Нийл Шустърман
Косачи (33)

32.
Трудно пилигримство

… в сънищата си твърде често виждам как извършвам Прибирането.

Имам един сън, който се повтаря прекалено. Вървя по непозната улица, за която подозирам, че трябва да познавам, но не би. Нося камертон, какъвто никога не съм използвала в истинския си живот — странните му зъбци не са подходящи за Прибирането, а щом го ударя, се чува звук, който наподобява комбинация между звън и стон, като глухите вибрации на двузъбеца на тоналистите.

Пред мен стои жена, която трябва да подложа на Прибирането. Замахвам към нея, но камертонът не върши работа. Нараняванията й зарастват мигновено. Тя не е разстроена, нито уплашена. Не е и развеселена. Просто е решена да не помръдва и да понася напразните ми опити да сложа край на живота й. Отваря уста да каже нещо, но гласът й е тих, думите й са погълнати от мъртвешките стонове на камертона и така и не успявам да я чуя.

И винаги се будя с викове.

Из официалния дневник на Почитаемата Косач Кюри

Всички обществени автомобили са част от мрежа, но Косачите не могат да ги проследят, докато информацията от навигационната им система не бъде качена в задния мозък. Това се случва на всеки шейсет минути, затова ще трябва да сменяш автомобила през такъв интервал.

Косач Кюри беше инструктирала набързо Цитра и тя само се надяваше да успее да запомни всичко. Беше по силите й. Времето й като стажант я беше научило да е практична и находчива. Тя изостави първия обществен автомобил в малко градче тъкмо навреме. Притесняваше се, че може да няма много свободни обществени автомобили в чилиаржентинския регион, особено в тази отдалечена част, но Бурята беше изключителна в предвижданията си за местните нужди. При всякакви обстоятелства всички потребности биваха задоволявани още с възникването си.

Вече се беше преоблякла с расото на тоналистите и беше вдигнала качулката върху главата си. Забележително много хора я отбягваха.

Сменяше превозните средства на всеки час, което означаваше, че преследвачите са винаги по петите й. Цитра осъзна, че ще трябва да използва по-пряк маршрут, подобно на товарните кораби във военно време през Епохата на смъртните, за да ги заблуди и да не могат така лесно да предвидят следващото й местонахождение. Повече от денонощие тя не можеше да заспи за по-дълго от час, а на няколко пъти, когато се озоваваше на самотен път без признаци на цивилизация, трябваше да проявява изобретателност и да изостави колата, преди да пристигне в града, където чилиаржентинските Косачи и офицерите на местната Гвардия на Острието вече я чакаха. Всъщност мина под носа на един Косач, убедена, че ще я заловят, но прояви достатъчно съобразителност, че да се движи по посока на вятъра пред ДНК детектора му. Фактът, че самите Косачи са се впуснали в лова, вместо да оставят задачата на Гвардията на Острието, караше Цитра да се чувства ужасена и същевременно необикновено важна.

 

 

Щом стигнеш до Буенос Айрес, вземи хипервлак на север през Амазония до град Каракас. Прекосиш ли границата с Амазония, ще бъдеш в безопасност. Няма и пръста да си помръднат, за да помогнат на Ксенократ да те хване.

Цитра беше наясно с причините от историческите си проучвания. Твърде много Косачи от други региони извършваха Прибирането извън юрисдикцията си, докато са на почивка в Амазония. Нямаше закон, който да го забранява, но беше довело до липса на сътрудничество от страна на амазонския Форум на Косачите и дори до открит саботаж, що се отнасяше до помощ към Косачи от други региони.

Проблемът беше влакът в Буенос Айрес. Щяха да я причакват в готовност на всяка железопътна гара или летище. Спасиха я група тоналисти, тръгнали към провлака.

— Търсим Великия камертон в пъпната връв между севера и юга — обясниха й те, взели я за една от тях. — Носят се слухове, че е скрит в древно инженерно съоръжение. Според нас може да е запечатан в един от шлюзовете на Панамския канал.

Вложи цялата си воля, за да не се разсмее.

— Ще се присъединиш ли към нас, сестро?

И тя го направи, поне докато се качи на влака, пътуващ на север, буквално под носовете и най-бдителните погледи, които можеше да си представи, притаила дъх, но не от страх, а за да не я уловят ДНК детекторите на гарата.

Групата се състоеше от седем тоналисти. Очевидно привържениците на култа пътуваха само в групи по седем или дванайсет като в солфежа и все пак бяха готови да нарушат правилото си и да я включат в бройката. Акцентът им подсказваше, че не са от континента Средмерика, а някъде от Евроскандия.

