Нийл Шустърман
Косачи (37)

36.
Тринайсетото елиминиране

Всеки ден се моля, както са го правили предците ми. Някога са се молили на богове, които са допускали грешки и са били непостоянни. След това на един Господ, който е отсъждал строго и страховито. След това на любящ и прощаващ Бог. Най-накрая пред безименна сила.

Но на кого може да се моли безсмъртен човек? Нямам отговор на този въпрос и въпреки това извисявам глас в празното пространство с надежда да достигне до по-далечно място от дълбините на душата ми. Моля за напътствия. И кураж. И се моля — о, как се моля! — никога да не стана безчувствен към смъртта, която ми се налага да причинявам, че да я приемам за нещо нормално. Банално.

Най-изконното ми желание за човечеството не е мир или удобства и радост. То е да продължим да умираме по малко в себе си всеки път, щом станем свидетели на нечия смърт. Защото единствено болката от съчувствие ще ни запази човечни. Не съществува Бог, който да ни помогне, ако някога изгубим това.

Из официалния дневник на Почитаемия Косач Фарадей

Годар се намираше в светилището на параклиса и приключваше ужасната си задача. Навън виковете започваха да заглъхват, щом Чомски и Ранд довършваха започнатото. От другата страна на вътрешния двор гореше сграда. Пушек и студен въздух нахлуваха през счупените прозорци на параклиса. Годар стоеше отпред до олтара, който представляваше издължен лъскав двузъбец, и каменна купа с мръсна вода.

В параклиса беше останал само един жив тоналист. Беше оплешивяващ мъж, а расото му се различаваше от тези на мъртвите наоколо. Годар го хвана с една ръка, а с другата замахна с меча. След това се обърна, видя Роуан и се усмихна.

— Ах, Роуан! Тъкмо навреме — рече той весело. — Запазих отчето за теб.

Свещеникът имаше по-скоро предизвикателно, отколкото уплашено изражение.

— Това, което сторихте тук днес, само ще помогне на каузата ни — заяви той. — Мъчениците свидетелстват много по-добре от живите.

— Мъченици в името на какво? — процеди Годар и почука с острието на меча си по гигантския камертон. — На това? Бих се изсмял, ако не беше така отвратително.

Роуан се приближи, без да обръща внимание на касапницата наоколо, втренчен единствено в Годар.

— Пусни го.

— Защо? Движеща се мишена ли предпочиташ?

— Предпочитам да нямам мишена.

Най-сетне Годар разбра. Ухили се, сякаш Роуан беше казал нещо много приятно или забавно.

— Да не би младият господин да изразява неодобрение?

— Волта е мъртъв — съобщи му Роуан.

Радостното изражение на Годар помръкна, но съвсем малко.

— Нападнали са го тоналистите? Скъпо ще си платят!

— Не бяха те. — Роуан дори не се опита да прикрие враждебността в тона си. — Упражни Самоприбирането.

Годар се сепна. Отчето се опита да се освободи от хватката му и Косачът го удари с такава сила в каменното басейнче, че той изгуби съзнание, а после го пусна на земята.

— Волта беше най-слабият сред нас — отсече Годар. — Не съм напълно изненадан. Щом бъдеш ръкоположен, ще се радвам да заемеш мястото му.

— Няма да го направя.

Годар зяпна слисано срещу Роуан. Добре го огледа. Взираше се натрапчиво. Годар беше проникнал в съзнанието му — дори по-дълбоко, в душата му, — а Роуан не знаеше как да го прогони.

— Знам, че двамата с Алесандро бяхте близки, но той не беше като теб, Роуан, повярвай ми. Никога не е притежавал такава страст. Но ти, да. Виждал съм я в погледа ти. Виждал съм те, докато тренираш. Изживяваш момента. Всяко елиминиране е съвършено.

Роуан осъзна, че не може да отмести поглед от Годар, който беше оставил меча и бе протегнал ръце, сякаш приканваше за прегръдката на Спасителя. Диамантите на робата му блещукаха замайващо от пожара в далечината.

