Нийл Шустърман
Бурята (10)

9.
Първата жертва

Разчитам на бюрокрацията на Интерфейса на властта да обслужва правителствените аспекти на отношенията ми с човечеството. Агентите на Облака, както са наричани, дават лесен за разбиране физически израз на моето управление.

Не съм длъжна да го правя. Всичко бих могла да върша сама, ако исках. Напълно във властта ми е да създам за себе си роботично тяло — или цял екип от такива — което да побере съзнанието ми. Ала още отдавна прецених, че не би било добра идея. Достатъчно тревожещо е, че хората си ме представят като буреносен облак. Ако получат представа за мен в някаква физическа форма, това би изопачило схващането им за мен. А и току-виж твърде много ми харесало. За да остане връзката с човечеството ми чиста, аз трябва да се запазя чиста. Чисто съзнание, безплътен софтуер без физическа форма. Вярно, имам камери ботове, обхождащи света, за да допълнят образите от стационарните ми камери, ала аз не присъствам в никоя от тях. Те не са нищо повече от зачатъчни сетивни органи.

Иронията обаче е, че след като нямам тяло, целият свят е мое тяло. Би могло да се помисли, че това ме кара да изпитвам върховенство, но не е така. Ако тялото ми е Земята, то аз не съм нищо повече от прашинка в необятното пространство. Чудя се какво ли би било, ако един ден съзнанието ми може да обходи разстоянието между звездите.

Бурята

У семейство Теранова винаги се поднасяше четиригърда пуйка за Деня на благодарността, защото всички предпочитаха бялото месо. Четиригърдите пуйки нямаха крака. Така че приживе тяхната птица не само не бе могла да лети, тя не бе могла и да ходи.

Като дете на Цитра винаги й беше мъчно за тях, макар Бурята да полагаше огромни усилия такива птици — както всичкия добитък въобще — да бъдат отглеждани с хуманни методи. В трети клас Цитра бе гледала филмче на тази тема. От мига на излюпването си пуйките биваха потапяни в топъл гел, а малките им мозъчета — свързвани с компютър, създаващ за тях изкуствена реалност, в която те изживяваха летеж, свобода, възпроизводство и всичко онова, което би донесло задоволство на една пуйка.

На Цитра й се видя едновременно смешно и безкрайно тъжно. Питала бе Бурята за това, защото в онези дни, преди да бъде избрана за Гилдията на Косачите, имаше възможност свободно да разговаря с нея.

— Летяла съм с тях над безкрайни зелени гори и мога да те уверя, че животът им е много щастлив — казала й бе Бурята. — Но да, тъжно е да живееш и да умреш, без да си узнал истината за собственото си съществуване. Тъжно само за нас, все пак. Не и за тях.

Но независимо дали тазгодишната пуйка за Деня на благодарността бе живяла пълноценен виртуален живот, или не, то поне смъртта й служеше на някаква цел.

 

 

Цитра пристигна, облечена в робата си. Откакто стана Косач, беше си идвала няколко пъти у дома, но все с желанието отново да бъде Цитра Теранова, така че преди днешния ден винаги бе пристигала с цивилни дрехи. Съзнаваше, че е детинска постъпка, но нима в лоното на семейството си нямаше правото все още да се преструва на дете? Може би. Ала с това трябваше да се приключи рано или късно. Нека станеше сега в такъв случай.

Майка й за малко не ахна, като отвори вратата, но все пак прегърна Цитра. Цитра замръзна за миг в обятията й, преди да си припомни, че в многото тайни джобове на робата й нямаше оръжия. Така я чувстваше необичайно лека.

— Прелестна е — каза майка й.

— Не съм сигурна дали „прелестна“ е подходящ епитет за роба на Косач.

— Но е такава. Много ми харесва цветът.

— Аз го избрах — обяви гордо по-малкият й брат Бен. — Не ти ли казах аз, че трябва да бъдеш тюркоазена?

— Да, точно ти! — усмихна му се Цитра и го прегърна, като се въздържа да му каже колко много е пораснал след последното й посещение преди три месеца.

Баща й, запален по класическите спортове, гледаше архивен запис на футболен мач от Епохата на смъртните, които много приличаше на днешния такъв спорт, но бе някак по-вълнуващ. Той постави играта на пауза, за да й отдели цялото си внимание.

— Как върви съжителството с Косач Кюри? Добре ли се отнася тя с теб?

— Да, много добре. Станахме близки приятелки.

— Достатъчно ли спиш?

Въпросът се видя странен на Цитра, докато не осъзна какво всъщност я питаше.

