Нийл Шустърман
Бурята (12)

11.
Съскане на алена коприна

Обозначението „неприемлив“ бе нещо, което създадох с мъка на сърце в зората на управлението си. Беше злощастна необходимост. Престъплението в истинската му форма изчезна почти мигновено, след като сложих край на глада и бедността. Кражбата с цел заграбване на материални блага, убийството, предизвикано от гняв и социален стрес — всичко отпадна от само себе си. Предразположените към жестоки престъпления бяха третирани на генетично ниво за заглушаване на унищожителните им наклонности и привеждане до нормални параметри. На социопатите дадох съвест, на психопатите — здравомислие.

И при все това имаше смутове. Започнах да разпознавам у човечеството нещо ефимерно, трудно доловимо, но определено присъстващо. Най-просто казано, човечеството имаше нужда да бъде лошо. Не важеше за всички, естествено — но изчислих, че около три процента от населението намират смисъл в живота само чрез противопоставяне. И макар вече да нямаше неправди в света, на които да се противостои, те имаха вродена потребност да се опълчват на нещо. Все едно какво.

Предполагам, че бих могла да намеря начин да излекувам това медикаментозно, само че нямам желание да налагам на човечеството фалшива утопия. Моят свят не е „прекрасен нов свят“, а свят, управляван чрез мъдрост, съвестност и състрадание. Стигнах до извода, че ако противопоставянето е нормален израз на човешките страсти и копнежи, непременно трябва да оставя място за неговата изява.

И така, въведох термина „неприемлив“, както и социалната дамга, вървяща с него. За онези, които неволно попадат в категорията „неприемливи“, пътят назад е бърз и лесен. Но за хората, които по свой избор водят спорно съществуване, това определение е своеобразен медал, който те носят с гордост. Доставя им удоволствие илюзията, че са извън обществото, и са дълбоко удовлетворени в недоволството си. Жестоко би било да им отнема това.

Бурята

Неприемлив! За Грейсън това бе като пясък в устата. Не можеше да го изплюе, нито пък да го преглътне. Оставаше му единствено да продължи да го дъвче с надеждата да го превърне в нещо смилаемо.

Неприемливите крадяха разни неща, но никога не им се разминаваше. Те заплашваха хората, но не довеждаха докрай заплахите си. Изричаха сквернословия и предизвикателството струеше от тях като тежък мирис — но си оставаше само това, една воня. Бурята неизменно ги предпазваше да не извършат нещо наистина лошо, и беше толкова изкусна в това, че неприемливите отдавна се бяха ограничили само до дребни простъпки, позиране и оплаквания.

Интерфейсът на властта имаше цяло бюро, посветено на задачата да се справя с тях, защото на неприемливите не бе позволено да разговарят директно с Бурята. Те винаги бяха на изпитателен срок и редовно трябваше да се отчитат пред своите надзорници. На онези, които прекрачваха границите, бе прикрепен личен надзорник, който да ги следи денонощно. Беше успешна програма и това се доказваше от многото бракове на неприемливи с надзорниците им, в резултат на което те отново се вливаха в руслото на продуктивните граждани.

Грейсън не можеше да си представи себе си сред подобни хора. Никога нищо не беше откраднал. Имало бе хлапета в училището му, които си бяха играли на неприемливи, но без да се стига до нещо сериозно и просто го бяха надраснали с възрастта.

Грейсън бе инжектиран с доза от новия си живот още преди да се е прибрал у дома. Колата за обществен транспорт, на която се качи, му изчете закона срещу бунтове, преди да потегли от Облачната академия.

— Моля, бъдете наясно — каза му, — че всеки опит за вандализъм ще доведе до незабавно прекратяване на това пътуване и изхвърляне на пътя.

Грейсън си представи как седалката го изстрелва нагоре към небето. Би се засмял на тази мисъл, ако малка част от него не вярваше, че наистина е възможно да се случи.

— Не се тревожи — успокои той колата. — Днес вече бях изхвърлен веднъж и това ми стига.

— Добре тогава — отвърна колата. — Просто ми кажете дестинацията и се въздържайте от неприлични изрази, ако обичате.

