Нийл Шустърман
Косачи (36)

35.
Заличаването е наша запазена марка

Толкова много от архаичните ни традиции и правила трябва да бъдат оспорени. Основателите, колкото и добронамерени да са били, все още са страдали от манталитета на смъртните заради близостта с Епохата им. Не са можели да предвидят нуждите на Форума на Косачите.

Първо бих се заел с квотите. Абсурдно е да можем свободно да избираме методите и критериите си за Прибирането, но не и бройката. Ежедневно ни се налага да се спираме и да мислим дали не сме избрали твърде много, или прекалено малко хора за Прибирането. Най-добре е да ни позволят да извършваме Прибирането в пълна дискретност. Така Косачите, които осъществяват твърде малко Прибирания, няма да бъдат наказвани, тъй като Косачи с по-здрав апетит към службата си ще балансират недостига им. Така ще можем взаимно да си помагаме, а нима помощта към приятели Косачи не е благо за всички нас?

Из официалния дневник на Почитаемия Косач Годар

В последният ден от годината, само три дни преди Зимния конклав, косач Годар поведе още една експедиция по Прибирането.

— Но ние вече достигнахме квотата си за годината — побърза да им напомни Косач Волта.

— НЯМА да се ограничавам с технически въпроси! — кресна Годар. Роуан си помисли, че Годар дори е способен да удари Волта, но той се успокои и добави: — Докато започнем с Прибирането, в Паназия ще е настъпила Годината на капибара. Доколкото ми е известно, това ни позволява да причисляваме такива случаи на елиминиране към новата година. Така ще се върнем навреме за новогодишното празненство!

Косач Годар реши, че е ден за самурайски мечове, макар Чомски да отказа да се раздели с огнехвъргачката си.

— Известен съм с нея. Защо да накърнявам имиджа си?

До момента Роуан беше придружавал Годар на четири мисии по Прибирането. Откри, че може да избяга във вътрешното си кътче, където беше по-малко от участник, дори не и наблюдател. Отново се превърна в маруля. Незначителен и маловажен. Лесно пренебрежим и забравен. Това беше единственият начин да запази разсъдъка си в кървавия спорт на Годар. Понякога дотолкова забравяха за присъствието му, че в суматохата успяваше да помогне на няколко души да се измъкнат. Друг път се налагаше да стои плътно до Годар, да презарежда или сменя оръжията му. Не знаеше каква ще е ролята му този път. Щом Годар се канеше да използва единствено самурайски меч, нямаше да се налага да бъде негов оръженосец. Въпреки това той заръча на Роуан да вземе допълнителен меч.

Сутринта, докато се приготвяха за излизане, организацията на партито вече течеше с пълна пара. Беше пристигнал камионът за доставки, а масите бяха подредени из цялото имение. Новогодишното празненство беше от малкото предварително подготвени партита на Годар, а списъкът с гостите — пълен със звезди.

Хеликоптерът кацна на предната морава и събори тентата, издигната заради партито, като литнала от маса салфетка.

— Днес ще осигурим така необходимата обществена услуга — обяви Годар прекалено жизнерадостно. — Ще разпръснем малко тълпата. — Но не уточни какво имаше предвид.

След излитането на хеликоптера Роуан изпита неприятно пробождане в стомаха и знаеше, че няма нищо общо с издигането.

 

 

Приземиха се в обществен парк, в центъра на празно футболно игрище, покрито с тънка пелена от сняг. В края на парка имаше детска площадка, където прохождащи дечица, необезпокоени от студа и добре екипирани за него, се катереха, люлееха се и копаеха в пясъка. В мига, в който родителите зърнаха Косачите да излизат от хеликоптера, събраха децата си и побързаха да се отдалечат, без да слушат протестите на малките.

— Дестинацията ни е на няколко пресечки оттук — обясни Косач Годар. — Не исках да кацаме прекалено близо и да развалям елемента на изненада. — А след това бащински прегърна Роуан през раменете. — Днес е встъпването в длъжност на Роуан — допълни той. — Днес за пръв път ще извършиш Прибирането!

Роуан отскочи.

— Какво? Аз? Не мога? Аз съм само стажант!

