Нийл Шустърман
Косачи (34)

33.
Едновременно вестоносец и послание

Безсмъртието не може да промени природата на безумията и слабостите, присъщи на младостта. Невинността е осъдена на смърт в собствените ни ръце, жертва на грешки, които не можем да поправим. Затова оставяме настрана учудването, което сме се стремили да предизвикаме, заменяме го с белези, за които никога не говорим, твърде сложни, че да бъдат изличени от каквито и да е технологии. С всяко Прибиране аз отдавам от себе си, с всеки живот, отнет в името на човечеството, скърбя за момчето, което някога бях, и чието име понякога ми е трудно да си припомня. Копнея за място отвъд безсмъртието, където чрез чудото на възкресението отново да бъда частица от онова момче.

Из официалния дневник на Почитаемия Косач Фарадей

Цитра го завлече вътре. Настани го на канапето и направи турникет, за да спре кръвта. Фарадей простена, започна да се съвзема и щом пелената на безсъзнанието се разкъса, първата му мисъл беше свързана с нея.

— Не бива да си тук — промълви той немощно и завалено заради обезболяващите нанити в кръвоносната му система. Въпреки това лицето му се изкриви в агония.

— Трябва да ви отведа в болница — каза му тя. — Прекалено сериозно е, че нанитите да се справят.

— Глупости. Вече приглушиха най-силната болка. Що се отнася до лечебните, те ще свършат работа и без интервенция.

— Но…

— Нямам друг вариант — прекъсна я той. — Ако отида в болница, Форумът на Косачите ще узнае, че още съм жив. — Той се надигна и направи гримаса. — Благодарение на природата и нанитите коляното ми ще оздравее. Просто ще отнеме време, а такова имам достатъчно.

Тя вдигна крака му, превърза го и седна на пода до него.

— Толкова ли беше възмутена, задето си тръгнах, че търсиш кърваво отмъщение? — попита той леко шеговито. — Твърде обидена ли си, че успях тайно да се оттегля, вместо да избера Самоприбирането?

— Помислих ви за друг — обясни тя. — Човек на име Джералд ван дер Ганс…

— Рожденото ми име — съобщи й той. — Името, от което се отказах, когато станах Почитаемия Косач Майкъл Фарадей. Но това не обяснява присъствието ти тук. Освободих те, Цитра… и теб, и Роуан. Като инсценирах Самоприбиране, освободих и двама ви от стажа. Трябваше да си се върнала към стария си живот и да си забравила, че някога съм те изтръгнал от него. Защо си тук?

— Искате да кажете, че нямате представа?

Той се надигна леко, за да я погледне в очите.

— За какво нямам представа?

И тя му разказа всичко. Как, вместо да бъдат освободени, тя и Роуан са се озовали при Косачи Кюри и Годар. Как Ксенократ се беше опитал да припише убийството на Фарадей на нея и как Косач Кюри й беше помогнала да стигне до местонахождението му. Докато говореха, той притисна очи, сякаш бе готов да ги извади.

— А аз си стоя тук, без да се интересувам от нищо.

— Как може да не сте знаели? — в съзнанието й Фарадей винаги знаеше всичко, дори най-невероятните факти.

Косач Фарадей въздъхна.

— Мария… Косач Кюри… тя е единственият член на Форума на Косачите, който е наясно, че съм жив. В момента съм изцяло скрит от системата. Единственият начин някой да стигне до мен, е да го направи лично. Затова те е изпратила. Ти си едновременно вестоносецът и посланието.

Настъпи неловък момент. Откъм морето се разнесе гръм, доста по-близо от преди. Светкавиците проблясваха по-ярко.

— Наистина ли сте умрели седем пъти заради нея? — попита Цитра.

Той кимна.

— И тя заради мен. Нали ти го каза? Е, беше много отдавна.

Навън най-сетне рукна проливен дъжд.

— Харесва ми как вали тук — продължи той. — Напомня ми, че някои сили на природата не могат да бъдат подчинени докрай. Те са вечни, което е много по-добра алтернатива на безсмъртието.

И те се заслушаха в успокоителната монотонност на капките, докато Цитра се умори толкова, че вече не можеше и да мисли.

— И какво предстои сега? — попита тя.

— Много е просто всъщност. Ти ще си починеш, а аз ще се лекувам. Всичко останало е тема на бъдещи разговори. — После посочи. — Спалнята е там. Очаквам да се наспиш добре цяла нощ, а на сутринта да ми изброиш всичките си отрови, подредени по токсичност.

— Моите отрови?

Въпреки болката и замайването от болкоуспокоителните Косач Фарадей се усмихна.

— Да, твоите отрови. Ти мой стажант ли си, или не?

Цитра не можа да не му се усмихне в отговор.

— Да, Ваша чест, такава съм.