Нийл Шустърман
Косачи (8)

7.
Изкуството на елиминирането

На младини се чудех защо е такава рядкост да видиш из града Косач, облечен не в роба, а в обикновени дрехи. Това е правило в някои страни, но не и тук в Средмерика. У нас просто е приета практика, макар рядко да се нарушава. По-късно, когато улегнах, започнах да подозирам каква е причината. За свое собствено успокоение ние, Косачите, трябва да поддържаме известно разграничение от останалата част на човечеството. Дори в усамотението на собствения си дом откривам, че нося простата рокля с цвят на лавандула, която обличам под робата си.

Някои биха нарекли подобно поведение особено. Предполагам, че на дадено ниво е така, но за мен е по-важно да си напомням, че съм „друга“.

Със сигурност строго униформените длъжности позволяват на удостоените с тях да имат отделен живот. Служителите на реда и пожарникарите например само отчасти се дефинират с професията си. Извън работно време могат да носят джинси и тениска. Организират барбекюта със съседите и тренират децата си в конкретни спортове. Но да бъдеш Косач, означава да си такъв всеки час и всеки ден. Определя самото ядро на съществуването ти и само в мечтите си можеш да се освободиш от обвивката си.

Дори и в мечтите си често пъти осъзнавам, че ме занимава Прибирането…

Из официалния дневник Почитаемата Косач Кюри

— През годината, прекарана с мен — обясни Косач Фарадей на Роуан и Цитра, — ще усвоите умелото използване на различни видове хладни оръжия, ще се запознаете забележително добре с употребата на повече от десет огнестрелни оръжия, ще добиете работни познания в токсикологията и ще упражнявате най-смъртоносните бойни изкуства. Няма да постигнете съвършенство във всичко — за целта са нужни много години, — но ще придобиете основни умения, които ще служат като база за надграждане.

— Умения, които ще бъдат ненужни на този, който не бъде избран — отбеляза Цитра.

— Нищо, което учим, не е безполезно — увери я той.

При все че домът на Косача беше скромен и без декорация, в него имаше нещо впечатляващо: оръжейното помещение. Някога беше служило за гараж на старата къща, но сега по стените беше подредена богатата колекция на Косача. На едната бяха окачени хладните, а на другата — огнестрелните оръжия. Третата стена напомняше за етажерките в аптека, а на четвъртата бяха изложени архаични предмети. Лъкове със сложни извивки, колчан със стрели с обсидианов връх, страховити масивни арбалети, дори и боздуган, макар да им беше трудно да си представят как Косач Фарадей отнема нечий живот с боздуган. Струваше им се, че четвъртата стена е по-скоро място за музейни експонати, но не бяха съвсем убедени и несигурността ги безпокоеше.

Дневният режим беше изключително строг. Роуан и Цитра тренираха с хладни оръжия и други пособия, влизаха в спаринг сесии срещу Косача, който беше учудващо силен и пъргав за видимата си възраст. Научиха се да стрелят на специално стрелбище за Косачи и ученици, където употребата на оръжия, забранена за ползване сред обществото, дори се насърчаваше. Изучиха основите на Бокатор на черната вдовица — смъртоносна версия на древно камбоджанско бойно изкуство, специално развито за нуждите на Форума на Косачите. Чувстваха се изтощени, но същевременно по-силни, отколкото всеки от тях някога е бил.

И все пак физическите тренировки бяха само половината от режима им. В средата на оръжейното помещение имаше стара дъбова маса, очевидно реликва от Епохата на смъртните. Именно там Косач Фарадей ги учеше по няколко часа на ден какво е да бъдеш Косач. Часовете по проницателност, история и химия на отровите, както и водене на ежедневни записки в ученическите им дневници. Имаха да научат много повече за смъртта, отколкото някога бяха подозирали.

— История, химия, писане… все едно съм в училище — гневеше се Роуан пред Цитра, тъй като не би дръзнал да се оплаче пред Косач Фарадей.

Тогава дойде ред на Прибирането.

— Всеки Косач трябва да изпълни квота от двеста и шейсет Прибирания годишно — каза им Косач Фарадей. — Това означава приблизително пет пъти седмично.

— Значи си почиваше през уикенда — пошегува се Роуан в опит да внесе известна лековатост в напрегнатата обстановка. Но на Фарадей не му се стори забавно. За него нищо, свързано с Прибирането, не можеше да бъде повод за смях.

— В дните, през които не съм ангажиран с Прибирането, присъствам на погребения и правя проучвания за предстоящи Прибирания. Косачите, или може би е редно да кажа добрите Косачи, нямат чести почивни дни.

Нито на Роуан, нито на Цитра им беше хрумвало, че е възможно не всички Косачи да са добри. Беше общоизвестно, че Косачите се придържат към най-висок морал и етични стандарти. Подхождаха мъдро към крайните срокове и правеха избора си справедливо. Приемаше се, че дори онези, които копнееха за слава, всъщност я заслужаваха. Идеята, че има Косачи, не толкова достойни като Косач Фарадей, никак не се хареса на нито един от новите му ученици.

