Нийл Шустърман
Бурята (11)

10.
Временна смърт

Безсмъртието при хората беше неизбежно. Също като разбиването на атома и пътуването по въздух. Не аз съм тази, която избира да съживява временно умрелите, както и не аз реших да блокирам генетичните активатори на стареенето. Оставям всички решения относно биологичния живот на биологично живите. Човечеството избра безсмъртието и моя грижа е да улесня избора им — защото да бъдат оставени временно мъртвите в това състояние, би било тежко нарушение на закона. Така че аз събирам техните тела, откарвам ги до най-близкия съживителен център и ги връщам по най-бързия начин към пълна работна изправност.

Какво ще правят те с живота си след съживяването, изцяло зависи от тях самите, както винаги е било. Логично би било да се помисли, че пребиваването във временно състояние на смърт ще направи индивида по-мъдър и ще му предостави по-отчетлива перспектива върху живота му. Понякога така и става, но тази перспектива никога не трае дълго. В крайна сметка е също тъй временна както и смъртта им.

Бурята

Грейсън никога не бе губил живота си преди. Повечето подрастващи хлапета бяха изпадали във временна смърт поне веднъж или два пъти. Поемаха повече рискове от юношите през Епохата на смъртните, защото последиците вече не бяха окончателни. Смъртта и осакатяването бяха заместени от съживяване и мъмрене. Ала Грейсън никога не бе проявявал склонност към безразсъдство. Естествено, бе претърпявал травми, но порязванията, синините и дори счупената ръка бяха заздравявали за по-малко от ден. Да изгубиш живота си, бе съвсем различно преживяване и той нямаше никакво желание да го повтаря в скоро време. Помнеше всяка секунда от него, което още повече влошаваше нещата.

Острата болка при сблъсъка с колата вече бе притъпена, когато прелиташе във въздуха над покрива й. При падането сякаш времето се бе забавило. Още една рязка болка последва при съприкосновението с асфалта, но дори тогава тя бе много по-смекчена от истинската, а когато Косач Анастасия стигна до него, вече изпитваше само приглушен дискомфорт. Разбитото му тяло искаше да изпитва болка, но му бе забранено. Спомни си как си мислеше в делириума, причинен от опиатите, колко тъжно трябва да е за едно тяло така силно да копнее за нещо, а то да му бъде напълно отказано.

Предшестващата пътното му произшествие сутрин бе взела рязък обрат спрямо предвиденото. Бе решил просто да иде до дома на Косачите с кола на обществения транспорт, да ги предупреди, че съществува заплаха за живота им, и после да си върви по пътя. Тяхна грижа бе да преценят как да се справят със заплахата. Ако имаше късмет, щеше да се измъкне сух от водата и никой — най-малко Интерфейсът на властта — нямаше да разбере какво е направил. Това беше целта на занятието, нали така? Достоверно отричане. ИВ нямаше да наруши закона, ако Грейсън бе действал по собствена свободна воля и при това никой не го беше видял.

Естествено, Бурята щеше да знае. Тя следеше движението на всяка кола на обществения транспорт и винаги бе наясно кой къде е във всеки един момент. Но също така тя налагаше върху себе си много строги правила относно личните дела на хората. Не би излязла с информация, която нарушава правата на лична дискретност на даден индивид. Странно, самите закони на Бурята позволяваха на Грейсън преспокойно да наруши закона, стига да го направи дискретно.

Ала плановете му претърпяха неочаквана промяна, когато колата му отби встрани от пътя на по-малко от километър преди Къщата с водопада.

— Съжалявам — съобщи му колата с фамилиарния си весел тон. — Колите за обществен транспорт не се допускат на частни пътища без изричното позволение на собственика.

Собственикът, разбира се, беше Форумът на Косачите и той никога не даваше позволение за нищо. Нещо повече, често хората, които го искаха, бяха подлагани на Прибиране.

Така че Грейсън слезе от колата, за да извърви останалия път пеша. Любуваше се на дърветата, преценяваше възрастта им, питаше се колко сред тях са били тук още през Епохата на смъртните. Чист късмет бе, че случайно погледна надолу и зърна жицата на пътя си.

Видя експлозивите, секунди преди да чуе приближаващата кола, и знаеше, че има само един начин да я спре. Не мислеше, просто се хвърли към действие, защото и най-малкото колебание щеше да доведе до трайна смърт за всички им. Затова се хвърли на пътя и се предаде във властта на доказания във времето физически закон за тела в движение.

Временната смърт му донесе усещане, като че се е изпуснал в гащите (което може и действително да бе направил) и потъва в гигантски бонбон от карамел, тъй гъст, че не можеше да диша. После карамелът отстъпи пред нещо като тунел, наподобяващ змия, налапала собствената си опашка, и накрая отвори очи под меката светлина в съживителния център.

