Нийл Шустърман
Косачи (6)

5.
Но аз съм едва на деветдесет и шест…

Най-великото постижение на човешката раса не беше победата над смъртта. Беше прекратяването на ролята на правителствата.

Във времето, в което световната дигитална мрежа се наричаше „облак“, хората приемаха делегирането на твърде много власт на изкуствен интелект за лоша идея. Предупредителните истории изобилстваха във всички медии. Машините винаги бяха врагът. Но тогава Облакът се трансформира в Бурята с първите проблясъци на съзнание, или поне впечатляващо факсимиле. В пълен контраст със страховете на хората, Бурята не превзе властта. Тъкмо хората бяха тези, които стигнаха до извода, че е много по-подходяща за ръководните дейности от политиците.

В онези дни преди Бурята човешката арогантност, егоизмът и постоянните битки определяха правилата на законодателството. Непродуктивно. Несъвършено. Податливо на всевъзможни форми на корупция.

Но Бурята не допускаше корупция. Освен това алгоритмите бяха създадени на базата на пълният набор от човешки познания. Всичкото време и пари, похабявани в политическо позиране, жертвите от войните, населението, тормозено от деспоти — всичко това приключи в момента, в който на Бурята беше дадена власт. Разбира се, политиците, диктаторите и подстрекателите към войни не останаха доволни, но гласовете им, които до този момент бяха звучали твърде силно и заплашително, изведнъж станаха незначителни. Царят се оказа не само без дрехи, но и без топки.

Бурята знаеше буквално всичко. Кога и къде трябва да се построят пътища; как да се избегне похабяването на храна при дистрибуцията, а това от своя страна постави край на глада; как да се опазва околната среда от постоянно нарастващото население. Създаде работни места, облече бедните и установи Световен ред. Сега за пръв път в историята законите не бяха сянка на правосъдие, имаше истинско правосъдие.

Бурята ни осигури идеален свят. Утопията, за която нашите прадеди са могли само да мечтаят, е наша реалност.

На Бурята не беше дадена власт само в една сфера.

Форума на Косачите.

Когато се стигна до извода, че се налага да умират хора, за да се облекчи прекомерния ръст на населението, беше взето решение това да остане отговорност на хората. Отговорността за ремонтите на мостове и градското планиране можеха да се възложат на Бурята, но отнемането на живот беше акт, който изисква съвест и съзнание. Тъй като не беше ясно дали Бурята притежава дори едното, беше създаден Форумът на Косачите.

Не съжалявам за това решение, но често се чудя дали Бурята нямаше да се справи по-добре.

Из официалния дневник на Почитаемата Косач Кюри

При все че ходенето на пазар трябваше да е обикновено ежедневно задължение, Цитра откри, че пазаруването с Косач е придружено със своя си доза лудост.

В мига, в който вратите на магазина се отвориха и тримата прекрачиха прага, ужасът, който всяха, беше достатъчен, че да й тикнат в ръцете парче гъше месо. Реакциите не бяха крещящи, нямаше въздишки, нито пък викове. Никой не продума, но атмосферата обхващаше всички, сякаш случайно се бяха появили на театрална сцена по средата на представление.

Цитра забеляза, че в най-общ план хората се делят на три групи.

1) Отричащите: такива, които вървяха напред и се преструваха, че Косачът не е там. Не просто го игнорираха — активно и съвсем преднамерено отричаха присъствието му. Това напомни на Цитра за начина, по който съвсем мъничките деца играят на криеница, как покриват очите си с ръце и си мислят, че щом те не виждат, никой не може да види и тях.

2) Майсторите на измъкването: те хукваха надалеч, но се стараеха да прикрият този факт. Изведнъж се сещаха, че са забравили да купят яйца, или се затичваха да догонят изчезнало дете, което в действителност не съществуваше. Един продавач заряза количката си, като мърмореше за портфейла, който вероятно е оставил у дома, въпреки очевидната издутина в задния си джоб. Забърза се и изобщо не се върна.

3) Домашните любимци на Косача: сами го заговаряха с тайната надежда (не чак толкова прикрита), че така ще спечелят имунитет или поне някой ден в повече, Прибирането ще е за човека до тях, а те ще го избегнат.

— Ето, Ваша чест, вземете, моят пъпеш е по-голям, настоявам.

