Нийл Шустърман
Косачи (4)

3.
Силата на съдбата

2042-ра. Това е година, известна във всички училища. Беше годината, в която изчислителната мощ стана безгранична… или толкова близо до безграничното, че вече не можеше да бъде измерена. Беше годината, в която научихме… всичко. „Облакът“ се превърна в „Буря“ и сега цялата информация, която може да се узнае във всички сфери, се съхранява в почти безкрайната памет на Бурята за всеки, който иска да получи достъп.

Но и тук, както в много други аспекти, щом притежаваш безкрайно познание, изведнъж то престава да ти се струва толкова важно. Да, знаем всичко, но често се чудя дали някой изобщо си прави труда да надникне в тези данни. Разбира се, има учени, които изследват онова, което вече ни е известно, само че докога ли? Самата идея на обучението в училище е била да набираме знания, за да можем да подобрим живота си на този свят. Но идеалният свят няма нужда от подобрения. Подобно на повечето други дейности, които вършим, обучението ни още от предучилищна възраст, през гимназиите, до най-престижните университети е просто начин да се поддържаме заети.

2042-ра е годината, в която победихме смъртта, а също и годината, в която престанахме да броим. Разбира се, продължихме да отброяваме годините още няколко десетилетия, но в мига, в който постигнахме безсмъртието, моментът на смъртта престана да има значение.

Нямам представа кога точно сме преминали към китайския календар — Годината на кучето, Годината на козата, на дракона и така нататък. Също така не мога да кажа кога точно активистите за защита на животните започнаха да се борят за равни права на техните любими животни и добавиха Година на видрата, на кита и на пингвина. Не помня също кога наименованията престанаха да се повтарят, а всяка година започна да се кръщава на различен животински вид. Единственото, което знам със сигурност, е, че тази година беше Годината на оцелота.

А що се отнася до нещата, които не знам, сигурна съм, че всички те са събрани в Бурята, стига някой да има мотивацията да надникне там.

Из официалния дневник на Почитаемата Косач Кюри

Цитра получи поканата в началото на януари. Пристигна по пощата… което беше първата индикация, че е нещо необичайно. Само три вида пратки пристигаха по пощата: колети, официални бизнес документи и писма от ексцентрици — единствените хора, които все още пишеха писма. Изглежда, тази принадлежеше към третата група.

— Отвори го — подкани я Бен, по-развълнуван от писмото дори и от Цитра. Беше надписано на ръка, което го правеше още по-странно. Истинският ръкопис все още се учеше по желание, но ако не броеше себе си, тя познаваше съвсем малко души, които го владееха. Разкъса плика и извади отвътре картичка в същия цвят на яйчена черупка като на самия плик, а след това я прочете наум, преди да направи същото и на глас.

За мен ще е удоволствие да бъда в компанията ви в опера „Гранд Сивик“ на деветнайсети януари в седем часа вечерта.

Нямаше подпис, нито обратен адрес. Но плика съдържаше един-единствен билет.

— Операта? — възкликна Бен. — Пфу!

Цитра напълно споделяше отношението му.

— Възможно ли е да е училищно събитие? — попита майка им.

Цитра поклати глава.

— Ако беше така, щях да кажа.

Тя взе плика и поканата от ръцете на Цитра, за да ги огледа.

— Е, каквото и да е, изглежда интересно.

— Вероятно е начин някой загубеняк да ме покани на среща, защото го е страх да ме попита в лицето.

— Смяташ ли да отидеш? — попита майка й.

— Мамо… момче, което ме кани на опера, или си прави шега, или е побъркано.

— Или се опитва да те впечатли.

Цитра изръмжа и излезе от стаята, подразнена от собственото си любопитство.

— Няма да ходя! — провикна се от другата стая с пълното съзнание, че ще го направи.