По път за вкъщи той спря пред супермаркета, сетил се, че хладилникът вкъщи е празен от цели два месеца. Служителката на касата го поглеждаше подозрително, сякаш можеше да тикне в джоба си неплатено пакетче дъвки. Дори хората на опашката май бяха някак хладни към него. Аурата на предубеждението се долавяше осезаемо. „Защо някой би избрал да е такъв по своя воля?“ — почуди се той. И все пак имаше такива, които го правеха. Един негов братовчед бе неприемлив по свой избор.

— Действа ти освобождаващо да не те е грижа за никого и за нищо — беше споделил той с него. Истинска ирония, тъй като имаше хирургически имплантирани в китките си железни вериги — много модна напоследък сред неприемливите телесна модификация. Та ето колко свободни бяха.

И не само непознатите бяха започнали да се държат различно спрямо него.

Щом се прибра у дома и разопакова малкото вещи, които бе взел със себе си в академията, седна и написа съобщения до неколцина приятели, за да ги уведоми, че се е прибрал и нещата не са се развили според очакванията му. Грейсън не беше от типа хора, които създават близки приятелства. Нямаше човек, пред когото да е разголвал душата си и да е споделял най-съкровените си и уязвими места. Имаше си Бурята за това. Тоест, сега нямаше никого. Приятелите му в най-добрия случай бяха служили за разпускане.

Не получи отговор от никого и се удиви колко лесно може да бъде излющено лустрото на другарството. Накрая позвъни на някои от тях. Повечето го препратиха директно на гласова поща. Онези, които вдигнаха, очевидно го бяха направили случайно, без да си дадат сметка, че тъкмо той им се обажда. Екраните им показваха, че вече е белязан като неприемлив, и те любезно побързаха да приключат разговора. Макар никой да не стигна чак дотам, че да го блокира, той се съмняваше, че отново щяха да приемат комуникация с него под каквато и да било форма. Поне не и докато обозначението „неприемлив“ не бъдеше премахнато от профила му.

Получи обаче съобщения от напълно непознати.

„Мой човек — пишеше му едно момиче, — добре дошъл в бандата! Хайде да се напием и да строшим нещо.“ На снимката беше с обръсната глава и пенис, татуиран на бузата.

Грейсън изключи компютъра си и го запрати към стената.

— Ето на, строших нещо — изрече той към празната стая. В този перфектен свят може и да имаше място за всички, ала мястото на Грейсън не беше в същата вселена като на момичето с татуирания пенис.

Вдигна компютъра си, който наистина се беше пукнал, но още функционираше. Без съмнение, щеше да му бъде пратен нов с дрон — освен ако не подменяха автоматично счупената техника на неприемливите.

Отново влезе онлайн, изтри всички входящи съобщения, защото бяха все приветствия от неприемливи, и в състоянието си на душевен смут написа съобщение до Бурята.

„Как можа да ми причиниш това?“

Отговорът се получи незабавно. Гласеше: „ДОСТЪПЪТ ДО КОРТЕКСА НА СЪЗНАНИЕТО НА БУРЯТА ОТКАЗАН“.

Тъкмо си мислеше как този ден няма как да стане по-лош, и тогава на прага му цъфнаха Косачите.

 

 

Косачи Кюри и Анастасия нямаха резервация в хотел „Луивил Гранд Мерикана“. Просто отидоха на рецепцията и получиха стая. Така ставаха нещата — на Косачите не им бяха нужни резервации, билети или уговорени часове за срещи. В хотел обикновено им се даваше най-добрата налична стая, а дори да нямаше свободни, по вълшебство изникваше някоя. Косач Кюри нямаше интерес към най-доброто. Тя поиска най-скромния им малък апартамент за двама.

— Докога ще отседнете при нас? — попита чиновникът. Беше нервен и притеснен още от появата им. Сега очите му се стрелкаха между двете, сякаш отклоняването на погледа му би било смъртоносно за него.

— Ще останем, докато не решим да си тръгнем — заяви му Косач Кюри и пое ключа от него.

На тръгване Цитра му отправи усмивка, та да го успокои мъничко.

Отказаха услугите на пиколото, предпочели сами да си носят багажа. Едва го оставиха в апартамента и Косач Кюри вече бе готова за излизане.