Тези хора осъзнаваха ли, че подобно угодническо поведение още повече би затвърдило решението на Косача да избере тъкмо тях за Прибирането? Не че Цитра би искала да наложи смъртна присъда за нещо подобно, но ако трябваше да избира между невинния минувач и неприятния подмазвач, би се спряла на онзи, който пробутва пъпеша си.

Сред продавачите имаше и такъв, който не пасваше на нито един от трите профила. Беше жена, която всъщност се зарадва на посетителя.

— Добро утро, Косач Фарадей — поздрави тя, щом минаха покрай масата с деликатеси, а след това огледа с интерес Цитра и Роуан. — Това племенниците ви ли са?

— Всъщност не — отговори той с известно презрение към предположението за роднини, но Цитра не се впечатли от тона му. — Взех стажанти.

Очите на жената леко се ококориха.

— Каква била работата! — възкликна тя, но не стана ясно дали идеята й се струва добра, или лоша. — Занаятът влече ли ги?

— Ни най-малко.

Тя кимна.

— Е, тогава вероятно са подходящи. Нали знаете какво казват: „На бодлива крава бог рога не дава“.

Косачът се усмихна.

— Надявам се някой ден да ги запозная с щрудела ти.

Тя кимна към тях двамата.

— Е, той върви с поговорката.

Щом отминаха, Косач Фарадей обясни, че с жената отдавна са приятели.

— Готви ми от време на време. Освен това работи в кабинета на патолога. С моята работа е добре да имам приятел там.

— Гарантирате ли й имунитет? — попита Цитра.

Роуан си помисли, че Косачът може да се възмути от въпроса, но той отговори:

— Форумът на Косачите не гледа с добро око на онези, които си имат любимци, но аз съм намерил начин да й осигуря имунитет в продължение на години, без да парадирам особено.

— Ами ако друг Косач реши да я прибере?

— Тогава ще присъствам покрусен на погребението й — отвърна той.

Докато пазаруваха, Цитра си взе нещо за хапване, а Косачът я изгледа със съмнение.

— Наистина ли е нужно? — попита той.

— Нужно ли е нещо в действителност? — отговори Цитра.

Отношението на Цитра към Косача се стори забавно на Роуан, но все пак й се получи. Той я остави да задържи чипса.

Роуан се опита да подходи по-практично — вземаше яйца, брашно, различни видове протеини и гарнитури, които да им подхождат.

— Не вземай продукти, наподобяващи пилешко — посъветва го Цитра, като огледа избраните от него стоки. — Довери ми се, майка ми е инженер по синтез на храните. На практика това не е пилешко. Отглежда се при лабораторни условия.

Роуан взе друг пакет замразен протеин.

— Какво ще кажеш?

— Морски стек? Защо не, стига да обичаш планктон, пресован във формата на месо.

— Вероятно е по-добре сама да избереш храната, вместо да трупаш само сладкиши и чипсове.

— Винаги ли си толкова скучен? — попита Цитра.

— Той не каза ли, че трябва да живеем като него? Не мисля, че сладоледът с вкус на бисквитки се вписва в стила му на живот.

Момичето му се ухили подигравателно, но смени вкуса с ванилов.

Продължиха да пазаруват и Цитра беше тази, която първа забеляза двама подозрителни на вид тийнейджъри, които вървяха по петите им в магазина, прокрадваха се зад тях и се опитваха да си придадат вид, сякаш просто пазаруват.

Вероятно бяха от онези неприятни неприемливи — хора, които намираха наслада в поведение, граничещо със законното. Понякога неприемливите си позволяваха минимално нарушаване на правилата, макар бързо да губеха интерес, тъй като бяха наясно, че няма да останат незабелязани от Бурята и ще бъдат порицани от службите на мира. По-буйните нарушители се третираха с допълнителна доза нанити в кръвоносната система, достатъчно мощна, че да предотврати желанието за всякакви противозаконни действия. Ако и това не помогнеше, човек се сдобиваше с персонален служител на мира двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Цитра имаше един такъв чичо. Той наричаше своята служителка „ангел хранител“ и накрая се беше оженил за нея.

Момичето дръпна ръкава на Роуан, за да му покаже неприемливите, без да привлича вниманието на Косач Фарадей.

— Защо мислиш, че ни следят?

