Нийл Шустърман
Бурята (13)

12.
По скалата от едно до десет

Гаранцията за основен доход предшестваше моето въздигане на власт. Дори преди мен много нации бяха започнали да плащат на гражданите си просто защото съществуват. Беше необходимо, тъй като с нарастването на автоматизацията безработицата бързо се превръщаше от изключение в норма. И тъй, социалните помощи и осигуровки прераснаха в ГОД: всички граждани имат право на малко парче от баницата, независимо от способностите и желанието им да дават своя принос.

Хората обаче имат основна потребност, надхвърляща единия доход. Те имат нужда да се чувстват полезни, продуктивни или поне ангажирани — дори ако сноването им напред-назад не носи нищо на обществото.

Ето защо под моето великодушно ръководство всеки, който иска работа, може да има такава, и то със заплата извън ГОД, така че за човека да има стимул и метод за оценяване на успехите му. Помагам на всеки гражданин да си намери занятие, с което да се чувства пълноценен. Разбира се, много малко от службите са необходими, тъй като цялата работа би могла да се изпълнява от машини, само че илюзията за цел е жизненоважна за здравословното самочувствие на населението.

Бурята

Алармата на Грейсън зазвуча преди изгрев-слънце. Не я бе нагласил да звъни. Откакто се върна у дома си, нямаше причина да се буди рано. Нямаше нищо неотложно за вършене, така че макар и буден, се излежаваше, докато вече нямаше оправдание да го прави.

Още не беше започнал да си търси работа. Да ходиш на работа все пак не беше задължително. Щеше да бъде осигурен дори без никакъв принос към света — а за момента не изпитваше желание да дава своята дан освен с онова, което изхвърляше отделителната му система.

Изключи алармата със замах.

— Какво има? — попита. — Защо ме будиш?

Бяха нужни няколко секунди тишина, за да осъзнае, че Бурята не се канеше да отговори на въпроса му, тъй като беше неприемлив. Така че той седна в леглото и погледна към екрана до себе си, където видя съобщение, осветяващо цялата стая в сърдито червено сияние.

СРЕЩА С НАДЗОРНИКА В 8:00 Ч. НЕЯВЯВАНЕТО ЩЕ ДОВЕДЕ ДО ПЕТ МИНУСА.

Грейсън имаше смътна представа за минусите, но не и как се оценяват. Дали пет минуса добавяха пет дни към статуса му на неприемлив? Пет часа? Пет месеца? Изобщо не беше наясно. Може би трябваше да се запише на курсове по неприемливост.

„Какво облича човек за среща с надзорник?“ — почуди се. Дали трябваше да е по-официален, или с по-скромно облекло от обичайното? Колкото и огорчен да се чувстваше от цялата тази история, каза си, че няма да навреди да остави добро впечатление у надзорника си, така че намери чиста риза и панталони, после сложи същата вратовръзка, която бе носил на срещата в Интерфейса на властта във Фулкръм Сити, когато си мислеше, че още има живот. Спря кола на обществения транспорт (която отново го предупреди за последиците от вандализъм и нецензурен език) и се отправи към местния офис на ИВ. Решен бе да подрани и да създаде добро впечатление, та да отбие ден-два от позорния си статус.

 

 

Сградата на офиса на ИВ в Горен Нашвил бе много по-малка от тази във Фулкръм Сити. Беше само четириетажна и от червени тухли, не от сив гранит. Отвътре обаче изглеждаше почти същата. Този път не бе въведен в приятна стая за срещи. Насочиха го към Службата за неприемливи, където му бе наредено да си вземе номерче и да чака в стая с още около дузина неприемливи, които очевидно нямаха желание да са там.

Накрая, след близо час, на Грейсън му дойде редът и той отиде до прозорчето, където нископоставена жена, агент на Облака, провери документа му за самоличност и му каза неща, повечето от които вече знаеше.

— Грейсън Толивър, изключен завинаги от Облачната академия и понижен до статус неприемлив за минимум четири месеца поради грубо нарушение на Разделението Косачи-държава.