— Въпреки личните ни грижи не бива да пренебрегваме отговорностите си. Има хора, които трябва да умрат — каза тя на Цитра. — Ще ме придружиш ли за Прибирането днес?

За Цитра бе смайващо, че Косач Кюри вече бе успяла да загърби атаката срещу тях и отново бе ангажирана с деловите задачи пред себе си.

— Всъщност трябва да изпълня Прибиране, което планирах миналия месец — отвърна Цитра.

Косач Кюри въздъхна.

— Този твой метод ти отваря двойна работа. Далеч ли е?

— Само на час път с влак. Ще се върна преди мръкване.

Косач Кюри плъзна длан по дългата си плитка и се вгледа в младшата си повереница.

— Мога да дойда с теб, ако искаш — предложи. — Нищо не ми пречи да извърша Прибиране там.

— Ще се справя и сама, Мария. Не забравяй, сега сме подвижни мишени.

За миг помисли, че Косач Кюри ще упорства да не се разделят, но в крайна сметка тя реши да не настоява.

— Добре. Само бъди предпазлива и видиш ли нещо макар и малко подозрително, веднага ми съобщи.

Цитра бе сигурна, че единственото подозрително нещо в момента бе тя самата, тъй като лъжеше къде отива.

 

 

Въпреки предупреждението на Косач Кюри Цитра не можеше просто тъй да обърне гръб на момчето, което им бе спасило живота. Вече го бе проучила. Грейсън Тимъти Толивър. Беше с шест месеца по-голям от нея самата, макар да изглеждаше по-млад. В биографията му нямаше нищо отличително нито в положителна, нито в отрицателна посока. Това не бе необичайно — той бе като повечето хора. Просто живееше. В съществуването му нямаше нито върхове, нито спадове. Тоест до този момент. Безличният му живот в един ден се бе преобърнал и оцветил.

Мигащата маркировка „неприемлив“ върху профила му бе дотолкова в противоречие с невинните, кротки очи на снимката, че тя едва не се разсмя. Живееше в скромна градска къща в Горен Нашвил. Две сестри в колеж, дузини по-възрастни полубратя и сестри, с които не поддържаше никакви отношения, и отсъстващи родители.

Колкото до много навременната му поява на пътя, изявлението му по този повод вече бе публично достояние, тъй че Цитра имаше възможност да го прочете. Нямаше причини да се съмнява в казаното от него. Ако се бе озовала на негово място, и тя щеше да стори същото.

Сега той вече не бе студент в Облачната академия, контактът с него не бе забранен, така че тя можеше да го посети, без да нарушава никой закон. Не беше сигурна какво точно се опитва да постигне с издирването му, но знаеше, че не отиде ли да го види, мигът на смъртта му завинаги щеше да остане в съзнанието й. Може би просто имаше нужда да види с очите си, че той отново е жив. Толкова бе привикнала вече да вижда как светлината в хорските очи угасва завинаги, та може би част от нея копнееше да получи доказателство за съживяването му.

Когато пристигна на неговата улица, видя паркирана отпред кола на Гвардията на Острието — елитната полицейска част, обслужваща Форума на Косачите. За миг й мина през ума да си тръгне, защото видеха ли я служителите от Гвардията на Острието, Косач Кюри нямаше как да не научи за присъствието й тук. А тя държеше да си спести нейните упреци.

Онова, което я убеди да остане обаче, бе споменът за собствените й преживявания с Гвардията на Острието. За разлика от умиротворителните части, обслужващи Бурята, тези бяха контролирани единствено от Форума на Косачите, а това означаваше, че можеха да си позволят едва ли не всичко.

Вратата не беше заключена и тя влезе. Завари Грейсън Толивър седнал в дневната на стол с права облегалка, а над него бяха надвесени двама едри гвардейци. Ръцете му бяха оковани в същите метални белезници, които поставиха и на Цитра, когато я обвиниха в убийството на Косач Фарадей. Единият от гвардейците държеше устройство, каквото Цитра не беше виждала преди. Другият говореше на момчето.

— … естествено, нищо от това няма защо да се случи, ако ни кажеш истината — чу го Цитра да казва, макар да бе пропуснала изредения от него списък със заплахи.