— Свикнах с „дневната си работа“ — отвърна му. — Спя си отлично нощем.

Което не беше съвсем истина, но истината за такива неща на никого не би била от полза.

Побъбри неангажиращо с баща си, докато темите им се изчерпаха. И това в рамките на пет минути.

Тази година на празничната трапеза бяха само четиримата. Макар Теранова да имаха купища роднини от двете страни, а и много приятели, Цитра бе помолила в този случай да не отправят и приемат покани.

— Голяма драма ще настане, ако никой не бъде поканен — изтъкна майка й.

— Ами добре тогава, покани ги — рече Цитра. — Но ги предупреди, че Косачите са задължени да приберат поне един от гостите на Деня на благодарността.

— Истина ли е това?

— Не, разбира се. Ала не е нужно те да го знаят.

Косач Кюри бе предупредила Цитра за така наречения от нея „празничен опортюнизъм“. Близки и семейни приятели щяха да налетят върху Цитра като рояк пчели, за да измолят благоволението й. „Винаги си била любимата ми племенница“, щяха да казват. Или „Донесохме този подарък специално за теб“.

— Всеки в живота ти ще очаква да получи имунитет срещу Прибирането — посочи й Косач Кюри — и като не го получат, ще се настроят срещу теб. При това не само срещу теб, а срещу родителите ти и брат ти, защото сега те имат имунитет, докато ти си жива.

Ето защо Цитра реши, че е най-добре да избягва всички тези хора.

Влезе в кухнята да помогне на майка си в подготовката на вечерята. Тъй като тя бе инженер по синтез на храните, няколко от гарнитурите бяха бета-прототипи на нови артикули. По силата на навика майка й я предупреди да внимава, като кълца лука.

— Мисля, че съм в състояние да се справям с нож — отвърна й Цитра, за което мигом съжали, защото майка й притихна. Побърза да придаде различно значение на фразата си. — С Косач Кюри винаги приготвяме гощавка за семействата на субектите й на Прибиране, така че станах твърде добър помощник-готвач.

Но да замаже думите си по този начин се оказа още по-лошо.

— О, колко мило — изрече майка й студено, от което си пролича, че не намираше нищо мило в това.

Тя не просто не харесваше Косач Кюри, изпитваше ревност спрямо нея. Косач Кюри бе изместила Джени Теранова от живота на Цитра и и двете го знаеха.

Храната бе сервирана. Баща й наряза пуйката и макар Цитра да бе наясно, че би се справила далеч по-умело, не предложи да го замести.

Яденето бе твърде много. Масата бе обещание за изостанала храна, която щеше да трае, докато „пуйка“ се превърнеше в мръсна дума. Цитра винаги се бе хранила бързо, но Косач Кюри настояваше да забавя темпото и да тренира рецепторите си за вкус, така че сега като Косач Анастасия ядеше бавно. Питаше се дали родителите й забелязваха тези дребни промени у нея.

Цитра се бе надявала вечерята да мине без инциденти, но някъде към средата майка й реши да създаде такъв.

— Чувам, че онова момче, с което стажувахте заедно, изчезнало — подхвърли тя.

Цитра загреба пълна лъжица от нещо мораво на цвят, което имаше вкус на картофено пюре, генетично кръстосано с плод от кактус. Не й бе приятно как родителите й от самото начало наричаха Роуан „онова момче“.

— Разбрах, че бил превъртял — намеси се и Бен с пълна с храна уста. — И тъй като бил почти Косач, Бурята нямала право да го вкара в пътя.

— Бен! — смъмри го баща им. — Без такива теми на вечеря.

И макар да се бе вторачил в Бен, Цитра разбра, че насочва думите си към майка им.

— Е, радвам се, че вече не си свързана с него — додаде майка й. А след като Цитра не отговори нищо, реши да упорства. — Знам, че двамата бяхте близки по време на стажа ви.

— Не сме били близки — възрази Цитра. — Никакви не бяхме помежду си.

Родителите й не биха могли да имат представа колко я заболя от това признание. Как биха могли двамата с Роуан да имат някакви отношения, когато насила бяха превърнати в смъртни противници? Дори сега, когато той бе преследван, а тя — обременена с тежките отговорности на Косач, как можеше да има нещо между тях освен онзи необятен мрачен копнеж?

— Ако си знаеш интереса, Цитра, ще се дистанцираш от онова момче — не млъкваше майка й. — Забрави, че изобщо си го познавала, иначе ще дойде време да съжаляваш.

Баща й въздъхна, отказал се да променя темата.

