Нийл Шустърман
Косачи (32)

31.
Пристъп на невероятна глупост

При все че във Форума на Косачите има само десет твърдо установени закона, там има много приети конвенции. Най-мрачно ироничната сред тях е разбирането, че никой, който го иска, не може да бъде подложен на Прибиране. Идеята, че наистина е възможно да желаеш да приключиш живота си, е напълно чужда за повечето постмортални, тъй като не сме в състояние да изпитаме степен на болка и отчаяние, белязали тъй силно Епохата на смъртните. Нанитите ни, отговарящи за емоциите, ни предпазват от униние. Само ние — Косачите, които можем да изключваме тези нанити, сме способни да достигнем до нежелание да продължим съществуването си.

И все пак…

Веднъж една жена потропа на вратата и поиска да я избера за Прибирането. Никога не отпращам посетители, затова я поканих да влезе и изслушах историята й. Съпругът й от повече от деветдесет години бил избран за Прибирането пет години по-рано. Сега тя предпочиташе да бъде с него, където и да се намира той, а ако не беше никъде, поне щяха да бъдат никъде заедно.

— Не съм нещастна — каза ми тя. — Просто… приключих.

Но безсмъртието по дефиниция означава, че никога не приключваме, докато някой Косач не реши. Вече не сме временни — само чувствата ни са такива.

Не видях окончателен застой у тази жена, затова вместо да извърша Прибирането, й предложих да целуне пръстена ми. Щеше незабавно и безвъзвратно да получи имунитет — поне една година нямаше да мисли повече за Прибирането.

Натъкнах се на нея след около десетилетие. Беше преминала през подмладяване, върнало я до възраст под трийсет години. Беше се омъжила повторно и очакваше дете. Благодари ми, задето съм била достатъчно мъдра да знам, че изобщо не е „приключила“.

Макар че в онзи момент приех с радост благодарностите й и се почувствах добре, същата нощ не можах да заспя. И до днес не разбирам защо.

Из официалния дневник на Почитаемата Косач Кюри

Цитра беше обявена за жива в девет и четиридесет и два сутринта в четвъртък, точно по график, и премина от юрисдикцията на Бурята към тази на Форума на Косачите.

Събуди се и се почувства много по-слаба, отколкото след предишното си умиране. Чувстваше се силно упоена, а погледът й беше замъглен. Над нея се беше надвесила медицинска сестра и мрачно клатеше глава.

— Не е редно да бъде събуждана толкова скоро — каза сестрата с акцент, който Цитра трудно можеше да определи. — Трябва да минат поне шест часа след обявяването, за да се е възстановила достатъчно, че да бъде върната в съзнание. Момичето може да спука кръвоносен съд или да получи разрив на сърцето и да се наложи да я съживяваме отново.

— Аз ще поема отговорност — чу Цитра гласа на Косач Кюри. Извърна глава в нейна посока, но светът пред погледа й се завъртя. Тя затвори очи и изчака стаята да престане да се движи. Щом замайването отмина, отново ги отвори и видя, че Косач Кюри е преместила стола си по-близо.

— Тялото ти има нужда от още един ден, за да се възстанови напълно, но аз не разполагам с толкова време. — Косач Кюри се обърна към сестрата. — Моля вече да ни оставите.

Сестрата забърбори нещо на испански и изфуча вън от стаята.

— Свещеното острие… — заговори неясно Цитра. — Той ме обвини във… във…

— Шшш — отвърна косач Кюри. — Наясно съм с обвиненията. Ксенократ се опита да ги скрие от мен, но Косач Мандела ми разказа всичко.

Щом погледът на Цитра се фокусира достатъчно, тя се загледа през прозореца зад Косач Кюри — виждаха се планини със сняг по върховете, а пред стъклото прехвърчаха снежинки. Това озадачи Цитра.

— Колко време бях мъртва? — попита тя. Възможно ли е да се е размазала толкова зле, че да са били нужни месеци за възстановяването й?

— Само четири дни — След това Косач Кюри се обърна да види в какво се е загледала Цитра. Извърна се с усмивка. — Въпросът не е във времето, а в мястото. Намираш се в най-южната част на Чилиаржентинския регион. Все още е краят на септември, но тук пролетта тъкмо е започнала. Предполагам, че толкова далеч на юг пролетта идва малко по-късно.

Цитра се опита да си представи картата и да разбере колко далеч от вкъщи е всъщност, но само при мисълта за това главата й отново се завъртя.

— Бурята откри начин да те отведе колкото може по-далеч от ноктите на Косач Ксенократ и корупцията във Форума на Косачите на Средмерика. Но в момента, в който те съживиха, трябваше да изпратят съобщение за местонахождението ти, както е по закон.

— Как разбрахте къде да ме откриете?

— Приятел на приятел на приятел е Агент на Облака. Вестта стигна до мен едва вчера и пристигнах възможно най-бързо.

— Благодаря ви — промълви Цитра. — Благодаря, че дойдохте.

— Ще ми благодариш, когато си в безопасност. Сега, след като вече си жива и Ксенократ знае къде си, можеш за се обзаложиш, че е уведомил местните Косачи. Убедена съм, че е изпратил екип да те прибере, което означава, че незабавно трябва да те измъкнем оттук.

С потрошено и все още недоизлекувано тяло и нанити, които помпаха безкраен поток от опиати в кръвоносната й система, Цитра едва можеше да събере сили да ходи. Костите я боляха, мозъкът й сякаш плуваше в буркан, мускулите й бяха сковани, а опитът да прехвърли тежестта върху стъпалата си й причиняваше непоносима болка. Нищо чудно, че сестрата предпочиташе тя да остане в безсъзнание.