Засега Толивър не изглеждаше да е пострадал някак. Косата му бе леко разрошена и по лицето му бе изписано изражение на пасивно отрицание, но иначе изглеждаше наред. Той пръв я видя, като влезе, и в погледа му проблесна нещо, което го извади от състоянието на пълна покруса — сякаш и за него съживяването му не бе било напълно действително, докато тя не го бе потвърдила с присъствието си.

Гвардейците проследиха погледа му и я видяха. Тя се погрижи да заговори първа.

— Какво става тук? — запита Цитра с възможно най-високомерния тон на Косач Анастасия.

За миг гвардейците изпаднаха в паника, но бързо възприеха угодническо отношение.

— Ваша чест! Не знаехме, че ще дойдете. Тъкмо разпитвахме заподозрения.

— Той не е заподозрян.

— Да, Ваша чест. Простете, Ваша чест.

Тя направи крачка към младежа.

— Нараниха ли те?

— Не още — отвърна той, а после кимна към устройството, държано от по-високия гвардеец, — но се канеха да използват това нещо, за да блокират нанитите ми срещу болка.

Тя изобщо не бе знаела за съществуването на подобно устройство. Протегна ръка към мъжа, който го държеше.

— Дай ми го.

И когато той се поколеба, повиши глас:

— Аз съм Косач и ти служиш на мен. Дай ми го или ще те докладвам.

Но той все така не се подчиняваше.

И тогава нова фигура се включи в тази малка шахматна партия. От съседната стая се показа Косач. Явно през цялото време бе стоял там и бе слушал, очаквайки подходящия момент за появата си. Синхронът му бе безпогрешен, за да свари Цитра неподготвена.

Тя мигом разпозна робата му. Алена коприна, която съскаше при движението му. Лицето му бе с меки, почти женствени черти — резултат от толкова много връщания на възрастта, че основната костна структура бе изгубила очертания, подобно на речни камъни, ерозирали от безмилостната вода.

— Косач Константин — изрече Цитра. — Не знаех, че вие ръководите това разследване.

Единствената добра новина в това бе, че ако той разследваше покушението срещу нея и Мария, поне в момента не беше по петите на Роуан.

Константин й отправи любезна, но тревожеща усмивка.

— Здравейте, Косач Анастасия — каза той. — Какъв полъх на свеж въздух сте в този уморителен ден!

Приличаше на котарак, приклещил жертвата си и канещ се да си поиграе с нея. Тя наистина не знаеше как да го тълкува. Както бе казала на Роуан, Косач Константин не бе един от ужасните Косачи от новото крило, които убиваха за удоволствие. Нито пък можеше да бъде причислен към старата школа, за която Прибирането бе благороден, едва ли не свещен дълг. Също като червената му копринена роба и той бе хлъзгав и подкрепяше мерките на онази фракция, която го устройваше за момента. Цитра нямаше представа дали това го правеше безпристрастен в конкретното разследване, защото не знаеше накъде е отправил лоялността си.

Независимо от всичко, присъствието му бе силно респектиращо и Цитра се усети извън свои води. После си спомни, че вече не беше Цитра Теранова, беше Косач Анастасия. Това я преобрази и й позволи да се изправи с достойнство насреща му. Сега усмивката му бе не толкова заплашителна, колкото преценяваща.

— Радвам се, че проявявате интерес към нашето разследване — каза той. — Но добре би било да ни бяхте предупредили, че ще дойдете. Щяхме да ви подготвим почерпка.

 

 

Грейсън Толивър ясно съзнаваше, че Косач Анастасия все едно се бе хвърлила под бързо движеща се кола заради него — защото очевидно Косач Константин бе не по-малко опасен от фучаща грамада метал. Грейсън знаеше малко за структурата и сложностите във Форума на Косачите, но явно Косач Анастасия поемаше голям риск, като се изправяше срещу старши Косач.

Ала присъствието й бе толкова силно и авторитетно, че Грейсън се зачуди дали не е много по-възрастна, отколкото сочеше външността й.

— Наясно ли сте, че младежът спаси живота ми и този на Косач Кюри? — попита тя Константин.

— При спорни обстоятелства — парира той.