Първото му чувство бе на облекчение, защото, след като бе съживен, това означаваше, че експлозията не се е състояла. Ако беше, нищо не би останало от него за съживяване. Присъствието му тук означаваше, че е успял. Бе спасил живота на Косач Кюри и Косач Анастасия!

Следващата му емоция бе лека тъга… защото в стаята при него нямаше никого. Когато някой изпаднеше във временна смърт, близките му бяха моментално уведомявани. Обичайно бе някой да присъства при събуждането, за да приветства съживения с добре дошъл обратно в света.

Но при Грейсън не бе дошъл никой. На екрана до леглото му имаше шеговита поздравителна картичка от сестрите му — на нея бе изобразен объркан фокусник, гледащ към мъртвото тяло на асистентката си, която току-що бе разрязал наполовина. „Поздравления за първата ти кончина“ гласеше надписът.

И толкова. Нищо от родителите му. Не би трябвало да е изненадан. Те бяха твърде привикнали Бурята да поема тяхната роля, само дето и Бурята сега беше безмълвна. Това го тревожеше повече от всичко друго.

Влезе медицинска сестра.

— Я виж ти, кой се е събудил!

— Колко време отне? — попита той с искрено любопитство.

— Няма и ден — отвърна му тя. — Предвид всичко, беше доста лесно съживяване. И след като ти е първо, безплатно е!

Грейсън прочисти гърло. Чувстваше се не по-зле, отколкото след кратка дневна дрямка — малко кисел и нервен, но дотам се изчерпваха усещанията му.

— Имах ли някакви посетители?

Сестрата нацупи устни.

— Съжалявам, драги.

После сведе поглед надолу. Беше простичък жест, но Грейсън ясно разчете, че тя премълчава нещо.

— Е… какво следва сега? Тръгвам ли си?

— Веднага щом си готов, сме инструктирани да те качим в кола на обществения транспорт, която ще те върне обратно в Облачната академия.

И отново този й опит да избегне очите му. Вместо да шикалкави, Грейсън реши да действа директно.

— Има нещо не наред, нали?

Сестрата се зае да сгъва наново вече сгънати хавлиени кърпи.

— Задачата ни е да те съживим, не да коментираме какво си направил, че да изпаднеш във временна смърт.

— Направих това, че спасих живота на двама души.

— Не съм била там, не съм видяла, нищо не знам. Ясно ми е единствено, че поради това си белязан като неприемлив.

Грейсън не беше сигурен, че я е чул правилно.

— Неприемлив? Аз?

Тя отново се върна към веселото си усмихнато държание.

— Не е краят на света. Сигурна съм, че за нула време ще изчистиш репутацията си… ако това искаш.

После плесна с ръце, сякаш да се отърве от всякаква съпричастност със ситуацията, и каза:

— Не ти ли се ще сладолед преди тръгването?

 

 

Предварително зададената дестинация на колата за обществен транспорт не беше общежитието на Грейсън. Беше административната сграда на Облачната академия. С пристигането си веднага беше въведен в конферентна зала с маса, достатъчно голяма да побере двайсет души, но присъстваха само трима: ректорът на академията, деканът по учебната част — жена, и още един администратор, чието единствено предназначение май бе да го стрелка гневно като раздразнителен доберман. Това беше лоша новина умножена по три.

— Седнете, господин Толивър — каза ректорът, мъж със съвършена черна коса, преднамерено оставена посивяла по слепоочията. Деканът по учебната част почука с писалката си по отворена папка, а доберманът продължи да го стрелка злобно.

Грейсън зае мястото си с лице към тях.

— Давате ли си сметка — подхвана ректорът — какви беди навлякохте на себе си и на академията?

Грейсън не се впусна във възражения. Те само биха проточили тази среща, а той вече искаше тя да приключи.

— Постъпих, както ми диктуваше съвестта, сър.

Деканът изсумтя и това прозвуча оскърбително.

— Или сте много наивен, или извънредно глупав — изджавка доберманът.

Ректорът вдигна длан да укроти жлъчта му.

— След като студент от тази академия съзнателно се забърква с Косачи, та макар и да спаси живота им, това е…

— … нарушение на Разделението между Косачи и държава — довърши Грейсън вместо него. — По-точно на член петнайсети, алинея трета.

— Не се правете на многознайко — предупреди деканът, — това няма да ви помогне.

— Моите уважения, госпожо, но каквото и да кажа, едва ли ще помогне.

Ректорът се наклони към него.

— Интересува ме как сте разбрали, защото на мен ми изглежда, че единственият начин да го знаете, е, ако сте лично замесен, но в някакъв момент сте се уплашили. Тъй че, отговорете ми, господин Толивър, участвахте ли в заговора за покушение над Косачите?

