можете да ми давате заповеди.

— Не, но ако искаш да отмиеш поне част от кръвта от ръцете си и да си спечелиш зрънце уважение от мен, ще го изпълниш. Ще напишеш честен епитаф за всички тях. Ще споменеш доброто, сторено от всяка от твоите жертви в света, както и лошото. Защото дори най-егоистичните и корумпирани Косачи носят някаква добродетел, скрита между гънките на покварата им. На някакъв етап от живота си са се стремили да постъпват правилно преди падението си.

Замълча, споходен от спомен.

— Някога бяхме приятели с Косач Реноар — призна Фарадей. — Много години, преди предразсъдъците му да се превърнат в онзи рак, за който говориш. Навремето бе влюбен в жена от пермафростите. Това не го знаеше, нали? Но като Косач не можеше да се ожени. Така че тя сключи брак с мъж от нейния етнос и това сложи началото на дългия път на Реноар към омразата. — Замълча за миг и погледна Роуан. — Ако го бе знаел, би ли го пощадил?

Роуан не отговори, защото и сам не знаеше.

— Довърши разследването си за него — нареди Фарадей. — Напиши анонимен епитаф и го публикувай, та всички да го прочетат.

— Да, Косач Фарадей — промълви Роуан, неочаквано открил чест и достойнство в подчинението си пред своя някогашен ментор.

Удовлетворен, Фарадей се отправи към вратата.

— Ами вие? — спря го с въпрос Роуан, защото не му се искаше мъжът да си иде и да го остави със собствените му мисли. — Пак ли ще изчезнете?

— Имам много неща за вършене — отговори той на Роуан. — Не съм толкова стар, че да съм познавал Върховното острие Прометей и Косачите основатели, но познавам учението им.

Роуан също го познаваше.

— „Ако този наш експеримент се провали, заложили сме спасителен изход от него.“

— Браво, запомнил си прочетеното. Планирали са защита срещу Форум, който падне в плен на злото. Само дето този план се е изгубил с времето. Надеждата ми е да не се е изгубил окончателно, а да е забутан някъде.

— Мислите ли, че можете да го откриете?

— Може би, а може би не, но май знам къде трябва да търся.

Роуан поразсъждава за кратко и стигна до предположение къде Фарадей се канеше да започне диренето си.

— Ендура?

Роуан знаеше много малко за Града на издръжливото сърце, по-известен като Ендура. Представляваше плаващ метрополис по средата на Атлантическия океан. Беше седалище на властта, където седмината Върховни Косачи от Световния съвет на Косачите управляваха регионалните общности на Косачите в света. Когато Роуан бе стажант, този орган се намираше твърде високо над него, за да го интригува. Но сега, в ролята си на Косач Луцифер, осъзнаваше, че той би трябвало да е за него повече от мигаща светлинка на радара му. Действията му нямаше как да не са привлекли вниманието на Върховните Косачи, нищо че те си мълчаха по въпроса.

Но докато Роуан разсъждаваше каква роля би могъл да играе големият плаващ град в общата схема на нещата, Косач Фарадей поклати глава.

— Не Ендура — каза той. — Този град е построен дълго след основаването на Форума на Косачите. Мястото, което аз търся, е далеч по-старо.

При недоумяващата физиономия на Роуан Фарадей се усмихна и поясни:

— Земята на бленуването.

На Роуан му отне момент да регистрира това. От години не бе чувал стихчето.

— Земята на бленуването? Но тя не съществува наистина. Споменава се само в детска песничка.

— Всяка история води началото си от време и място, дори най-простичките и наивни детски приказки имат неочакван зародиш.

Това припомни на Роуан друга фраза от детството му: „Бий камбаната за Роузи“. Години по-късно научи, че била за някаква болест от Епохата на смъртните, наречена черна чума. Фразата бе част от глупаво стихче без контекст, но придобиваше смисъл, когато човек узнаеше за какво се отнася. Деца напяваха за смърт в монотонен припев, навяващ ужас.

Скоропоговорката за Земята на бленуването също не се отличаваше с кой знае какъв смисъл. Доколкото Роуан си спомняше, деца я изричаха, застанали в кръг около едно, избрано да е „то“. И когато скоропоговорката свършеше, детето в центъра трябваше да дръпне някое от останалите. Онова, което успееше да повлече, ставаше новото „то“.

— Няма никакви доказателства, че Земята на бленуването изобщо съществува — отбеляза Роуан.

— И тъкмо затова никога не е открита. Нито дори от култа на тоналистите, които вярват тъй пламенно в нея, както в Големия резонанс.

Споменаването на тоналистите уби всяка надежда у Роуан, че може да приема Фарадей сериозно. Тоналистите, моля ви се. Той самият бе спасил живота на много тоналисти в деня, когато уби Косачите Годар, Чомски и Ранд, но това съвсем не означаваше, че е повярвал в измислените им култови поверия.

— Всичко това е нелепо! — отсече Роуан.

Фарадей се усмихна.

— Колко мъдро от страна на основателите да скрият зрънцето истина в нещо тъй абсурдно. Кой сред здравомислещите би го потърсил там?

 

 

Роуан не заспа повече през остатъка от нощта. Всеки звук изглеждаше усилен, дори биенето на собственото му сърце гърмеше оглушително в ушите му. Не страх чувстваше, а тежест. Бремето, с което сам се бе натоварил, за да спаси Косачите. А сега бе дошла и новината, че Цитра може да е в опасност.

Въпреки онова, което средмериканските Косачи можеха да си мислят, Роуан обичаше идеята за Косачите. Самият принцип най-мъдрите и състрадателни от всички човешки същества да извършват приключването на живот за балансиране на безсмъртието, беше една съвършена идея в съвършен свят. Косач Фарадей му бе показал какъв трябва действително да бъде Косачът и съществуваха много, много Косачи, дори такива, които бяха високомерни и арогантни, все още поддържащи най-висшите ценности. Ала лишени от тези ценности, Косачите биха били ужасно явление. Роуан бе проявил наивността да повярва, че може да предотврати това. Но Косач Фарадей бе по-наясно. Ала пък това бе пътят, който Роуан бе избрал за себе си, и да го изостави сега, би означавало да признае провала си. Не беше готов да го стори. Дори да не бе в състояние сам да спре падението на Косачите, поне можеше да отстранява рака, където го срещнеше.

Само че се чувстваше толкова сам. За миг присъствието на Косач Фарадей му върна усещането за другарска близост, но то само още по-остро открои изолацията му. Ами Цитра? Къде беше тя сега? Съществуването й бе застрашено, а как можеше той да помогне? Все трябва да имаше начин.

Чак призори най-сетне заспа и сънищата му милостиво не бяха свързани със смута в будния му живот, а бяха изпълнени със спомени за едно по-простичко време, когато най-големите му грижи бяха оценките, отборните игри и навикът на приятеля му Тайгър да се подлага на размазване. Време, когато бъдещето сияеше ярко пред него, а той бе уверен, че е неуязвим и може да живее вечно.