— Като пълномощник, момчето ми! Както ти позволих да раздаваш имунитет с пръстена ми, така ще извършиш и Прибирането днес и бройката ще се причисли към моите. Приеми го като подарък. Не е нужно да благодариш.

— Но… това не е позволено!

Годар беше непреклонен.

— Нека някой възрази. О, какво чувам? Тишина!

— Не се тревожи — обърна се Волта към Роуан. — С тази цел си тренирал. Ще се справиш добре.

Тъкмо от това се тревожеше Роуан. Не искаше да се справи „добре“. Искаше да му е неприятно. Искаше да се провали, тъй като единствено провалът щеше да му докаже, че е запазил частица от своята човечност. Имаше чувството, че мозъкът му ще се изстреля от носа и ушите му. Надяваше се да стане така, тогава нямаше да му се налага да избира никого за Прибирането. Ако се наложи да го направя, каза си той, ще бъда милостив като Косач Фарадей. Няма да изпитвам удоволствие. НЯМА да изпитвам удоволствие!

Завиха зад ъгъла и Роуан видя крайната им цел: постройка, изградена така, че да прилича на стара кирпичена мисия, съвсем не на място в студената Средмерика. Железният символ върху високата камбанария представляваше силно издължен двузъбец. Това беше манастир на тоналисти.

— Зад тези стени живеят почти сто тоналисти — обяви Годар. — Целта ни е всички да станат субект на Прибирането.

Косач Ранд се ухили. Косач Чомски провери настройките на оръжието си. Само Косач Волта като че имаше известни резерви.

— Всичките?

Годар сви рамене, сякаш не беше кой знае какво. Животът на тези хора не означаваше нищо.

— Заличаването е наша запазена марка — отговори той. — Невинаги успяваме, но опитваме.

— Но това… това е нарушаване на втората заповед. Показва явно пристрастие.

— Стига, Алесандро — заговори Годар възможно най-покровителствено. — Пристрастие към кого? Тоналистите дори не са регистрирана културна група.

— Не могат ли да бъдат считани за религиозна секта? — намеси се Роуан.

— Сигурно се шегуваш — възкликна Косач Ранд. — Те са истинско недоразумение!

— Точно така! — съгласи се Годард. — Подиграват се с вярата от Епохата на смъртните. Религията е най-ценената част от историята, а те са я превърнали в извращение.

— Да ги подложим на Прибирането до един! — отсече Чомски и приготви оръжието си.

Годар и Ранд също извадиха мечовете си. Волта погледна Роуан и изрече тихо:

— Най-хубавото в Прибирането от този тип е, че приключва бързо.

След това също извади меча си и последва останалите през вратата на арковидния портал, която тоналистите винаги оставяха отворена за изгубени души, търсещи утеха. Нямаха представа какво ги очаква.

 

 

По улицата бързо се разнесе мълва, че малка елегия от Косачи е влязла в храм на тоналисти. Присъщо на човешката природа, слухът скоро гласеше, че Косачите са поне десет, а може би повече. Също толкова присъщо на човешката природа, доста хора, по-развълнувани, отколкото изплашени, прекосиха улицата, за да се опитат да зърнат Косачите, а вероятно и касапницата, която са оставили след себе си. Но това, което виждаха, беше едно-единствено момче — стажант, застанал пред отворените врати с гръб към тълпата.

На Роуан беше наредено да остане край портите с изваден меч, за да не допусне някой да избяга. Но щом изпадналите в паника тоналисти го видеха с меча и гривната на стажант, те побягваха обратно в сградата и се превръщаха в плячка за Косачите. Той стоя там пет минути, а после напусна поста си на вратата и се изгуби в приличащия на лабиринт комплекс. Чак тогава хората започнаха да се измъкват към безопасността.

Звуците на мъчението бяха почти непоносими. Мисълта, че от него се очаква да извърши Прибирането, не му позволяваше да се затвори в себе и този път. Мястото представляваше лабиринт от вътрешни дворове и пътеки с нелогична подредба. Роуан нямаше представа къде се намира. От лявата му страна гореше сграда, а дворът беше осеян с трупове, маркирали пътя на Косачите. Една жена беше приклекнала в опит да се прикрие зад храст с почти опадали листа, гушкаше бебе и отчаяно се мъчеше да го накара да мълчи. Изпадна в паника, щом съзря Роуан, изпищя и стисна бебето още по-силно.