Цитра така и не се отърси от жестокия шок от Прибирането. Макар след онзи първи ден Косач Фарадей да не беше поискал от тях да отнемат живот, ролята им на ученици беше достатъчно тежка. Всеки ненавременен край беше обвит в свой собствен плащ от скръб като повтарящ се кошмар, който не избледнява. Тя си мислеше, че ще претръпне, че някак ще свикне със задачата си. Така и не се случи.

— Това означава, че подбирам мъдро — обясни й Косач Фарадей. — Ако не плачеш до пълно изтощение всеки път, не си достатъчно състрадателен, за да бъдеш Косач.

Тя се съмняваше, че на Роуан му се случва да плаче до пълно изтощение. Той беше от момчетата, които пазеха емоциите си заключени в себе си. Не й беше по силите да ги отгатне. Тревожеше я, че е твърде непрозрачен. Или пък беше толкова прозрачен, че тя буквално виждаше през него. Не можеше да прецени.

Бързо научиха, че Косач Фарадей е много изобретателен в методите си за Прибирането. Никога не повтаряше напълно подхода си.

— Но не спазват ли Косачите ритуал? — попита го Цитра. — Не осъществяват ли винаги Прибирането по един и същи начин?

— Да, но все пак трябва да търсим собствения си почерк — отговори й той. — Наш личен код за изпълнение на длъжността. Аз предпочитам да гледам на всяка личност, която съм избрал за Прибирането, като на отделен човек, който заслужава край, единствен по рода си.

Той им изброи седемте основни метода в изкуството на убиването.

— Трите най-често използвани включват употреба на хладно и огнестрелно оръжие и травма от удар. Следващите три са задушаване, отравяне и катастрофални поражения като електрошок или огън… макар да намирам огъня за ужасен начин за Прибиране и никога не бих го използвал. Последният метод не включва употребата на оръжие и всъщност е причината да ви обучаваме на Бокатор.

Да станеш Косач, обясни той, означавало да си достатъчно опитен във всички методи. Цитра си даде сметка, че „да си достатъчно опитен“ означава да си взел участие в различни варианти на Прибирането. Щеше ли да я накара да дръпне спусъка? Да забие ножа? Да замахне с палка? Щеше й се да е убедена, че не е способна да го направи. Отчаяно й се искаше да вярва, че не става за Косач. За пръв път в живота си копнееше да се провали.

Чувствата на Роуан по въпроса бяха смесени. Той откри, че моралът и високата етика на Косач Фарадей му дават цел… но само в присъствието на Косача. В мига, в който оставаше насаме с мислите си, Роуан започваше да се съмнява във всичко. Дълбоко в съзнанието му се беше загнездил ликът на онази жена, която, макар и уплашена, покорно отвори уста, за да бъде отровена. Изражението й, секунда преди да сдъвче хапчето. Аз се обучавам в най-старото престъпление на този свят, казваше си той в най-печалните си моменти. И ще става все по-зле.

При все че дневниците на Косачите бяха публични, тези на стажантите все още се ползваха от лукса да бъдат лични. Косач Фарадей даде на Роуан и Цитра дебели тефтери със светла кожена подвързия и пергаментови листове с неравни краища. На Роуан му се сториха като реликва от Средновековието. Не би се изненадал, ако Фарадей ги снабдеше и с пачи пера. Все пак милостиво им бе позволено да ползват обичайните пособия за писане.

— Дневниците на Косачите традиционно се изработват от пергамент от агнешка кожа и млада кожа.

— Предполагам, че имате предвид „млада“ козя кожа — не се въздържа Роуан. — Не млада от младеж?

Най-накрая Косачът се разсмя. Цитра като че ли се разстрои, че тъкмо Роуан накара Фарадей да се разсмее, сякаш този факт го поставяше на по-висока позиция от нея самата. Роуан знаеше, че колкото и да й е противна идеята да стане Косач, тя ще се бори с него за позицията, просто защото така беше устроена. По природа имаше състезателен дух и не можеше да го преодолее.

Роуан умееше да избира битките си. Биваше го да участва в съревнования, но рядко би го направил, за да се изтъква. Чудеше се дали това ще му даде предимство пред Цитра. Чудеше се дали всъщност го иска.

Да бъде Косач, не би могло да представлява изборът на живота му. Все още не беше правил много избори, тъй че нямаше реална представа как точно ще постъпи в безкрайното си бъдеще. И все пак сега, след като имаше ментор Косач, започваше да разбира, че може да притежава нужната за целта издръжливост. Щом Косач Фарадей беше преценил, че са му присъщи моралните качества за длъжността, вероятно беше така.

Що се отнася до дневника, Роуан го мразеше. В голямо семейство, в което на практика никой нямаше желание да го слуша, той беше свикнал да пази мислите си само за себе си.

— Не виждам какъв е големият проблем — подхвърли веднъж Цитра, докато работеха по дневниците си след вечеря. — Никой освен теб няма да го чете.

— Защо го водя тогава? — сопна се Роуан.

Цитра въздъхна, сякаш говореше на дете.