— Възнамерявате ли да му причините телесни вреди?

— И какво, ако е така?

— Тогава ще ви припомня, че умишленото причиняване на болка е срещу всичките ни принципи, и ще ви докладвам за порицание на конклава.

Хладното изражение на лицето на Косач Константин избледня, но само леко. Грейсън не знаеше дали това е нещо добро, или нещо лошо. Константин се взира още миг в Косач Анастасия, после се обърна към единия от гвардейците:

— Бъди така добър да кажеш на Косач Анастасия какво ви наредих да направите.

Гвардеецът срещна погледа на Косач Анастасия, но Грейсън забеляза, че не можа да го издържи за повече от секунда.

— Инструктирахте ни да му поставим белезници, да блокираме нанитите му срещу болка и да го заплашим с няколко форми на физическо страдание.

— Именно! — потвърди Косач Константин, после отново се обърна към Анастасия: — Както виждате, няма налице никаква злоупотреба.

Негодуванието на Анастасия беше равно на онова, което Грейсън изпитваше, но не смееше да изрази.

— Няма злоупотреба ли? Възнамерявали сте да го биете, докато не ви каже каквото сте искали да чуете.

Константин отново въздъхна и отправи въпрос към гвардееца:

— Какво ви инструктирах да направите, ако заплахите ви не дадат резултат? Наредих ли да изпълните някоя от тези закани?

— Не, Ваша чест. Трябваше да ви повикаме, ако не промени показанията си.

Константин разпери ръце в преигран жест на невинност. Увисналите ръкави на алената му роба приличаха на крилата на огнена птица, готова да обхване с пламъците си младшия Косач.

— Ето, виждате ли? — каза той. — Никога не е имало умисъл за нараняване на момчето. Установил съм, че в този лишен от болка свят самата заплаха за болка често е достатъчна, за да принуди виновния да признае прегрешението си. Ала този младеж продължи да държи на своята версия и след най-неприятните закани. Затова се убедих, че казва истината, и ако ме бяхте оставили да довърша разпита, сама щяхте да се уверите в това.

Грейсън бе сигурен, че те всички са усетили изтеклото от него като електрически заряд облекчение. Искрен ли бе Константин? Грейсън не бе в положение да отсъди. Косачите до един бяха непроницаеми за него. Живееха на собствено по-висше ниво и смазваха механизма, движещ света. Не бе чувал Косач преднамерено да е предизвикал страдание, ако не се броеше страданието, съпровождащо Прибирането. Но само защото той не бе чувал, не означаваше, че не е възможно.

— Аз съм достоен Косач и ценя същите идеали като вас, Анастасия — продължи Косач Константин. — Колкото до момчето, то никога не е било в опасност. Макар че сега съм изкушен да го подложа на Прибиране, само за да ви направя напук. — Той замълча, за да създаде напрежение. Сърцето на Грейсън пропусна един-два такта. Лицето на Анастасия, зачервено от гнева, побледня с няколко тона.

— Но няма да го направя — заяви Косач Константин, — защото не съм злобен човек.

— Що за човек сте тогава, Косач Константин? — попита Анастасия.

Той й подхвърли ключа за белезниците.

— От онези, дето няма скоро да забравят случилото се тук днес. — И той си тръгна с развята около тялото му роба, а гвардейците го последваха.

След като си заминаха, Анастасия отстрани белезниците на Грейсън, без да губи време.

— Нараниха ли те?

— Не — призна Грейсън. — Както каза той, ограничиха се до заплахи.

Ала сега, когато всичко бе приключило, си даде сметка, че не е в по-розово положение, отколкото при пристигането им. Облекчението бързо отстъпи място на предишното огорчение, обзело го при изритването му от Облачната академия.

— Защо сте тук все пак? — попита я той.

— Просто исках да ви благодаря за онова, което направихте. Знам, че ви е струвало много.

— Самата истина — призна Грейсън.

— Предвид това, ви предлагам една година имунитет срещу Прибиране. Най-малкото, което мога да сторя.

Тя му протегна пръстена си. Той никога преди не бе получавал имунитет срещу Прибиране. Дори не се бе озовавал толкова близо до Косач преди тази кошмарна седмица, камо ли до пръстен. А той блестеше дори на приглушената светлина в стаята, но центърът му оставаше тъмен. Искаше му се да продължава да се взира в него, но установи, че няма желание да приеме имунитета, който пръстенът би му дал.