— Няма да ви нараня — успокои я той. — Никой не пази главния вход. Ако побързате, ще се измъкнете. Вървете!

Тя не се поколеба. Хукна веднага. Роуан можеше само да се надява, че няма да се натъкне на друг Косач по пътя си.

После зави зад ъгъла и видя човек, свит зад една колона, разтърсен от ридания. Не беше някой от тоналистите. Беше Косач Волта. Мечът му лежеше на земята. Жълтата му роба беше изцапана в алено, с блестяща и хлъзгава кръв бяха облени и ръцете му. Щом видя Роуан, той се извърна встрани и захлипа още по-силно. Роуан коленичи до него. Стискаше нещо в ръка. Не беше оръжие, а друго.

— Свърши — промълви Волта почти шепнешком. — Вече свърши.

Съдейки по звуците, които се носеха из целия комплекс, изобщо не беше свършило.

— Какво се случи, Алесандро? — попита Роуан.

Тогава Волта вдигна измъчен поглед, като на човек, обречен на вечно проклятие.

— Мислех си… мислех, че е офис. Или може би склад. Че ще вляза там, ще заваря най-много двама души. Ще извърша Прибирането възможно най-безболезнено и ще продължа. Така си мислех. Но не беше офис. Нито пък склад. Беше класна стая.

Той отново захлипа и продължи:

— Имаше повече от десет деца. Криеха се. Криеха се от мен, Роуан. Но имаше едно момче. Излезе напред. Учителят се опита да го спре, но то излезе напред. Не се боеше. Вдигна един от глупавите им камертони. Държеше го така, сякаш ще ме прогони с него. „Няма да ни нараниш“, каза ми то. След това го удари в чина, за да зазвъни, и отново го вдигна към мен. „Според силата на тона няма да ни нараниш“, настоя. И беше напълно убедено, Роуан. Вярваше в силата му. Вярваше, че тя ще го защити.

— Какво направи ти?

Волта затвори очи и думите му прозвучаха като ужасяващ писък:

— Прибрах го… прибрах всички тях.

После разтвори окървавената си длан и показа малкия камертон на момчето. Падна на земята с тихо фалшиво дрънчене.

— Какви сме ние, Роуан? Какви сме ние, по дяволите? Не може да е редно да сме такива.

— Не е. Никога не е било. Годар не е Косач. Може и да има пръстен, може да има лиценз за Прибирането, но не е Косач. Той е убиец и трябва да бъде спрян. Можем да намерим начин да го спрем, аз и ти!

Волта поклати глава и погледна кръвта върху дланите си.

— Свърши — повтори. После пое насечено дъх и изведнъж възвърна спокойствието си. — Свърши и аз се радвам, че е така.

В този момент Роуан разбра, че кръвта по ръцете на Волта не е от жертвите му. Беше от китките на самия Волта. Разрезите бяха назъбени и дълги. Бяха направени съвсем целенасочено.

— Алесандро, не! Не биваше! Трябва да се обадим за линейка дрон. Не е прекалено късно.

Но и двамата знаеха, че е.

— Всеки Косач има правото да упражни Самоприбирането. Не можеш да ми го отнемеш, Роуан. Дори не опитвай…

Кръвта вече бе навсякъде, обагрила снега във вътрешния двор. Роуан нададе вой. Никога не се беше чувствал толкова безпомощен.

— Съжалявам, Алесандро. Толкова съжалявам…

— Истинското ми име е Шон Добсън. Ще ме наричаш ли така, Роуан? Ще ме наричаш ли с истинското ми име?

Роуан промълви през сълзи.

— Беше… беше чест да те познавам, Шон Добсън.

Той се облегна на Роуан, едва държеше главата си изправена, а гласът му ставаше все по-немощен.

— Обещай ми да бъдеш по-добър Косач, отколкото бях аз.

— Обещавам, Шон.

— Тогава може би… може би…

Но каквото и да искаше да каже, то се стопи в последната му капка живот. Той отпусна глава върху рамото на Роуан, докато далечните викове на агония изпълваха мразовития въздух.