— Можеха да ни нарекат Жътвари — продължи Годар, — но нашите основатели са решили да бъдем Косачи… тъй като ние сме покосяващото оръжие на безсмъртната ръка на човешкия вид. Ти си чудесно оръжие, Роуан, остро и прецизно. А когато замахнеш, е истинско удоволствие да те наблюдава човек.

— Престани! Не е истина!

— Знаеш, че е така. Роден си за това, Роуан. Не се отказвай.

Отчето простена, започна да се връща в съзнание. Годар го вдигна на крака.

— Подложи го на Прибирането, Роуан. Не се съпротивлявай. Прибери го сега. И се наслади.

Роуан стисна здраво оръжието си и се извърна към помътнелия, полусъзнателен поглед на свещеника. Макар да се стараеше да отстоява позицията си, не можеше да отрече силата на внушението.

— Ти си чудовище! — кресна той. — От най-лошите, защото не просто убиваш, но превръщаш и другите в убийци като себе си.

— Не гледаш нещата от правилния ъгъл. Хищникът винаги е чудовище за жертвата си. За газелата лъвът е същински дявол. За мишката орелът е кръвожаден демон. — Той пристъпи напред, все още стиснал здраво отчето в хватката си. — Ти орел ли ще бъдеш, Роуан, или мишка? Ще се издигнеш високо или ще хукнеш да се криеш? Защото днес можеш да избираш само между двете.

Главата на Роуан олекна. Миризмата на кръв и пушек, лъхаща от счупените прозорци, го замая и разми мислите му. Свещеникът не изглеждаше по-различно от мишените, с които тренираше всеки ден, и за миг се пренесе на моравата по време на урок по изкуството на елиминиране. Роуан извади меча си и замахна напред, изпълнен със страст, както беше наредил Годар, и щом си позволи да й се поддаде, се почувства толкова освободен, че нямаше думи да го опише. Много месеци беше тренирал за това и сега най-сетне разбра защо Годар винаги оставяше последния да си иде, преди Роуан да се прицели и да го съсече на парчета.

За да го подготви за днешния ден.

Днес най-сетне щеше да доведе нещата докрай и така щеше да протича всеки ден оттук нататък, щом излезеше да извършва Прибирането — щеше да държи оръжието до последния момент и до последния куршум, докато не останеше никой.

Преди дори да помисли, преди съзнанието му да му каже да спре, той се хвърли напред към свещеника с всички сили, най-сетне стигнал финалната точка.

Мъжът ахна и отстъпи встрани, острието го беше подминало.

Вместо това оръжието на Роуан прониза истинската си цел. Заби се в Косач Годар чак до дръжката.

Сега Роуан беше близо до Годар. На сантиметри от лицето му, гледаше го в широко отворените очи.

— Аз съм такъв, какъвто ти ме направи — заяви той на Косача. — И имаш право: хареса ми. Хареса ми повече от всичко друго, което съм правил през живота си. — След това със свободната си ръка се пресегна и измъкна пръстена от ръката на Годар. — Не заслужаваш да го носиш. Никога не си заслужавал.

Годар отвори уста да заговори, вероятно да подхване някой от красноречивите си монолози, но Роуан не искаше повече да го слуша, затова отстъпи назад, извади меча от корема на Годар, направи широк замах и отсече главата му с един удар. Тя хвръкна и падна в басейнчето с мръсна вода, сякаш беше приготвено тъкмо за нея.

Тялото на Годар се строполи безжизнено на земята и в настъпилата пълна тишина чу зад гърба си:

— Какво направи, по дяволите?

Роуан се обърна и видя Чомски и Ранд на входа на параклиса.

— Прибирането ти е гарантирано, щом го съживят!

Роуан се остави на тренираното си съзнание. Аз съм оръжието, каза си. А в този момент беше смъртоносно оръжие. Чомски и Ранд се защитаваха срещу него и макар да бяха добри, не можеха да се сравняват с точността и прецизността му. Мечът на Роуан прониза Ранд дълбоко, но тя го изрита от ръката му с добре овладяно движение от Бокатор. Роуан отговори с още по-добър ритник, който прекърши гръбнака й. Чомски подпали ръката на Роуан с огнехвъргачката си, но Роуан се претърколи на земята, угаси я, грабна камертона, поставен до олтара, и го стовари върху Чомски като чука на Тор. Замахваше отново и отново в тон със звука, докато отчето не хвана ръката му, за да го спре.