— Вероятно смятат, че сме тук за Прибирането, и просто искат да гледат — предположи Роуан и теорията му звучеше доста правдоподобна. Все пак се оказа, че мотивите им са били други.

Тримата се бяха наредили на опашката и изведнъж единият сграбчи ръката на Косач Фарадей и целуна пръстена, преди той да успее да му попречи. Пръстенът светна в червено — индикация, че беше получил имунитет.

— Ха! — възкликна неприемливият, неспособен да прикрие триумфа от стратегическия си ход. — Получих имунитет за година… и не можете да го отмените! Наясно съм с правилата!

Косач Фарадей остана невъзмутим.

— Да, браво на теб — каза. — Имаш имунитет за триста шейсет и пет дни. — След това го погледна в очите и допълни: — Ще се видим на триста шейсет и шестия.

Изведнъж самодоволното изражение на младежа посърна. Запелтечи, но приятелите му го дръпнаха. Избягаха от магазина колкото можеха по-бързо.

— Добре изиграно — обади се един мъж на опашката. Предложи да плати покупките на Косача, което беше безсмислено, тъй като Косачите и без друго получаваха всичко безплатно.

— Наистина ли ще го посетите, щом измине годината? — попита Роуан.

Косачът грабна ролка ментови бонбонки от рафта.

— Не си струва да си губя времето. А и вече го наказах твърде сурово. Цяла година ще очаква с тревога Прибирането. Това е урок за вас двамата: не е задължително един Косач да изпълни заплахата си, за да е ефективна.

Малко по-късно, докато товареха покупките си в обществен автомобил, Косачът погледна към другия край на паркинга.

— Ето — рече той. — Виждате ли онази жена, която изпусна чантичката си?

— Да — отговори Роуан.

Косач Фарадей извади телефона си, насочи камерата към жената и на екрана веднага се появи информация за нея. Естествена възраст деветдесет и шест, физическа — трийсет и четири. Майка на девет деца. Технически оператор на данни в малка корабна компания.

— Отива на работа, след като натовари покупките си — каза им Косачът. — Днес следобед ще я посетим на работното й място и ще я приберем.

Цитра звучно пое дъх. Не беше точно ахване, но достатъчно го наподобяваше. Роуан се съсредоточи върху дишането си, за да не издаде емоциите си по начина, по който го беше направила тя.

— Защо? — попита той. — Защо точно нея?

— Разбра причината за Прибирането на Коул Уитлок…

— На кого? — учуди се Цитра.

— Едно момче от моето училище. При запознанството ми с Почитаемия Косач.

Фарадей въздъхна:

— През последните дни на Епохата на смъртните 1,25 процента от всички смъртни случаи вследствие на инцидент са се състояли на паркинги. Снощи реших да избера днешния субект на някой паркинг.

— Значи през цялото време, докато сме пазарували, вие сте знаели, че ще приключим с това? — попита Роуан.

— Мъчно ми е за вас — обади се Цитра. — Дори докато си набавяте храна, смъртта се спотайва зад кутиите с мляко.

— Тя никога не се спотайва — отговори Косачът с тъга, която не се поддаваше на описание. — Нито пък спи. Съвсем скоро ще го разберете.

Но това определено не беше сред уроците, които някой от тях копнееше да усвои.

 

 

Същият следобед, точно както беше казал Косачът, отидоха в корабната компания, в която работеше онази жена, и наблюдаваха… също както Роуан беше наблюдавал Прибирането на Коул. Въпреки това не се ограничиха само до гледане.

— Избрал съм за теб малко хапче за прекратяване на живота — съобщи Косач Фарадей на безмълвната разтреперана жена. Бръкна в робата си и извади хапчето в малко стъклено шишенце.

— Няма да се активира, преди да го сдъвчеш, така че можеш сама да избереш момента. Не бива да го гълташ, а само да го сдъвчеш. Смъртта ще настъпи мигновено и безболезнено.

Главата й се разклати като на парцалена кукла.

— Може ли… може ли да се обадя на децата си?

Косач Фарадей поклати глава.

— Не. Съжалявам. Но ние ще им предадем каквото пожелаете.

— Какво ще ви струва да й позволите да се сбогува? — попита Цитра.

Той направи жест с ръка, за да я накара да замълчи, и подаде на жената писалка и лист хартия.

— Споделете необходимото в писмо. Обещавам да го доставим.