— Същият — потвърди Грейсън. Поне сега вече знаеше колко дълго ще трае пониженият му статус.

Тя вдигна очи от таблета си и му отправи невесела усмивка, бездушна като на робот. За момент той се почуди дали наистина не бе робот, но после си припомни, че Бурята нямаше роботи в службите си. Все пак се предполагаше, че ИВ е човешкият интерфейс за Бурята.

— Как се чувствате днес? — попита го.

— Ами май нормално — каза той и отвърна на усмивката й. Питаше се дали и неговата изглежда неискрена като нейната. — То се знае, неприятно ми беше да бъда събуден толкова рано, но задълженията са си задължения, нали така?

Тя отбеляза нещо в таблета си.

— Моля, оценете неприятното си чувство по скалата от едно до десет.

— Вие сериозно ли?

— Не можем да продължим, докато не отговорите на въпроса.

— Ъъ… пет — каза той. — Не, шест, въпросът влоши нещата.

— Бяхте ли несправедливо третиран след маркирането ви като неприемлив? Някой да ви е отказал обслужване или по някакъв начин да е нарушил гражданските ви права?

Формалният маниер, по който му зададе въпроса, породи у него желание да изтръгне таблета от ръката й. Можеше поне да се престори, че я е грижа за отговора му, както бе имитирала усмивка.

— Хората ме гледат, сякаш съм убил котката им.

Тя се втренчи в него, като че й бе казал, че преди малко действително е убил няколко котки.

— Уви, не мога да направя нищо за това как ви гледат хората. Но ако правата ви някога бъдат нарушени, важно е да уведомите надзорника си за това.

— Я чакайте… не сте ли вие моят надзорник?

Тя въздъхна.

— Аз съм регистраторът ви. Ще се срещнете с надзорника си, след като приключим с регистрацията.

— Трябва ли пак да си взема номерче?

— Да.

— Тогава, моля, променете нивото ми на раздразнение на девет.

Тя го стрелна с поглед и направи отметка в таблета си. После отдели време за обработване на информацията, която имаше за него.

— Нанитите ви отчитат намаление на ендорфинните нива през последните няколко дни. Това може да сочи за ранен стадий на депресия. Желаете ли регулиране на настроението сега, или ще изчакате, докато достигнете прага?

— Ще изчакам.

— Може да се наложи да отидете до местния здравен център.

— Ще изчакам.

— Добре тогава.

Служителката бръсна с ръка екрана, затвори файла му и му каза да следва синята линия на пода. Тя го изведе навън в коридора и до друго голямо помещение, където според обещанието му бе заръчано да си вземе номерче.

Накрая, както му се стори след цяла вечност, номерчето му излезе и той бе пратен в стая за срещи, която никак не наподобяваше онази отпреди няколко дни. Стените бяха в ненатрапчиво бежово, подът — покрит с грозни зелени плочки, а голата маса беше графитеносива с два твърди дървени стола от всяка страна. Единствената украса бе безлична картина с платноходка на стената, напълно уместна за цялата обстановка.

Изчака още петнайсет минути и най-после надзорникът му пристигна.

— Добро утро, Грейсън — поздрави го агент Тракслър.

Той бе последният, когото Грейсън очакваше да види днес.

— Вие? Какво правите тук? Не съсипахте ли достатъчно живота ми вече?

— Нямам ни най-бегла представа за какво говориш.

Естествено, че щеше да каже това. Достоверно отрицание. Не беше накарал Грейсън да прави нищо. По-точно изрично му бе заявил какво да не прави.

— Извини ме, че те накарах да чакаш — каза Тракслър. — Ако от това ще ти стане по-добре, Бурята кара и нас, агентите, да чакаме, преди да се срещнем с вас.

— Защо?

Тракслър вдигна рамене.

— Това е загадка.

Той се настани от другата страна на масата, погледна към платноходката със същото отвращение като самия Грейсън преди малко и после обясни присъствието си.