— Достатъчно, синко. Мъртъв е.

Роуан пусна оръжието си. Чак тогава си позволи да свали гарда.

— Ела с мен, синко — продължи мъжът. — При нас има място за теб. Можем да те скрием от Форума на Косачите.

Роуан погледна протегнатата ръка на човека, но дори и сега думите на Годар го преследваха. Орел или мишка? Не, Роуан нямаше да се уплаши и да се крие. Имаше още работа за вършене.

— Бягай оттук — каза той на мъжа. — Потърси други оцелели, ако има такива, и се махайте… но побързайте.

Мъжът го погледна още веднъж, а после се обърна и излезе от параклиса. Щом той си тръгна, Роуан взе огнехвъргачката и направи каквото трябваше.

 

 

Навън на улицата вече бяха пристигнали пожарни коли, а служители на реда възпираха тълпата. Целият манастир гореше и макар пожарникарите да бързаха към пламъците, бяха спрени от млад мъж, който излезе през главния портал.

— Това е дело на Косачи. Няма да се намесвате — заяви той.

Капитанът на пожарникарите, който излезе напред, беше чувал за палежи, свързани с Косачи, но никога не беше ставал свидетел на такъв. Тук имаше нещо гнило. Да, момчето наистина носеше роба на Косач — кралскосиня, обсипана с диаманти — но тя определено не му беше по мярка. Пламъците поглъщаха комплекса с тревожно темпо и капитанът взе бързо решение. Което и да беше това хлапе, то не беше Косач и нямаше право да пречи на усилията им.

— Махни се от пътя! — нареди пренебрежително на момчето. — Останалите, обратно на работа.

Тогава младежът се завъртя със скоростта на светлината. Капитанът усети как подкосява краката му. Стовари се по гръб и изведнъж момчето се озова върху него, болезнено притиснало коляно в гърдите му, стиснало с длан гърлото му, опасно близо до трахеята. Внезапно престана да прилича на момче. Изглеждаше много по-голям. Много по-възрастен.

— КАЗАХ, ЧЕ ТОВА Е РАБОТА НА КОСАЧИ И НЯМА ДА СЕ НАМЕСВАТЕ, ИЛИ ЩЕ ПОДЛОЖА НА ПРИБИРАНЕТО ВСИЧКИ ВАС ОЩЕ СЕГА!

Капитанът на пожарникарите вече знаеше, че е допуснал жестока грешка. Никой друг освен Косач, не можеше да бъде по-авторитетен и да поеме такъв абсолютен контрол над дадена ситуация.

— Да, Ваша чест — изгъргори капитанът. — Съжалявам, Ваша чест.

Косачът се изправи и позволи на капитана да стане. Нареди на хората да се оттеглят, а след като го бяха видели да поваля така умело началника им, те изобщо не се поколебаха.

— Можете да пазите другите сгради от пожара — нареди младият Косач, — но ще оставите целия този комплекс да изгори до основи.

— Разбрано, Ваша чест.

После Косачът вдигна пръстена си и позволи на капитана да го целуне с такава сила, че се чу изтракването на счупен зъб.

 

 

Роуан усети как кожата му настръхва под пропитата с кръв роба на косач Годар, но колкото и неприятно да му беше, трябваше да изиграе ролята докрай. Справи се много по-убедително, отколкото предполагаше. Сам се уплаши от себе си.

Пожарникарите насочиха усилията си към опазването на околните сгради, като обливаха покривите им с пожарогасители. Роуан се озова между горящия манастир на тоналистите и тълпата, възпирана от силите на реда. Остана, докато високата камбанария не поддаде и гигантският двузъбец, обгърнат в пламъци, не се стовари на земята със скръбно дрънчене.

Превърнах се в най-голямото чудовище сред чудовищата, помисли си той, докато гледаше как всичко изгаря. Касапинът на лъвовете. Екзекуторът на орлите.

После, впрегнал всичките си усилия да не разкъса робата, Роуан си тръгна от всепоглъщащия пожар, който нямаше да остави друго от Косач Годар и учениците му, освен твърде овъглени кости, неподлежащи на съживяване.