 

 

Опера „Гранд Сивик“ беше едно от малкото места, на които всеки с известна позиция в обществото ходеше, за да бъде видян. На всяко от представленията само половината от присъстващите бяха там заради самата опера. Останалите просто участваха в голямата мелодрама около изкачването по социалната стълбица и кариерното развитие. Дори Цитра, която не се движеше в нито един от тези кръгове, беше наясно с нравите.

Носеше роклята, която беше купила за бала миналата година, когато беше сигурна, че Хънтър Морисън ще я покани. Вместо това Хънтър бе поканил Закари Суейн — очевидно на всички освен на Цитра им беше ясно, че ще стане така. Оттогава двамата със Закари бяха двойка, а Цитра не беше намерила приложение на роклята.

Когато я облече, остана по-удовлетворена, отколкото предполагаше. Тийнейджърките се променяха много за една година, но сега тази рокля — чиято покупка тогава беше плод по-скоро на пожелателно мислене — всъщност й стоеше идеално.

В съзнанието си беше стеснила кръга на вероятните тайни обожатели. Би могъл да е само един от петимата, най-много двама, с които би й било приятно да остане насаме. Останалите трима можеше да изтърпи единствено от възпитание. До известна степен обаче й беше забавно да прекара вечерта, като се преструва на претенциозна.

Баща й настоя да я закара.

— Обади се, когато си готова да те взема.

— Ще се прибера с обществен транспорт.

— Все пак се обади — не се предаваше той. Каза й, че е много красива, поне за десети път, и продължи напред, за да направи място на лимузините и бентлитата, образували опашка зад него. Тя пое дълбоко дъх и тръгна нагоре по мраморните стъпала — чувстваше се странно, като Пепеляшка на бала.

Щом влезе, не я насочиха нито към оркестъра, нито към главното стълбище, което водеше към балкона. Вместо това портиерът погледна билета, погледна нея, а след това отново билета и повика друг портиер, който лично да я ескортира.

— За какво е всичко това? — учуди се тя. Първата й мисъл беше, че билетът е фалшив и я водят към изхода. Вероятно все пак беше шега и тя вече съставяше наум списък със заподозрени.

Но в този момент вторият портиер каза:

— Винаги придружаваме лично гостите до ложите, госпожице.

Ложите, припомни си Цитра, бяха изключителна привилегия. По принцип бяха запазени за личности, твърде значими, че да могат да се смесват с масите. Обикновените хора не можеха да си го позволят, а дори и да можеха, нямаше да бъдат допуснати. Докато следваше портиера по тясното стълбище към ложите от лявата страна, Цитра започна да се плаши. Не познаваше никой, който имаше толкова пари. Ами ако поканата беше пристигнала при нея по грешка? Или ако наистина някоя толкова важна особа чакаше Цитра, какви намерения имаше, за бога?

— Пристигнахме! — Портиерът дръпна завесата на ложата, където вече седеше момче на нейната възраст. Имаше тъмна коса и светла, осеяна с лунички кожа. Той се изправи, щом я видя, и Цитра забеляза, че под панталоните на костюма му се подава твърде голяма част от чорапите му.

— Здрасти.

— Здравей.

И портиерът ги остави сами.

— Оставих за теб мястото по-близо до сцената — каза той.

— Благодаря. — Тя се настани, като се опитваше да разбере кой е той и защо я е поканил тук. Не помнеше да го е виждала. Дали се предполагаше, че трябва да го познава? Не искаше да си проличи, че няма представа кой е той.

После той избърбори изненадващо:

— Благодаря ти.

— За какво?

Момчето държеше покана, която изглеждаше точно като нейната.

— Не съм голям почитател на операта, но все пак е по-добре, отколкото просто да си седя у дома. Е… очаква ли се да те разпозная?

Цитра се изсмя с глас. Тя нямаше таен обожател; изглежда и двамата бяха субекти на загадъчен сватовник, което я накара да сформира нов списък наум — на челно място стояха собствените й родители. Вероятно това беше синът на техни приятели… и все пак подобна постановка беше доста безумна дори и за тях.