— Бях прехвърлен тук от Фулкръм Сити и понижен от старши агент в надзорник в това регионално ведомство. Така че не си единственият с понижен статус покрай цялата тази история.

Грейсън скръсти ръце. Не изпитваше и грам съчувствие към човека.

— Надявам се, че си започнал да се приспособяваш към новия си живот.

— Ни най-малко — отвърна Грейсън с равен глас. — Защо Бурята ме беляза като неприемлив?

— Мислех, че си достатъчно интелигентен да си отговориш сам.

— Явно не съм.

Тракслър повдигна вежди и изпусна бавна въздишка, за да подчертае разочарованието си от липсата на проницателност у Грейсън.

— Като неприемлив си задължен да присъстваш на редовни срещи за надзор. Тези срещи ще осигурят начин двамата да комуникираме, без да предизвикваме подозрение у никого, който може да те наблюдава. Естествено, за да проработи това, трябваше да бъда прехвърлен тук и направен твой надзорник.

Аха! Това значи бе причината Грейсън да бъде позорно маркиран като неприемлив! Бе част от по-голям план. Мислил си бе, че ще се почувства по-добре, когато проумее нещата, но не стана така.

— Искрено ти съчувствам — каза Тракслър. — Неприемливостта е тежко бреме за онези, които не я желаят.

— Ще оцениш ли жалостта си по скалата от едно до десет? — запита Грейсън.

Агент Тракслър се засмя.

— Чувството за хумор, макар и твърде мрачно, винаги е нещо добро. — После стана делови. — Разбрах, че прекарваш повечето от дните и нощите си у дома. Като твой приятел и съветник мога ли да предложа да започнеш да посещаваш места, където се събират други неприемливи, и евентуално да създадеш нови приятелства, които ще те облекчат през този период?

— Не желая.

— А може би всъщност желаеш — продума кротко агент Тракслър. — Може би толкова силно ти се иска да се впишеш сред неприемливите, че ще започнеш да се обличаш като тях и ще пристъпиш към типичните телесни модификации, за да покажеш как приемаш на драго сърце своя статус.

Отначало Грейсън не каза нищо. Тракслър го остави да възприеме със съзнанието си направеното предложение.

— И какво, ако… приема на драго сърце своя статус? — попита Грейсън.

— Тогава, сигурен съм, ще узнаеш разни неща — поясни Тракслър. — Може би такива, които дори Бурята не знае. И за нея има слепи петна все пак. Мънички, разбира се, но съществуват такива.

— Искаш да бъда таен агент на Облака?

— Не, разбира се — подсмихна се Тракслър. — Агентите на Облака трябва да са учили четири години в академията и после да прекарат една година в затъпяваща практика, преди да получат истинска задача. А ти си просто неприемлив… — Той потупа Грейсън по рамото. — Неприемлив с много солидни връзки.

После Тракслър се изправи.

— Ще се видим след седмица, Грейсън.

Тръгна си, без да го погледне повече.

Грейсън се усещаше напълно замаян. Беше гневен. Беше развълнуван. Чувстваше се употребен. Не това бе искал… а дали? Ти, Грейсън, си по-специален, отколкото осъзнаваш. Така му бе казала Бурята. Такъв ли бе бил планът й за него от самото начало? Той все още имаше избор във всичко това. Можеше да избягва неприятности, както го бе правил през целия си живот, и след няколко месеца статусът му щеше да бъде възстановен. Можеше да се върне към предишния си живот.

Или пък можеше да се впусне в спирала по този нов път. Път, представляващ пълна противоположност на представите му за него самия.

Вратата се отвори и безименен агент на Облака изрече:

— Простете, но срещата ви приключи и трябва незабавно да освободите стаята.

Инстинктите на Грейсън му подсказваха да се извини и да си тръгне. Ала той знаеше по какъв път е длъжен да поеме сега. Така че се облегна на стола, ухили се на агента и процеди:

— Върви се шибай.

Агентът му постави минус и се върна със служител на охраната, който го изхвърли от стаята.