— Къде те отведе пътуването ти? — попита я един от тях, който приличаше на водача. Усмихваше се всеки път, щом заговореше, и заради това внушаваше най-силно безпокойство.

— Насам-натам — отговори тя.

— Каква е целта ти?

— Целта ми?

— Нямат ли всички странстващи пилигрими някаква цел?

— Да — поправи се тя. — Аз… търся отговор на наболелия въпрос: дали е фа диез или е ла минор.

Един от останалите се обади:

— Не ме карай да подхващам тази тема!

В подземната вакуумна тръба нямаше прозорци и съответно гледки, които да я разсейват. Цитра беше пътувала по въздух и с обикновени влакове, но тясната клаустрофобична обстановка в хипервлака я тревожеше.

Тоналистите, които очевидно бяха свикнали с всякакъв вид условия, не изглеждаха обезпокоени. Обсъждаха легенди, коментираха дали нещо е вярно, грешно или може би спорно.

— Пътувахме от пирамидите в Израебия до Великата паназиатска стена в търсене на следи за местонахождението на Великия камертон — обясни лидерът им. — Важно е самото търсене. Съмнявам се, че някой от нас ще знае какво да прави, дори наистина да го открием.

Щом влакът достигна обичайната си скорост от почти хиляда и триста километра в час, Цитра се извини, че трябва да използва тоалетната, където наплиска лицето си с вода — трябваше да пропъди изтощението, което заплашваше напълно да я превземе. Беше забравила да заключи вратата. Стига да не беше станало така, пътуването можеше да протече напълно различно. Първата й мисъл беше как е нямала представа, че вътре има човек, но преди да успее да се обърне, да направи каквото и да е, той притисна позлатено острие към врата й на възможно най-опасното място.

— Избрана си за Прибирането — каза той. Говореше нормално, но с акцент, който приличаше на портузонийски, основния език в Амазония.

Робата му беше тъмнозелена и тя си припомни как беше чела някъде, че всички Косачи от този регион носят същите зелени роби.

— Допускате грешка! — избърбори Цитра, преди да е успял да разпори гърлото й.

— Тогава ми обясни каква е грешката ми. Но побързай.

Тя се опита да измисли нещо, което да се различава от истината и все пак да свърши работа, но осъзна, че няма такова.

— Аз съм стажант Косач. Ако ме подложите на Прибирането, ще бъда съживена, а вие ще получите наказание, че не сте проверили имунитета ми с пръстена си.

Той се усмихна.

— Така си и мислех. Ти си онази, която всички издирват. — Той свали ножа от врата й. — Чуй ме внимателно. На борда на този влак има чилиаржентински Косачи, дегизирани като обикновени пътници. Не можеш да ги избегнеш, но ако искаш да се спасиш от лапите им, предлагам да дойдеш с мен.

Инстинктът на Цитра й подсказваше да откаже и да го увери, че ще се справи и сама. Но преценката й надделя над инстинкта и тя тръгна с него. Той я отведе в съседния вагон, където — въпреки факта, че влакът беше препълнен, имаше свободно място до неговото. Той се представи като Косач Посуело от Амазония.

— А сега какво? — попита Цитра.

— Ще чакаме.

Цитра вдигна качулката на главата си и разбира се, само няколко минути по-късно един мъж тръгна напред от самия край на вагона. Беше облечен като всички останали пътници, само дето се движеше бавно и поглеждаше към предмет в дланта си, който приличаше на телефон, но не беше.

— Не помръдвай — прошепна Косач Посуело на Цитра. — Не му преотстъпвай контрол върху ситуацията.

Устройството започна да цъка като гайгеров брояч, щом мъжът стигна до тях, открил целта си.

— Цитра Теранова? — обади се той.

Цитра спокойно свали качулката си. Сърцето й биеше до пръсване, но нямаше да допусне да си проличи.

— Поздравления — отговори тя. — Открихте ме. Получавате златна звезда.

Той се стъписа, но изненадата му не го спря.

— Вземам ви под своя опека — обяви и извади електрошокова палка. — Не опитвайте съпротива, само ще влошите положението си.

Сега Косач Посуело се обърна към него.

— По чие разпореждане вършите това?

— По силата на пълномощия от Лаутаро, Свещено острие на Чилиаржентинския регион, и Свещеното острие Ксенократ от Средмерика.

— Нито един от двамата няма юрисдикция тук.

Онзи се изсмя.

— Извинете ме, но…

— Няма да ви извиня — отвърна Посуело с точно премерена доза надменност. — Прекосихме границата с Амазония поне преди пет минути. Ако опитате да предприемете по-нататъшни мерки, тя има всички основания да се защитава смъртоносно… дори срещу Косач.