— Кое е толкова забавно? — попита момчето и тя му показа идентичната покана. Той не се разсмя. Вместо това изглеждаше обезпокоен, но не каза защо.

Представи се като Роуан, ръкуваха се и в мига, в който светлините угаснаха, завесата се вдигна и музиката прогърмя твърде силно, че да могат да водят разговор. Операта беше на Верди — La Forza del Destino, „Силата на съдбата“, но очевидно не силата на съдбата беше събрала тези двама души. Бе съвсем преднамерена постъпка.

Музиката беше величествена и прекрасна, докато на Цитра не й дойде твърде много. А сюжетът, макар и лесен за следене дори без да знаеш италиански, не беше особено въздействащ за нито един от двамата. Все пак произведението датираше от Епохата на смъртните. Война, мъст, убийства — всички тези теми, около които беше заплетена историята — бяха премахнати от модерната реалност до такава степен, че малко хора можеха да се отъждествят с тях. Катарзисът би могъл да се изгради само около мотива за любовта, а предвид факта, че бяха непознати, събрани в ложа в операта, той предизвикваше по-скоро усещане за неудобство, отколкото за пречистване.

— Е, според теб кой ни покани? — попита Цитра веднага щом лампите светнаха за първия антракт. И Роуан нямаше никаква представа, също както и тя, затова започнаха да споделят в опит да открият основа за вероятна теория. Освен че и двамата бяха шестнайсетгодишни, имаха твърде малко общи неща. Тя беше от града, той от предградията. Нейното семейство беше малко, а неговото — голямо, професиите на родителите им не можеха да се различават повече.

— Какъв е генетичният ти индекс? — попита той. Доста личен въпрос, но може би имаше някаква връзка.

— 22-37-12-14-15.

Той се усмихна.

— Трийсет и седем процента африкански корени. Браво на теб! Не е малко!

— Благодаря.

Той й каза, че неговият е 33-13-12-22-20. Прииска й се да го попита дали знае подиндекса на „другия“ си компонент, тъй като двайсет процента си беше цифра, но ако не го знаеше, въпросът би го смутил.

— И двамата имаме дванайсет процента паназиатски корени — отбеляза той. — Възможно ли е да е свързано с цялата история? — Но той просто се хващаше за сламката — беше обикновено съвпадение.

Тогава, в самия край на антракта, отговорът се появи пред тях в ложата.

— Радвам се да видя, че сте се запознали.

Макар да бяха изминали няколко месеца от срещата им, Цитра веднага го разпозна. Почитаемият Косач Фарадей не беше някой, който се забравя така лесно.

— Вие? — възкликна Роуан сухо, та не остана тайна, че и той има преживелици с Косача.

— Щях да се появя по-рано, но бях зает… с други дела.

Той не навлезе в подробности, което зарадва Цитра. Въпреки това присъствието му нямаше как да вещае нещо добро.

— Поканихте ни тук за Прибирането.

Не беше въпрос, а излагане на факт, тъй като Цитра беше убедена, че е така… докато Роуан не се намеси:

— Не мисля, че става въпрос за това.

Косач Фарадей не понечи да отнеме живота им. Вместо това придърпа един свободен стол и се настани до тях.

— Ложата ми бе предоставена от директорката на театъра. Хората все си мислят, че щедростта им към Косачите ще ги предпази от Прибирането. Нямах никакво намерение да я елиминирам, но сега тя си мисли, че подаръкът й е изиграл роля.

— Хората вярват в това, в което им се иска да вярват — заяви Роуан авторитетно, което накара Цитра да допусне, че е наясно с въпроса.

Фарадей посочи съм сцената.

— Тази вечер гледаме спектакъл за човешката глупост и трагедия — каза той. — Утре ще ги преживеем.

Завесата се вдигна за второ действие, преди да е успял да обясни какво има предвид.