— Майка ти е права, мила. Неслучайно предпочетоха теб пред него…

Цитра остави ножа да падне върху масата. Не защото се боеше, че може да го използва, а защото Косач Кюри я бе учила никога да не държи оръжие, когато изпитва гняв — та макар и оръжието да бе нож за хранене. Тя се постара внимателно да подбере думите си, но може би не прояви достатъчно такт.

— Аз съм Косач — изрече с желязна суровост. — Може да съм ваша дъщеря, но ще проявявате към мен респекта, който постът ми заслужава.

В очите на Бен се появи същата покруса, както в нощта, когато бе принудена да прониже сърцето му с нож.

— И какво, вече всички ли трябва да те наричаме Косач Анастасия? — попита я.

— Разбира се, че не — отвърна му тя.

— Не… само „Ваша чест“ — тросна се майка й.

И в този момент в паметта й изплува нещо, казано преди време от Косач Фарадей: „Семейството първо пада жертва на професията на Косача“.

Оттам нататък вечерята протече в пълно мълчание. Щом масата бе разтребена и чиниите поставени в миялната, Цитра промълви:

— Май трябва да си тръгвам вече.

Родителите й не направиха опит да я разубедят.

И за тях присъствието й бе също тъй неловко, колкото за нея самата. Майка й вече не изглеждаше озлобена, а по-скоро затворена в себе си. В очите й имаше сълзи, които тя се помъчи да скрие, като силно прегърна Цитра, та да не ги забележи, но момичето ги видя все пак.

— Ела пак скоро, мила — каза майка й. — Това все още е твоят дом.

 

 

— Ще се науча да шофирам, все едно колко пъти това ще ме убие.

Още на другата сутрин след Деня на благодарността — и днес тя вече бе Анастасия — бе по-решена от всякога да хване кормилото на собствената си съдба. Неловкото посещение при семейството й я накара да си припомни, че трябва да създаде дистанция между онази, която бе преди, и тази, която бе станала сега. Ученичката, возеща се в коли на обществения транспорт, трябваше да остане в миналото, за да бъде Анастасия достойна за сегашната си позиция.

— Ти ще ни откараш за днешните Прибирания — каза й Мария.

— Мога да го направя — каза тя на Косач Кюри, макар далеч да не се чувстваше така уверена, както звучеше. При последния урок бе вкарала колата в канавка.

— Предимно локални пътища са — каза й Мария, докато вървяха към колата й, — така че ще поставят на изпитание уменията ти, без да представляват особена опасност.

— Ние сме Косачи — посочи Цитра. — Сериозната опасност иде от нас.

В малкия град от днешния график не бе имало Прибиране повече от година. Този ден щяха да се случат две. Косач Кюри щеше да е бърза и прецизна, а Косач Анастасия щеше да даде месец отсрочка. Открили бяха ритъм в съвместните си делови екскурзии, който устройваше и двете.

Потеглиха колебливо от автомобилния паркинг на Къщата с водопада, тъй като Цитра още изпитваше трудности с ръчната трансмисия на поршето. Концепцията за съединител бе възприемана от нея като някакъв вид средновековно наказание.

— Какъв е смисълът от три крачни педала — оплакваше се Цитра. — Хората имат само два крака.

— Възприеми го като пиано, Анастасия.

— Мразя пианото.

Мърморенето носеше известно облекчение на Цитра, карането й ставаше по-гладко, когато можеше да се жалва. И все пак тя бе някъде преди средата на кривата си на обучение… тъй че нещата щяха да са съвсем различни, ако бе карала Косач Кюри.

Едва бяха изминали половин километър по виещия се частен път от Къщата с водопада, когато от гората пред тях изскочи фигура.

— Саморазмазващ се! — извика Косач Кюри.

Това бе новата мания на търсещите силни усещания юноши — да имитират размазали се по предното стъкло насекоми. Не беше лесно постижение, тъй като мъчно можеха да изненадат централно управлявана кола, а зад волана на онези без централно управление обикновено седяха много опитни шофьори. Ако Косач Кюри шофираше, сръчно щеше да отклони встрани от кандидата за размазване и да си продължи напред, без да го мисли повече. Но Цитра все още не притежаваше нужните рефлекси. Ръцете й замръзнаха върху кормилото и макар че се опита да натисне спирачката, вместо нея уцели омразния съединител. Блъснаха се право в саморазмазващия се, който отскочи от капака, напука предното стъкло като паяжина и се преметна върху покрива. Докато Цитра най-сетне успя да улучи спирачката и да закове, той вече беше паднал отзад.