Изчакаха я пред кабинета й. Косач Фарадей като че ли притежаваше безгранично търпение.

— Ами ако отвори прозореца и реши да се размаже? — попита Роуан.

— Тогава животът й ще приключи по график. Изборът е далеч по-неприятен, но резултатът ще бъде същият.

Жената не избра размазването. Вместо това ги пусна обратно в стаята, любезно подаде хартиения плик на Косач Фарадей и седна зад бюрото си.

— Готова съм.

Тогава Косач Фарадей направи нещо, което те не очакваха. Обърна се към Роуан и му връчи шишенцето.

— Постави хапчето в устата на госпожа Бекър, ако обичаш.

— Кой, аз?

Косач Фарадей не отговори. Просто му подаде стъкленицата и изчака Роуан да я вземе. Роуан съзнаваше, че официално не той извършва Прибирането, но да бъде посредник… беше толкова разтърсващо. Той преглътна, усети вкуса на сълзите, сякаш хапчето беше в собствената му уста. Не го взе.

Косач Фарадей му даде малко време, а след това се обърна към Цитра.

— Тогава ти.

Цитра само поклати глава.

Косач Фарадей се усмихна.

— Много добре. Изпитвах ви. Нямаше да остана доволен, ако някой от вас покажеше, че копнее да причини смърт.

При думата „смърт“ жената пое дъх на пресекулки.

Косач Фарадей махна тапата и внимателно извади хапчето. Беше триъгълно, покрито с тъмнозелен слой. Кой би предположил, че смъртта може да се крие в нещо толкова малко?

— Но… но аз съм едва на деветдесет и шест — промълви жената.

— Наясно сме — увери я Косачът. — Сега, моля, отворете уста. Не забравяйте, че не се гълта, а се дъвче.

Тя отвори уста, както й беше заръчано, и Косач Фарадей постави хапчето върху езика й. Затвори я, но не го сдъвка веднага. Погледна ги всичките подред. Роуан, след това Цитра и най-накрая спря поглед върху Косач Фарадей. Тогава се чу съвсем тихо хрускане. И тя се отпусна. Толкова просто. Но всъщност изобщо не беше толкова просто.

Очите на Цитра се насълзиха. Момичето стисна устни. Макар Роуан много да се стараеше да контролира емоциите си, дишането му стана насечено, зави му се свят.

В този момент Косач Фарадей се обърна към Цитра.

— Провери за пулс, моля те.

— Кой, аз?

Косачът беше търпелив. Не попита отново. Той никога не задаваше въпросите си втори път. След като момичето продължи да се колебае, той добави:

— Този път не е тест. Наистина искам да потвърдиш пред мен, че няма пулс.

Цитра протегна ръка към врата на жената.

— От другата страна — насочи я Косачът.

Тя притисна пръсти към сънната артерия, точно под ухото на жената.

— Няма пулс.

Удовлетворен, косач Фарадей се изправи.

— Значи това е всичко? — учуди се Цитра.

— Ти какво очакваше? — попита Роуан. — Ангелски хор?

Цитра го изгледа негодуващо.

— Все пак… струва ми се твърде… необичайно.

Роуан добре я разбираше. Беше усетил електрошока, който отне живота на съученика му. Беше ужасно, но някак случилото се тук бе още по-лошо.

— Ами сега? Ще я оставим просто така?

— По-добре е да не се мотаем наоколо — отговори Косач Фарадей, натискайки бутони на телефона си. — Информирах патолога, че трябва да дойде и да прибере тялото на госпожа Бекър. — След това взе писмото, което тя беше написала, и го мушна в един от многото джобове на робата си. — Вие двамата ще предадете писмото на близките й на погребението.

— Почакайте — обади се Цитра. — Ще ходим на погребението?

— Струва ми се, че казахте как не е добре да се мотаем наоколо — припомни Роуан.

— Мотаенето и проявата на уважение са две различни неща. Присъствам на погребенията на всички хора, чието Прибиране съм извършил.

— Това правило на Косачите ли е? — попита Роуан, който никога не беше присъствал на погребение.

— Не, мое правило е — каза им Фарадей. — Нарича се отдаване на почит към паметта на починалия.

После си тръгнаха, а Роуан и Цитра отбягваха погледите на колегите на мъртвата жена. И двамата осъзнаха, че това беше първото им участие в ритуал. В този момент наистина бяха започнали обучението си.