Обвинението свари Грейсън напълно неподготвен. Никога не му бе хрумвало, че може да се превърне в заподозрян.

— Не! — възкликна той. — Никога не бих… Как можахте изобщо да си го помислите…? Не!

После затвори уста, решен да се овладее.

— В такъв случай бъдете любезен да ни кажете как узнахте за експлозивите — подкани доберманът. — И да не сте посмели да лъжете!

Грейсън би могъл да разправи всичко, както си беше, но нещо го спря. Напълно би обезсмислил стореното, ако се опиташе да се оневини. Вярно, имаше неща, които можеха да открият, ако вече не ги знаеха, но не всичко. Така че той внимателно подбра кое от истината да сподели.

— Миналата седмица бях повикан в Интерфейса на властта. Може да проверите досието ми, има писмо по този повод.

Деканът взе таблет, чукна няколко пъти върху него, после погледна другите и кимна.

— Истина е — потвърди.

— По каква причина ще ви викат в Интерфейса на властта? — поиска да узнае ректорът.

Сега бе моментът сръчно да вмъкне убедителна измислица.

— Приятел на баща ми е агент на Облака. Тъй като родителите ми отсъстват от дълго време, искаше да провери как съм и да ми даде някои съвети. Например какви учебни курсове да избера за следващия семестър, при кои преподаватели да се запиша. Просто имаше желание да ми даде едно рамо.

— И предложи да пусне връзки? — подхвърли доберманът.

— Не, просто искаше да ме подкрепи със съветите си и да ме увери, че ще е насреща, когато имам нужда. Чувствах се малко самотен в отсъствието на родителите си и той го знаеше. Просто прояви добрина.

— Това все още не обяснява…

— Ще стигна и дотам. След като излязох от офиса му, минах покрай група агенти, излизащи от брифинг. Не чух всичко, но споменаха слухове за заговор срещу Косач Кюри. Това привлече вниманието ми, защото тя е от най-прочутите Косачи. Казаха колко жалко било, че трябва да игнорират този риск, и дори не могат да я предупредят, защото би било нарушение. И си помислих…

— Помисли си, че може да се превърнеш в герой — отсече ректорът.

— Да, сър.

Тримата се спогледаха. Деканът написа нещо и го показа на другите. Ректорът кимна, а доберманът се намуси и се разшава на стола си, като отправи поглед в друга посока.

— Законите ни съществуват неслучайно, Грейсън — каза деканът.

Той разбра, че е успял, защото те вече не го наричаха „господин Толивър“. Може да не му вярваха напълно, но все пак достатъчно, та да решат, че не си струва повече да си губят времето с този случай.

— Животът на двама Косачи — продължи деканът — не заслужава и най-малък компромис с Разделението. Бурята не може да убива, а Форумът на Косачите не може да управлява. Единственият начин да се постигне това, е нулев контакт и налагане на сурови наказания за всяко нарушение.

— В твой интерес ще действаме бързо — заяви ректорът. — Ти си безвъзвратно и завинаги изключен от тази академия и нямаш право повече да кандидатстваш в същата или в други Облачни академии.

Грейсън очакваше това, но да го чуе изречено на глас го порази неимоверно силно. Не можа да сдържи сълзите, които напълниха очите му. Ако не друго, те щяха да бетонират лъжата, която им беше пробутал.

Не че бе харесал особено агент Тракслър, но знаеше, че е длъжен да го предпази. Законът изискваше уреждане на сметките, а дори Бурята не би могла да избегне собствения си закон. Това бе част от нейната почтеност — спазваше безукорно законите, наложени от нея самата. Истината бе, че Грейсън бе действал според собствената си свободна воля. Бурята го познаваше. Разчитала бе, че ще постъпи точно така въпреки последствията. Сега той щеше да бъде наказан и законът щеше да е спазен. Но пък никъде не се казваше, че това трябва да му харесва. И колкото и много да обичаше Бурята, в този момент я мразеше.

— Сега, след като вече не си студент тук — каза деканът, — законът за Разделението престава да е в сила в твоя случай, а това означава, че Форумът на Косачите ще пожелае да те разпита. Не знаем нищо за техните похвати при водене на разпит, така че трябва да си подготвен.

Грейсън едва преглътна с пресъхнало гърло. Това бе още нещо, което не бе взел предвид.

— Разбирам.

Доберманът го отпрати с жест.

— Иди в общежитието и си стегни багажа. Мой служител ще дойде точно в пет да те съпроводи вън от кампуса.