 

 

В продължение на два месеца Роуан беше училищният парий — прокуден с непреклонна жестокост. Макар обикновено подобни истории да следват определен модел и след това да отшумяват във времето, този път случаят не беше такъв — отнасяше се до Прибирането на Коул Уитлок. Последвалите футболни мачове сипваха щедра доза сол във всеобщата рана, а фактът, че всеки от тези мачове беше изгубен, удвояваше болката. Роуан никога преди не се беше славел с особена популярност, нито пък беше ставал субект на присмех, а сега го пресрещаха и редовно го ступваха. Остана изолиран и дори приятелите му целенасочено го отбягваха. Тайгър не правеше изключение.

— Ще стана виновен по подразбиране, човече — беше му признал Тайгър. — Усещам болката ти, но не искам да я преживявам.

— Неприятна ситуация — бе отбелязал директорът на Роуан, когато се отби при медицинската сестра, но се наложи да изчака обедната почивка, преди тя да промие новите поражения. — Може да помислиш за смяна на училището.

И един ден Роуан се поддаде на напрежението. Изправи се върху една маса в стола и каза на всички лъжите, които им се искаше да чуят.

— Този Косач беше мой чичо — обяви той. — Аз му казах да прибере тъкмо Коул Уитлок.

Разбира се, повярваха на всяка негова дума. Хлапетата започнаха да го освиркват и да го замерят с храна, но той продължи:

— Искам да знаете, че чичо ми отново ще дойде… и ме помоли да избера следващия субект за Прибирането.

Изведнъж замерянето с храна престана, вече не го гледаха кръвнишки и като с магическа пръчка побоите секнаха. След празнината остана… на практика празнина. Никой повече не го погледна в очите. Даже учителите вече не смееха да го погледнат — някои от тях дори започнаха да му пишат отлични оценки, когато беше за много добър или добър. Роуан започна да се чувства като призрак в собствения си живот и премина към съществуване в сляпата точка на света.

У дома нещата бяха нормални. Пастрокът му пазеше дистанция, а майка му беше ангажирана с твърде много други неща, че да обръща внимание на тревогите му. Знаеха какво се е случило в училище и какво се случва сега, но бяха възприели онази егоистична позиция, при която родителите обикновено се преструват, че щом не могат да разрешат дадена ситуация, тя всъщност не е проблем.

— Искам да се преместя в друга гимназия — съобщи той на майка си, след като в крайна сметка обмисли предложението на директора, а отговорът й беше болезнено неутрален.

— Щом смяташ, че така е най-добре.

Беше почти сигурен как, ако й беше казал, че се оттегля от обществото, за да се присъедини към религиозна секта, тя би му отвърнала: Щом смяташ, че така е най-добре.

Ето защо, когато пристигна поканата за опера, дори не се запита кой може да я е изпратил. Каквото и да означаваше, тя беше спасение, поне за вечерта.

Момичето, с което се запозна в ложата, беше доста приятно. Хубаво, уверено — такова момиче вероятно вече си имаше приятел, макар да не беше споменала подобно нещо. А после се появи Косачът и светът на Роуан отново потъна в мрак. Този човек беше виновен за нещастието му. Стига да можеше да му се размине, Роуан би го бутнал през парапета… но нападенията над Косачи не се толерираха. Наказанието беше Прибиране на цялото семейство на нарушителя. Такава последица гарантираше сигурността на почитаемите служители на смъртта.

В ложата на операта Косач Фарадей им даде карта и съвсем ясни инструкции.

— Ще се срещнете с мен на този адрес утре точно в девет часа сутринта.

— А какво да обясним на родителите си за тази вечер? — попита Цитра. Очевидно имаше родители, които ги беше грижа.

— Кажете им каквото искате. Няма значение, стига да се появите утре сутринта.

 

 

Адресът се оказа на Музея за световно изкуство, най-хубавият в града. Отваряше чак в десет, но в момента, в който пазачът видя Косача да се качва по стълбите към главния вход, отключи вратите и ги пусна вътре, без дори да го молят.

— Поредните привилегии на длъжността — отбеляза Косач Фарадей.

Разходиха се из галериите на старите майстори в мълчание, нарушавано единствено от шума на стъпките им и откъслечните коментари на Косача.