— Това е подготовка за писането на официалния дневник. Който от нас получи пръстена, ще бъде задължен по закон шест да води официален косачески дневник за всеки ден от живота си.

— Който съм сигурен, че никой няма да чете — настоя Роуан.

— Все пак е възможно някой да го прочете. Архивът на Косачите е достъпен публично.

— Да — отвърна Роуан. — Отнася се и за Бурята. Хората могат да прочетат всичко, но никой не го прави. Единственото, което вършат, е да играят игри и да гледат холограми на котки.

Цитра сви рамене.

— Още една причина да не се тревожиш, че водиш дневник. Стига да имаш безброй страници, можеш да включиш в тях пазарския си списък и какво си ял за закуска. Никой няма да го е грижа.

Но Роуан беше загрижен. Ако се налагаше да изписва страница след страница, ако трябваше да прави същото, което правят Косачите, щеше да го изпълнява правилно, или изобщо нямаше да го върши. А сега, докато гледаше празния лист пред себе си, установи, че по-скоро е склонен „изобщо“ да не го върши.

Той наблюдаваше Цитра, докато пишеше, напълно погълната от дневника си. От мястото си не можеше да прочете написаното, но виждаше, че има красив почерк. Изглежда, беше учила калиграфия в училище. Беше сред дисциплините, които учениците избираха, за да се усъвършенстват. Като латинския. Подозираше, че ще му се наложи да овладее писането в курсив, ако станеше Косач, но засега щеше да се придържа към лишения си от елегантност разкривен почерк.

Чудеше се дали ако Цитра учеше в същото училище като него, някога щяха да се сближат? Вероятно дори нямаше да се познават. Тя беше от момичетата, които се изявяват, а той — от хлапетата, които странят от всичко. Орбитите, в които кръжаха, имаха също толкова нищожен шанс да се пресекат, колкото Марс и Юпитер в нощното небе. И все пак сега бяха свързани от общи интереси. Не бяха точно приятели — така и не получиха шанса да се сближат, преди да бъдат включени в надпревара. Бяха партньори, бяха съперници… а на Роуан му беше изключително трудно да осмисли чувствата си към нея. Знаеше само, че му харесва да я гледа как пише.

Косач Фарадей проявяваше особена строгост по отношение на семействата.

— Не е препоръчително да поддържате контакт с близките си по време на обучението.

На Цитра й беше трудно. Липсваха й родителите й, но най-много от всичко й липсваше брат й Бен — изненадващо за самата нея, защото у дома никога не беше достатъчно търпелива към него.

На Роуан като че ли раздялата със семейството не му пречеше.

— Биха се зарадвали много повече на имунитета, отколкото на присъствието ми сред тях — призна той пред Цитра.

— Еха — възкликна тя. — Да не би да очакваш съчувствие?

— В никакъв случай. Вероятно завист. Така е много по-лесно да се откажа от всичко.

Веднъж Косач Фарадей все пак измени на правилото си. Беше изминал около месец от започването на обучението им и той позволи на Цитра да присъства на сватбата на леля си.

Макар всички да бяха облечени в официални тоалети и смокинги, Косач Фарадей не разреши на Цитра да се издокара.

— Не е редно да се възприемаш като част от този свят. — Подейства. Обикновените ежедневни дрехи сред цялата суета наоколо я накараха да се почувства още повече като аутсайдер — ученическата гривна допълнително влоши нещата.

Вероятно точно това беше причината Косач Фарадей да й позволи да присъства — за да види още по-ясно разликата между себе си такава, каквато е била преди, и каквато беше сега.

— Е, как е? — попита я братовчедка й Аманда. — Прибирането и всичко останало. Много ли е жестоко?

— Не ни е позволено да говорим за това — отговори Цитра. Не беше истина, но тя нямаше желание да коментира Прибирането, сякаш бе някоя училищна клюка.

Трябваше да се включи в разговора, вместо рязко да го прекрати, тъй като Аманда беше сред малцината, които я заговориха. Повечето от присъстващите извръщаха поглед, а други я коментираха, докато си мислеха, че не ги забелязва, но най-много бяха онези, които я избягваха, сякаш разнасяше зараза от Епохата на смъртните. Вероятно, ако вече беше получила пръстена, щяха да са любезни към нея с надежда да получат имунитет, но очевидно позицията й на стажант не предизвикваше у тях нищо повече от потръпване.

Брат й странеше от нея и дори майка й се държеше отчуждено. Задаваше й стандартни въпроси от сорта на „Храниш ли се?“ или „Спиш ли достатъчно?“.

— Разбрах, че с теб живее и някакво момче — отвори дума баща й.

— Той си има собствена стая, а и изобщо не се интересува от мен — каза му тя и усети странно смущение от признанието си.

Цитра издържа церемонията, но се извини преди приема и взе обществен автомобил до дома на Косач Фарадей, неспособна да понесе и минута повече от това преживяване.

— Рано се прибираш — отбеляза Косач Фарадей и макар да се престори на изненадан, на масата имаше сервирана вечеря и за нея.