Аха, значи това беше шефът на охраната. Изглеждаше подходящо страховит за тази длъжност. Грейсън му отправи убийствен поглед, защото на този етап вече нямаше значение какво ще направи. Изправи се да си тръгва, но преди това трябваше да им зададе един въпрос.

— Наистина ли се налагаше да ме бележите като неприемлив?

— Това няма нищо общо с нас — отвърна ректорът. — Наказанието ти е наложено от Бурята.

 

 

На Форума на Косачите, който вършеше всичко освен Прибирането със скоростта на охлюв, му отне цял ден да реши как да процедира с експлозивите. Накрая стигнаха до заключение, че е най-безопасно да пратят робот, който да прекъсне жицата и да взриви експлозивите, а когато прахолякът и надробените клони се уталожат, да възложат на ремонтна бригада да възстанови пътя.

Експлозията накара прозорците в Къщата с водопада да се раздрънчат толкова силно, та Цитра се уплаши, че някои могат да се счупят. Не бяха минали и пет минути, когато Косач Кюри се залови да стяга пътна чанта с багаж и заръча на Цитра да стори същото.

— Нима ще се укрием?

— Аз не се крия — каза й Косач Кюри. — Просто ще бъдем мобилни. Ако седим тук, ще сме като патици на прицел за следващата атака, но ако се превърнем в номади, докато това отшуми, ще бъдем движещи се мишени, много по-трудни за откриване и ликвидиране.

Все още не бе ясно обаче коя точно е била мишената и защо. Косач Кюри все пак имаше някои идеи по въпроса. Сподели ги с Цитра, докато тя сплиташе дългата й сребриста коса.

— Егото ми казва, че са погнали мен — каза. — Аз съм най-изтъкнатата сред старата гвардия Косачи… Но е напълно възможно целта да си била ти.

На Цитра тази хипотеза й се видя нелепа.

— Откъде накъде някой ще преследва мен?

После улови в огледалото усмивката на Косач Кюри.

— Ти разтърси порядките във Форума по-силно, отколкото си даваш сметка, Анастасия. Много от младшите Косачи те уважават и нищо чудно да израснеш до техен глас. А предвид, че се придържаш към старовремските принципи — единствените верни — може би има такива, които искат да те премахнат, преди да си имала шанса да се превърнеш в такъв глас.

От Форума ги увериха, че ще проведат свое разследване, но Цитра се съмняваше, че ще открият нещо. Решаването на проблеми не бе силата на Форума на Косачите. Те вече бяха поели по пътя на най-малкото съпротивление и действаха върху допускането, че покушението е дело на „Косач Луцифер“. Това вбесяваше Цитра, но тя знаеше, че не бива да се издава пред Форума. Налагаше се публично да се дистанцира от Роуан. Никой не биваше да знае, че са се срещали.

— Не е зле да обмислиш дали всъщност не са прави — каза Косач Кюри.

Цитра опъна косата й малко прекалено силно, докато сплиташе поредната плитка.

— Ти не познаваш Роуан.

— Нито пък ти — посочи Косач Кюри, издърпа косата си от ръцете й и се зае сама да довърши сплитането. — Анастасия, забравяш, че бях на конклава, когато той ти счупи врата. Видях очите му. Изпита голямо удоволствие от това.

— Било е театър! — настоя Цитра. — Играл е роля пред Форума. Знаел е, че това ще дисквалифицира и двама ни в състезанието, и е било единственият начин да се гарантира равен резултат. Ако питаш мен, хрумването му е много интелигентно.

Косач Кюри остана мълчалива за няколко минути, после продума:

— Трябва много да внимаваш емоциите да не замъглят преценката ти. А сега, искаш ли аз да сплета твоята коса, или просто да я прибера нагоре?

Но днес Цитра не желаеше никакви ограничения за косата си.

 

 

Отидоха със смачканата спортна кола до разрушената част от пътя, където работници вече действаха по ремонта. Поне сто дървета бяха унищожени, а стотици други бяха останали без листа. Цитра си помисли, че на гората ще й е нужно дълго време, за да се възстанови от това оскърбление. Поне още сто години щяха да личат белезите от експлозията.

Заради кратера нямаше как да се премине отвъд, нито да се заобиколи, така че Косач Кюри поръча кола на обществения транспорт, която да ги вземе от другата страна. Хванаха чантите си, изоставиха колата на разрушения път и минаха пеша покрай кратера.

Цитра нямаше как да не забележи кървавите петна върху асфалта на самия ръб на кратера. Мястото, където бе лежал техният млад спасител.

Косач Кюри, която винаги виждаше повече, отколкото Цитра би желала, улови погледа й и каза:

— Забрави за него, Анастасия. Горкото момче не е наша грижа.

— Знам — призна Цитра. Но не се канеше да остави нещата така. Не беше в природата й.