— Вижте как Ел Греко използва контраста, за да предизвика емоционален копнеж. Погледнете преливането на движенията в този Рафаело… интензитета, който внася във визуалната си история. Ах! Сьора! Пророчески поантилизъм цял век преди появата на пиксела!

Роуан пръв зададе неотложния въпрос.

— Какво общо имат тези неща с нас?

Косач Фарадей въздъхна, умерено подразнен, при все че вероятно очакваше въпроса.

— Предоставям ви урок, който няма да научите в училище.

— Значи — намеси се Цитра — ни измъкнахте от ежедневието заради някакъв обикновен урок по живопис? Не е ли похабяване на ценното ви време?

Косачът се засмя, а на Роуан му се прииска той да беше този, предизвикал смеха му.

— И какво научихте до момента? — попита Косач Фарадей.

Никой нищо не отговори, затова той зададе друг въпрос.

— Как мислите, че щеше да протече разговорът ни, ако ви бях завел в някоя от галериите на постморталните, вместо в тази така стара?

Роуан се престраши да отговори.

— Вероятно щяхме да обсъждаме колко по-лесно за възприемане е изкуството на постморталните. По-лесно и… по-малко напрегнато.

— Какво ще кажеш за липсата на вдъхновение? — попита Косачът.

— Че е въпрос на гледна точка — намеси се Цитра.

— Може би. Но сега, след като знаете какво търсите в тази галерия на умиращи, искам да се опитате да го почувствате. — И той ги поведе към следващата зала.

Макар Роуан да беше сигурен, че няма да почувства нищо, грешеше.

Помещението беше огромна галерия с картини, висящи от тавана до пода. Той не разпозна художника, но името му не беше важно. Усещаше се последователност, сякаш произведенията бяха дело на една и съща душа, ако не на същата ръка. Някои от творбите носеха религиозна тематика, други представляваха портрети, а имаше и такива, които просто бяха запечатали неуловимата светлина в ежедневието с жизненост, която липсваше в изкуството на постморталните. Копнеж и еуфория, мъчителна болка и радост — всички те бяха там, понякога съчетани в едно платно. В известен смисъл изглеждаше обезпокоително, но същевременно и завладяващо.

— Може ли да останем още малко в тази зала? — попита Роуан, а Косачът се усмихна.

— Разбира се, че можем.

Докато приключат, музеят вече беше отворен. Другите посетители отваряха пред тях широка пътека. Това напомни на Роуан за начина, по който се отнасяха с него в училище. Цитра като че ли още нямаше представа защо ги е повикал Косач Фарадей, но момчето започваше да разбира.

Косач Фарадей заведе младежите на ресторант, където сервитьорката веднага ги настани и им донесе менюта, пренебрегвайки останалите клиенти. Привилегията на длъжността. Роуан забеляза, че никой не влезе, след като те седнаха. Вероятно заведението щеше да остане празно, докато не настъпеше време да си вървят.

— Ако очаквате да ви дадем информация за наши познати — заяви Цитра, щом й поднесоха порцията, — не съм заинтригувана.

— Сам си събирам информация — отвърна й Косач Фарадей. — Не ми е нужно две хлапета да са ми информатори.

— Но имате нужда от нас. Не е ли така? — попита Роуан.

Той не отговори. Вместо това заговори за населението на света и задачата на Косачите, ако не да го балансират, то поне да го сведат до разумни граници.

— Съотношението на нарастване на населението спрямо способностите на Бурята да удовлетвори нуждите на човечеството изисква Прибирането на известен брой хора всяка година — каза им той. — За целта имаме нужда от още Косачи.

После извади от един от многото джобове, скрити в робата му, пръстен, идентичен с този, който носеше самият той. Пръстенът улови светлината в помещението, пречупи я и я отрази, но така и не я допусна до сърцевината на тъмното си ядро.