— Не го искам — отговори.

Тя остана учудена.

— Не бъди глупав, всеки иска имунитет.

— Аз не съм всеки.

— Просто млъкни и целуни пръстена!

Нейното недоволство само подхранваше неговото. Нима толкова струваше саможертвата му? Временен безплатен талон за спасяване от смърт? Бе лишен от живота, който се бе надявал да води, притрябвала му бе гаранция за неговото продължаване.

— А може пък да искам да бъда прибран — тросна й се той. — Всичко важно за мен ми бе откраднато, за какво ми е просто да живуркам?

Косач Анастасия отпусна ръката с пръстена. Изражението й стана сериозно. Много сериозно.

— Добре — изрече тя. — Тогава ще те подложа на Прибиране.

Това Грейсън не го бе очаквал. Тя можеше да го направи като нищо, и то преди да е имал шанс да я спре. Колкото и да не искаше да целуне пръстена й, нямаше желание да бъде прибран. Това би означавало смисълът на съществуването му да бъде сведен до хвърлянето му срещу нейната кола. Нужно му бе да живее достатъчно дълго, та да си изкове по-значима цел, нищо, че сега нямаше идея каква ще е тя.

И тогава Косач Анастасия се разсмя.

— Само да си видиш физиономията!

Беше ред на Грейсън да се изчерви — не от гняв, а от смущение. Може и да не беше приключил със самосъжалението, но нямаше намерение да го показва пред нея.

— Благодарността ти е приета. Моля. Сега можеш да си вървиш.

Но тя не си тръгна. Грейсън не го бе и очаквал.

— Вярна ли е историята ти? — попита тя.

Ако още някой му зададеше този въпрос, боеше се, че ще се взриви и ще остави свой собствен кратер. Затова й каза каквото мислеше, че тя желае да чуе.

— Не знам кой е поставил експлозивите. Не съм част от заговора.

— Не отговори на въпроса ми.

Тя зачака търпеливо. Не отправяше заплахи, не предлагаше възнаграждение. Грейсън нямаше представа дали може да й се довери, но осъзна, че вече не го е грижа. До гуша му бе дошло да сипе полуистини.

— Не — каза й. — Излъгах. — Признанието му подейства освобождаващо.

— Защо? — попита тя. Не изглеждаше сърдита, просто любопитна.

— Защото така бе по-добре за всички.

— За всички освен за теб.

Той вдигна рамене.

— За мен щеше да е все същото, каквото и да им бях казал.

Тя прие тези му думи и седна срещу него, като не откъсваше поглед от лицето му. На Грейсън това не му харесваше. Отново се бе издигнала на ниво над него, отдадена на тайните си мисли. Кой знае какви машинации се въртяха в ума на един социално одобрен убиец?

Тогава тя кимна.

— Била е Бурята — продума. — Тя е знаела за заговора, но не е можела да ни предупреди. Нужен й е бил доверен човек с възможност да го направи. Някой, за когото е знаела, че ще схване информацията и ще действа самостоятелно.

Той бе смаян от нейната проницателност. Разгада нещо, недостъпно за всички останали.

— Дори и да беше истина — промърмори, — не бих ти казал.

Тя се усмихна.

— Не бих поискала от теб да го направиш.

Гледа го още за кратко и по лицето й личеше не само доброта, но като че и респект. Ти да видиш! Грейсън Толивър да предизвика респект у Косач!

Тя стана да си върви. Грейсън установи, че съжалява, задето тя ще си иде. Да остане сам с дамгата си на неприемлив и с пораженските си мисли, не му се виждаше никак привлекателно.

— Съжалявам, че си маркиран като неприемлив — каза тя, преди да си тръгне. — Но дори да не ти е позволено да говориш с Бурята, все пак имаш пълен достъп до информацията й. Уебсайтове, бази данни, всичко освен съзнанието й.

— И каква полза от всичко без съзнание зад него, което да те води?

— Все още си имаш своето съзнание — изтъкна тя. — И това все пак струва нещо.