Цитра използва думите му като знак да извади ловния нож, който беше скрила в расото си, и се изправи срещу мъжа.

— Ако направиш дори още една крачка с тази електрошокова палка, ще ти отрежа ръката.

Зад него във вагона на влака се появи кондуктор, за да провери какво става помежду им.

— Господине — заговори Цитра, — този мъж е чилиаржентински Косач, но не носи нито робата, нито пръстена си. Това не противоречи ли на законите в Амазония? — Цитра никога не беше изпитвала такава радост, че е запаметила добре уроците си по история на Косачите.

Кондукторът огледа мъжа от горе до долу, присви очи и му хвърли подозрителен, смразяващ поглед, от който на Цитра да й стане ясно към чия страна клони.

— Освен това всеки чуждестранен Косач трябва да се регистрира преди преминаването на границата — допълни той. — Дори да се промъква през тунел.

Чилиаржентинският Косач бързо кипна:

— Оставете ме да си върша работата, или на мига ще ви избера за Прибирането.

— Не, няма — увери го Косач Посуело толкова спокойно, че Цитра се подсмихна. — Осигурявам му имунитет. Не можете да го изберете за Прибирането.

— Какво?

Тогава амазонският Косач вдигна ръка право към лицето на кондуктора, той я сграбчи и целуна пръстена.

— Благодаря ви, Ваша чест.

— Този човек ме заплаши с насилие — обърна се Цитра към кондуктора. — Настоявам да го свалите на следващата гара, заедно с всички останали дегизирани Косачи, които пътуват с него.

— С най-голямо удоволствие — отвърна кондукторът.

— Не може да го направите — настояваше Косачът.

Но няколко минути по-късно откри, че може.

След като преследвачите й бяха свалени от влака, Цитра се наслади на почивка от непрестанната игра на котка и мишка. Прикритието й така или иначе се беше провалило и тя се преоблече в обикновени дрехи по мярка от багажа си — джинси и блуза на цветя, които не отговаряха много на стила й, но все пак вършеха работа. Тоналистите бяха разочаровани, но в същото време не останаха особено изненадани, че не е една от тях. Оставиха й брошура, която тя обеща да прочете, но подозираше, че няма да го стори.

— Каквато и да е крайната ти дестинация — посъветва я Косач Посуело, — трябва да смениш влака на Амазонската централна гара. Предлагам ти да се прехвърлиш на няколко влака в далечни посоки, преди да се спреш на този, който ти трябва в действителност, за да може ДНК детекторите да изпратят преследвачите ти в най-различни посоки.

Разбира се, колкото повече се мотаеше на гарата, толкова по-голяма ставаше опасността да бъде забелязана, но си струваше риска да се опита да обърка ДНК детекторите и да изпрати преследвачите си за зелен хайвер.

— Не знам защо те преследват — рече Косач Посуело, щом влакът спря на гарата, — но ако разрешиш проблемите си и получиш пръстена си, трябва отново да дойдеш в Амазония. Джунглата се простира през целия континент, както е било и в най-древни времена, и ние живеем под нейния балдахин. Ще видиш, че е великолепно.

— Мислех, че не обичате Косачи от чужди страни — отвърна му тя с усмивка.

— Има разлика между тези, които сами каним, и тези, които се натрапват — поясни той.

Цитра се постара да остави следи от своето ДНК в поне шест влака, преди да се вмъкне в един на път към Каракас на северното крайбрежие на Амазония. Дори и да имаше агенти, които я търсеха, тя не ги забелязваше, но не беше толкова самонадеяна да си въобразява, че е вън от опасност.

От Каракас Косач Кюри я беше инструктирала да следва линията на северното крайбрежие на изток, докато стигне в град на име Плая Пинтада. Трябваше да избягва ползването на обществени автомобили или други методи на придвижване, които биха могли да издадат местоположението й, но Цитра откри, че колкото повече се приближаваше, толкова повече се засилваше решимостта й. Щеше да стигне дотам и да довърши несигурното си пилигримство, дори да й се наложеше да извърви останалата част от пътя пеша.

 

 

Как човек посреща убиец? Не излъчен от обществото елиминатор, а истински убиец. Индивид, който без благословията или дори разрешението му завинаги слага край на човешки живот?

Цитра знаеше, че Бурята предотвратява такава дейност по целия свят. Разбира се, случваше се някой да бъде блъснат пред кола или от покрив в изблик на гняв, но счупеното винаги можеше да се поправи. Извършваха се промени. От друга страна, ръкоположен Косач, който живееше извън юрисдикцията на Бурята, не се ползваше с подобна защита. Съживяването не е автоматично за Косачите — то трябва да бъде поискано. Но кой би могъл да твърди, че Косачът е попаднал в подла игра?