— Три пъти в годината Косачи се събират на голямо събрание, наречено конклав. Обсъждаме същността на Прибирането и дали районът ни се нуждае от още Косачи.

Цитра като че ли се сви в стола си. Най-сетне се беше усетила. Макар Роуан да подозираше накъде отиват нещата, гледката на пръстена върху масата разтърси и него.

— Скъпоценните камъни върху пръстените на Косачите са били изработени в самото начало на постморталния период от първите Косачи — продължи Фарадей. — Когато обществото е преценило, че неестествената смърт трябва да замени естествената. Шлифовани са много повече скъпоценни камъни, отколкото са били нужни навремето, от основателите на Форума на Косачите, които са били достатъчно разумни, че да предвидят нуждата от тях. Когато ни трябва нов Косач, един от скъпоценните камъни се поставя в златен обков и се подарява на избрания кандидат. — Той завъртя пръстена на пръста си, поигра си с него, улови светлината и пречупените лъчи затанцуваха из помещението. После ги погледна в очите — първо Цитра, а след това и Роуан. — Тъкмо се върнах от Зимния конклав, където получих този пръстен, за да мога да си избера ученик.

Цитра рязко се отдръпна.

— Роуан може да се наеме. Аз не се интересувам.

Роуан се обърна към нея — щеше му се да беше заговорил пръв.

— Кое те кара да мислиш, че аз се интересувам?

— Аз избрах и двама ви! — повиши глас Фарадей, за да прекрати спора им. — И двамата ще изучите занаята. Но накрая само единият ще получи пръстена. Другият може да се върне у дома и да продължи стария си живот.

— Защо ще се състезаваме за нещо, което никой от нас не иска? — попита Цитра.

— Върху това се гради парадоксът на професията — отговори Фарадей. — Онези, които копнеят за работата, не я получават… а онези, които най-силно се съпротивляват на необходимостта да елиминират някого, са единствените, които трябва да го извършат.

Той прибра пръстена, а Роуан издиша въздуха, който дори не беше осъзнал, че задържа.

— И двамата имате изключително висок морал — увери ги Фарадей. — Точно затова вярвам, че вашето завидно ниво ще ви тласка напред в обучението при мен — не защото ви насилвам, а защото вие избирате да е така.

След това си тръгна, без да плати сметката, тъй като никой не беше и не би донесъл сметка на Косач.

 

 

Каква дързост! Да си помисли, че може да ги впечатли с превзети културни преживявания, а после да ги зашемети с малкия си противен план. Нямаше начин, никога, в никакъв случай Цитра да зареже живота си и да стане човек, който отнема живота на другите.

Когато се прибра у дома същата вечер, тя разказа на родителите си какво се е случило. Татко й я прегърна и тя си поплака в обятията му заради ужасното предложение, което беше получила. След това майка й зададе въпрос, който Цитра изобщо не очакваше.

— Ще го направиш ли? — попита.

Фактът, че майка й изобщо можеше да допусне подобна мисъл, я връхлетя като още по-голям шок от пръстена, поднесен пред нея същата сутрин.

— Какво?

— Изборът е труден, знам — намеси се и баща й. — Ние ще те подкрепим във всички случаи.

Тя ги погледна така, сякаш ги виждаше за пръв път в живота. Как беше възможно родителите й да я познават толкова слабо, та да си помислят, че би станала ученичка на Косач? Дори не знаеше какво да им каже.

— Вие… искате ли да го направя? — Осъзна, че очаква отговора им с ужас.

— Ние искаме това, което ти искаш, мила — увери я майка й. — Но погледни в перспектива. На един Косач не му липсва нищо на този свят. Всичките ти нужди и желания ще бъдат удовлетворявани и няма да се боиш, че ще бъдеш избрана за Прибирането.

В този момент Цитра я осени прозрение.

— Вие също няма да се тревожите за Прибирането… семейството на Косача получава имунитет, докато самият Косач е жив.

Баща й поклати глава.

— Не става въпрос за нашия имунитет.

И тя наистина му повярва.

