Много интересен разказ, който описва съдружието между селяните и борбата срещу несправедливостта. В случая срещу съдията-изпълнител.Образа на Андрешко често се използва от депутатите в Парламента.
Все се надявах,че мнението на литературните критици, които бяха превърнали Андрешко в пример за подражание — най-добре е чрез хитрост да се измъкнеш, какво от това, че нарушаваш законите… — бързо ще отмине, но уви! Това обърнато на 180 градуса мислене /по друг начин казано „с главата надолу“/ се оказа много устойчиво. И днес има учители по литература, които утвърждават Андрешко като положителен герой. Каква ценностна система се изгражда? Ще проумеем ли, че ние, жителите на България, градим или рушим държавността? И никой освен нас не е виновен, че „няма държава“, както често се чува по радиото и от телевизионни екрани от вечно недоволните граждани.
Тук не става дума за „измъкване чрез хитрост“ или бягане от закона. Идеята е съвсем друга, уважаема госпожо. А именно, заляга се на „сития на гладния не вярва“.
Разказът все пак е писан в началото на миналия век. Много трудни години за българската държава, а именно селското население е отнесло основната тежест по „издръжката“ на държавата. Реално, по селата тогава е било — счупваш се от работа на полето и, ако ти остане нещо след плащането на данъците, може и да оживееш през студените месеци.
Това е и основната идея в разказа. Ако въпросния Станойчо успееше да си плати дължимото „ще опъва уши от глад цяла зима“. Да, Вие знаете, че по това време в българските семейства, живеещи по селата, обикновено е имало по 5–6 деца. Само че от тези деца са оставали 2–3 максимум. Защото са измирали в ранна възраст от болести и глад.
Това не е разказ за „изграждане на ценностна система“ да си плащаш дължимото, а отражение на тогавашната действителност. И изборът, който си принуден да направиш, за да оцелееш. А не да прецакаш системата.
Андрешко не е хитрец, когато няма кой да защити неговия съселянин, когато държавата защитава по-силния, тоест имащия власт и пари, когато пирамидните фирми ти налагат дългове, които никога не са били твои, когато трябва да си губиш времето да ходиш по съдилища и с години не можеш да си докажеш правото, некадърни чиновници в бюрократични учреждения, асоциации, комисии и т.н. не могат да ти дадат никакъв правилен съвет, просто са ти пропилели времето, не ти остава нищо, освен да хитруваш, за да се измъкнеш от ударите.
Тука не става въпрос за неправилно възпитание.
За какво възпитание в неправилна ценностна система говорите, когато престъпниците се разхождат спокойно по улиците /от висши до най-долнопробни/, а честният човек се смята будала и трябва да се чувства като престъпник, защото е голям длъжник, защото му взимат последния залък. Това ли е новата прекрасна ценностна система?
Мисля, че този разказ на Елин Пелин е напълно актуален за 2019 година. Многото съдия-изпълнители забогатяха върху гърба на бедните хора благодарение на системата.
А може би Елин Пелин загатва и двете ви гледни точки в този и разказ и оставя читателя да направи моралната оценка.
„Когато правото се превърне в безправие, съпротивата е задължителна“. Разказът на Елин Пелин има непреходно звучене с темите си за неравенството, солидарността и малките актове на ежедневна съпротива срещу несправедливостта, облечена в репресивна власт. Авторът представя двамата герои в контраст — самодоволния, високомерен, тлъст, жесток, покварен от властта си съдия-изпълнител от големия град и младия селянин — предпазлив, находчив, оцеляващ, солидарен в бедата и колективното чувство на потиснатия народ. Съдията се себеразкрива чрез думите си, докато Андрешко играе научената с тежък опит роля на глупавия, наивен, неразбиращ селянин. Постепенно в думите му се появява пасивната, но осъзната съпротива на селянина срещу градския и държавен експлоататор и контрастът става надличностен — нахранените, образованите, чиновниците, работещи от 9 до 5, живеещи за сметка на изсмукваните, гладни, живеещи в несигурност селяни. Непреходна и за сегашния момент е темата за обвиняването на жертвата — селяните сами са си виновни, понеже пият, лъжат, не са достойни за уважение, подчовеци („говеда“); „ще станете неспособни данъкоплатци и ще съсипете държавата“. Разказът е писан през 1903 година, три години след първите селски бунтове през 1899–1900 година, когато се разрушава илюзията за национална солидарност. Поради падеж на изтеглените чуждестранни заеми от българския елит, селяните са отново, за пръв път след Освобождението, обложени с данък десятък. Протестите им са смазани с българската армия, стотици са убити и държавата вече открито ги използва като основен източник на приходи. Съдията-изпълнител е доволен инструмент на тази експлоатация и насилствено дисциплиниране на бедните. Но в разказа виждаме и малкия акт на съпротива и солидарност на Андрешко. Държавата, на която е останала само силата като източник на авторитет, не може да предизвика лоялност. Когато правото се превърне в безправие, съпротивата е задължителна. С гласа на Андрешко от мрака вече звучи заканата на организиращите се 99%, които не могат да бъдат вече излъгани от държавата, дори и тя да претендира да е национална, наша си, българска. Този глас от мрака ще се надига с женските и войнишките бунтове през 1918, със земеделската власт на Стамболийски 1919–1923, със Септемврийското въстание, с незаконно спряната общинска власт на комуните, със Съпротивата през Втората световна война. Калта и мракът ще се махнат и никой няма да гладува, за да си плати данъците. Съдията-изпълнител ще стане безсмислена професия. И после пак всичко това ще се върне.
Майсторски написан разказ. Увлича те и ти е приятно да го четеш. През цялото време те кара да изпитваш емоции. Това е Елин Пелин.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.