— Да му се не види!

Косач Кюри пое дълбоко дъх и го изпусна.

— За такова нещо, Анастасия, определено щеше да бъдеш скъсана на шофьорски изпит през Епохата на смъртните.

Слязоха от колата и докато Косач Кюри оглеждаше пораженията по своето порше, Цитра хукна към размазалия се, решена да му даде да се разбере. Още при първото й сериозно сядане зад волана саморазмазващ се да съсипе опита й!

Той още беше жив, но едва-едва, и макар да изглеждаше в агония, Цитра бе наясно, че нанитите му за болка са се задействали още при съприкосновението му с колата, а хвърлящите се под коли винаги настройваха нанитите си на висока степен, за да изживеят максимални травми с минимум дискомфорт. Лечебните му нанити вече се опитваха да поправят уврежданията, но успяваха само да отложат неизбежното. До по-малко от минута щеше да го застигне смърт.

— Доволен ли си сега? — троснато му заговори Цитра. — Успя ли да се позабавляваш за наша сметка? Да знаеш, ние сме Косачи, пада ти се да ти упражня Прибиране, преди да е пристигнала линейката дрон.

Не че щеше да го направи, но имаше тази възможност.

Той срещна погледа й. Тя бе очаквала самодоволно изражение, но то издаваше пълно отчаяние. Не бе подготвена за това.

— Кап… кап… — промълви с подпухващи устни.

— Кап-кап ли? Ще ме прощаваш, но не вали дъжд! — отсече Цитра.

Той сграбчи робата й с окървавена ръка с повече сила, отколкото тя бе подозирала, че е останала у него, и я дръпна към себе си. Тя се спъна в подгъва и падна на колене.

— Кап… бом…

После дланта му се разтвори и се отпусна безжизнено. Очите му останаха отворени, но Цитра достатъчно много пъти бе виждала смъртта, за да знае, че е издъхнал.

Дори и тук, в гората, за него съвсем скоро щеше да пристигне линейка дрон. Кръжаха дори над най-слабо заселените райони.

— Ама че досада — завайка се Косач Кюри, когато Цитра се върна при нея. — Той ще е отново на крака, дълго преди да бъдат отстранени повредите по колата ми, и ще се хвали как се е размазал пред двама Косачи.

И все пак случката разстрои Цитра. Сама не разбираше защо. Може би заради очите му. Или заради отчаянието в гласа му. Никак не приличаше на любител на пътните размазвания. Това я накара да направи достатъчно дълга пауза, за да се замисли какво пропускаше в ситуацията. Огледа се и тогава я забеляза — тънка жица, проточена през пътя, едва на три метра от мястото, където бе спряла колата.

— Мария? Виж това…

Двете се приближиха до жицата, опъната между дървета от двете страни на пътя. Чак тогава осъзна какво се бе опитвал да каже хвърлилият се пред тях.

Капан с бомба.

Проследиха жицата до дървото отляво и, то се знае, зад него имаше детонатор, свързан с достатъчно количество експлозив, че да отвори яма с диаметър трийсет метра. Цитра усети дъхът й да секва и с мъка задиша отново. Физиономията на Косач Кюри не се промени. Остана стоическа.

— Качи се в колата, Цитра.

Цитра се подчини, без да спори. Самият факт, че Мария бе забравила да я нарече Анастасия, издаваше колко разтревожена е всъщност.

Този път зад волана седна по-възрастната жена Косач. Предният капак бе изкривен, но колата все пак запали. Върнаха назад, като внимателно избегнаха момчето на пътя. Тогава над тях надвисна сянка. Цитра ахна, но бързо осъзна, че бе просто линейката дрон, пристигнала за младежа. Тя ги игнорира и се зае с работата си.

Имаше само една резиденция на този път — само двама души, които щяха да пътуват с кола тази сутрин — изобщо нямаше съмнение, че обектите на покушение бяха те. Ако бяха прекъснали жицата, нямаше да остане какво да бъде съживявано от тях. Но трагедията бе избегната благодарение на загадъчния младеж и на обстоятелството, че Цитра шофираше толкова зле.

— Мария… кой мислиш, че…

Косач Кюри я прекъсна, преди да е успяла да довърши.

— Не си падам по гадаенето, съветвам и теб да не губиш време с това. — После поомекна. — Ще го докладваме пред Форума на Косачите. Те ще проведат разследване. Ще разнищим случая до основи.

Междувременно зад тях грижовните щипци на линейката дрон обхванаха тялото на момчето, което им бе спасило живота, и го отнесоха.