— Не е заради вас… заради Бен е… — довърши Цитра.

Тук не бяха нужни думи. Споменът за неочакваното нахлуване на Косач Фарадей в дома им все още ги преследваше като тъмна сянка. Тогава не знаеха защо е дошъл. Можеше да е там, за да прибере Цитра или Бен. Но ако Цитра станеше Косач, никога вече нямаше да се боят от неканени посетители.

— Искате да посветя живота си на елиминиране на хора?

Майка й отмести поглед.

— Моля те, Цитра, не е елиминиране, а Прибиране. Важно е. Необходимо е. Разбира се, никой не го иска, но всички са съгласни, че трябва да се случва и някой трябва да го върши. Защо не ти?

Нощес Цитра си легна рано — преди вечеря, тъй като беше изгубила апетит. Родителите й идваха до вратата на спалнята й няколко пъти, но тя ги отпращаше.

Никога не беше имала категорична идея какъв път ще избере в живота си. Предполагаше, че ще иде в колеж, ще получи диплома в приятна сфера, след това ще си намери задоволителна работа, ще срещне подходящ мъж и ще води незабележителен живот. Не копнееше за подобно съществуване, но то се очакваше. Не само от нея самата, а от всички. Без истински вдъхновяващи моменти, животът щеше да се сведе до поносимото. Поносимо до безкрайност.

Дали щеше да открие по-съществена цел в Прибирането на човешки живот? Отговорът щеше да бъде категорично не!

Но ако наистина беше така, защо не можеше да заспи?

 

 

За Роуан не беше чак толкова трудно да вземе решение. Да, ненавиждаше идеята да стане Косач, отвращаваше го, но още повече го отблъскваше мисълта, че друг негов познат може да го направи. Не смяташе, че има морално превъзходство пред когото и да е, но поне проявяваше силно изразена емпатия. Често съчувстваше на хората в пъти повече, отколкото съчувстваше на самия себе си. Точно това беше причината да присъства на Прибирането на Коул. Точно това беше причината да седи до леглото на Тайгър след всяко негово размазване.

Освен това Роуан вече знаеше какво е да бъдеш Косач — да те третират различно и да те делят от останалата част от света. Сега изживяваше тъкмо това, но дали можеше да го понесе до края на живота си? Навярно не беше необходимо. Нали Косачите се събираха? Вземаха участие в конклави три пъти годишно и сигурно бяха приятели помежду си. Това беше най-елитният клуб на света. Не, не искаше да бъде част от него, но беше поканен. Щеше да представлява бреме, но също и огромна чест.

Той не сподели със семейството си същия ден, защото не искаше да влияят на решението му. Имунитет за всички тях? Разбира се, че биха настояли той да приеме. Обичаха го, но само като част от по-голяма група обични неща. Ако саможертвата му можеше да спаси останалите, щеше да постигне благо за цялата фамилия.

В крайна сметка изкуството свърши своето. Нощес платната обсебиха сънищата му. Какъв ли е бил животът през Епохата на смъртните? Пълен със страсти — както добри, така и пошли. Страхът отстъпва място на вярата. Отчаянието придава смисъл на еуфорията. Казват, че по онова време дори зимите са били по-студени, а летата по-горещи.

Да живееш под сянката на неизвестното безкрайно небе и тъмнината, обгърнала Земята, трябва да е било прелестно — как иначе са се родили подобни великолепни изразни средства? Никой вече не създаваше нищо стойностно… но ако беше възможно чрез Прибирането да върне поне намека за онова, което е съществувало някога, може би си струваше.

Щеше ли да успее да намери сили у себе си да елиминира друго човешко същество? И то не само едно, а много, ден след ден, година след година, докато достигне собствената си вечност? Косач Фарадей вярваше, че би могъл. На следващата сутрин, преди да тръгне за училище, Роуан каза на майка си, че един Косач го е поканил да стане негов стажант и след часовете ще иде при него, за да приеме позицията.

— Щом смяташ, че така е най-добре — отговори тя.