Това означаваше, че макар Косачите да бяха най-властните хора на Земята, можеха да станат и най-уязвими.

Днес Цитра даде обет да защити загиналия. Щеше да постигне справедливост за ментора си. Очевидно Бурята нямаше да застане на пътя й — беше й дала името на убиеца. Същото беше направила и Косач Кюри, когато я изпрати на тази мисията. Финалната фаза от обучението й. Всичко зависеше от действията, които щеше да предприеме днес.

 

 

Плая Пинтада. Нарисуваният плаж. Днес крайбрежието беше осеяно с криви, очукани парчета дърво. Под намаляващата светлина на залеза те приличаха на ръце и крака на ужасни създания, които бавно се надигат от пясъка.

Цитра се сви зад изхвърлено от морето дърво във форма на дракон, криейки се в сянката му. От север приближаваше буря, надигаше се в морето и неумолимо се носеше към брега. Далечни светкавици вече проблясваха в дълбокия мрак, в отговор на разбиваща се вълна проехтя гръм.

Цитра разполагаше само със скромния набор от оръжия, както в самото начало: пистолет, сгъваем и ловен нож. Останалите бяха прекалено трудни за криене и й се беше наложило да ги остави, преди да се качи на влака за Буенос Айрес. Случи се едва предишния ден, а й се струваше, че е изминала цяла седмица оттогава.

Домът, който наблюдаваше, представляваше самостоятелна двуетажна постройка като много от къщите на плажа. Повечето от тях бяха скрити зад палми и пъстри райски птици. Отвъд нисък жив плет имаше вътрешен двор с изглед към морето. Лампите в къщата светеха. От време на време сянка минаваше зад завесите.

Цитра обмисли възможностите си. Ако вече беше Косач, щеше да го подложи на Прибирането според методите на Кюри. Нож в сърцето. Бързо и решително. Не се съмняваше в способността си го направи. Но не беше Косач.

Всяка гибелна атака просто би го усмъртила, а само след няколко минути щеше да пристигне линейка дрон и той щеше да бъде съживен. Това, което трябваше да направи тя, бе да го обезвреди. Да го повали, без той да изпада в безсъзнание, и да изтръгне признания. Дали работеше с друг Косач, или действаше сам? Дали беше подкупен като свидетелите? Дали го мотивираше обещание за имунитет, или лична вендета срещу Фарадей? Щом узнаеше истината, Цитра щеше да отведе мъжа при Косач Посуело или някой друг във Форума на Косачите в Амазония. Така дори Ксенократ нямаше да може да изкриви истината. Щеше да изчисти всички обвинения срещу нея и истинският злосторник щеше да получи подобаващо наказание за елиминирането на Косач. Вероятно тогава Цитра можеше да остане тук, в Амазония, и да избегне перспективата за Зимния конклав.

Най-сетне, при отшумяването на здрача, тя чу отварянето на плъзгаща се стъклена врата, надникна зад неравните ръбове на дървените отломки и видя, че той пристъпва във вътрешния двор, за да погледа приближаващата буря. Силуетът му беше идеално очертан на фона на светлината отвътре — като мишена на стрелбище. Нямаше как да я улесни повече. Тя извади пистолета си. Първо се прицели точно в сърцето му — навик, придобит по време на тренировките. Сетне снижи мерника и стреля в коляното му.

Изстрелът й беше перфектен. Мъжът извика и падна долу, а Цитра хукна през пясъка, прескочи живия плет и го сграбчи за ризата с две ръце, докато онзи се гърчеше.

— Ще си платиш за това, което си сторил — изръмжа тя.

Тогава видя лицето на мъжа. Беше й познато. Твърде познато. Първичният й инстинкт й подсказа, че това е поредната измама. Чак когато заговори, й се наложи да приеме истината.

— Цитра?

Лицето на Косач Фарадей се беше изкривило в маска на болка и недоумение.

— О, боже, Цитра, какво правиш тук?

В шока си тя го пусна, главата на Косач Фарадей се удари силно в бетона, той изгуби съзнание и моментът придоби още по-ужасяващи измерения.

Прииска й се да се обади за помощ, но кой щеше да се притече след това, което беше сторила?

Отново повдигна главата му и започна нежно да го гали, а кръвта от раненото му коляно се процеждаше между камъните във вътрешния двор, запълваше пукнатините в пясъка и го оцветяваше в мъртвешки червено и кафеникаво там, където засъхваше.