— Няма да се получи — поклати глава Косач Кюри, а след това вдигна Цитра на ръце и я понесе.

Коридорите на възстановителния център изглеждаха безкрайни, а при всяко докосване тялото й пулсираше. Най-накрая се озова на задната седалка на високопроходима кола, която Косач Кюри шофираше с главоломна скорост. Мисълта предизвика усмивка на лицето на Цитра. Що за странно сравнение, след като нейният собствен врат се беше счупил като на забавен каданс. Валежът приличаше на виелица заради скоростта. Беше хипнотизиращо. Най-сетне започна да претръпва и заспа, имаше чувството, че я обгръщат плаващи пясъци…

Миг преди да изгуби съзнание обаче, си спомни съвсем кратък момент от сън, който вероятно изобщо не е бил сън. Разговор на място, което не беше нито животът, нито смъртта, а утробата между двете.

— Бурята… разговаря с мен — промълви Цитра, като полагаше всички усилия да остане в съзнание достатъчно дълго, че да го сподели.

— Бурята не разговаря с Косачи, мила.

— Още бях мъртва… и ми каза едно име. На човека, убил Косач Фарадей… — Но плаващите пясъци я погълнаха, преди да може да допълни нещо.

 

 

Цитра се събуди в хижа и веднага си помисли, че всичко може да е било халюцинация. Бурята, възстановителният център, пътуването с колата в снега. За момент й се стори, че все още се намира в жилището на Ксенократ на покрива и чака „из-тезанието“ да започне. Но не… светлината там беше различна, а и дървото в тази хижа бе в по-светъл нюанс. През прозореца виждаше заснежените върхове по-близо, отколкото преди, но беше престанало да вали.

Косач Кюри се появи няколко минути по-късно с поднос и купа със супа, от която се виеше пара.

— Добре, събудила си се. Надявам се, че си оздравяла достатъчно през последните няколко часа, че да бъдеш на себе си и не толкова окаяна.

— На себе си, да. По-малко окаяна, не. Просто различна по вид окаяност.

Цитра се надигна до седнало положение — вече се чувстваше малко по-стабилна — и Косач Кюри постави подноса в скута й.

— Пилешка супа, приготвена по рецепта, преминала през повече поколения, отколкото някой може да преброи — оповести тя на Цитра.

Супата изглеждаше доста обикновена, но в средата имаше нещо кръгло, наподобяващо луна.

— Какво е това?

— Най-вкусната част — отвърна Косач Кюри. — Пелмен, приготвен от трохи ръчен хляб.

Цитра опита супата. Беше ароматна, а подобното на луна топче — великолепно. Успокояваща храна, помисли си Цитра, тъй като някак я накара да се изпълни с покой отвътре навън.

— Баба ми казваше, че наистина може да излекува настинка.

— Какво е настинка? — попита Цитра.

— Предполагам, някоя смъртоносна болест от Епохата на смъртните.

Беше невероятно, че някой, живял само две поколения преди Косач Кюри, може да знае какво е да си смъртен — да се тревожиш за живота си всеки ден и да знаеш, че смъртта е по-скоро даденост, отколкото изключение. Цитра се замисли какво ли би си помислила бабата на Косач Кюри за днешния свят, в който вече нямаше какво да се лекува със супата й.

Щом приключи с яденето, Цитра събра сили за онова, което знаеше, че трябва да каже на Косача.

— Има нещо, което трябва да знаете — започна Цитра. — Ксенократ ми показа текст, за който настояваше, че е бил писан от Косач Фарадей. Почеркът беше неговият, но не мога да си представя, че е излязъл изпод неговата ръка.

Косач Кюри въздъхна.

— Боя се, че наистина го е направил.

Цитра не го очакваше.

— Значи сте го видели?

Косач Кюри кимна.

— Да, видях го.

— Но защо би написал нещо подобно? Той твърди, че съм искала да го убия. Че кроя коварни планове. Нищо от това не е истина!

Косач Кюри леко се усмихна на Цитра.

— Не е имал предвид теб, Цитра — обясни тя. — Написал го е за мен.

 

 

— Когато Фарадей беше още само младши Косач — едва на двайсет и две години — той ме взе за стажант — разказа й Косач Кюри. — Аз бях на седемнайсет, изпълнена с бунтарско възмущение към свят, който все още преминаваше през родилните мъки на трансформацията. Безсмъртието беше факт едва от петдесет години. Все още имаше раздори, политическо позиране и дори страх от Бурята. Можеш ли да си го представиш?

— Страх от нея? Кой изобщо би могъл да изпитва страх от Бурята?

— Хората, които имаха най-много за губене. Престъпници. Политици. Организации, процъфтяващи чрез потисничество над другите. Въпросът бе, че светът още се променяше, а аз исках да спомогна да се промени по-бързо. И двамата с Косач Фарадей имахме сходни възгледи и подозирам, че тъкмо заради това ме избра. И двамата бяхме водени от копнеж да използваме Прибирането за разширяване на пътя към човечността.

— О, трябваше да го видиш по онова време, Цитра. Живяла си с него единствено като старец. Той искаше да остане такъв, за да се предпази от изкушенията на страстта на по-младите мъже. — Косач Кюри се усмихна, докато говореше за някогашния си ментор. — Спомням си как стоях пред вратата му нощем, слушах го, докато спи. Помня, че бях седемнайсетгодишна. Дете в много отношения. Мислех си, че съм влюбена.

— Почакайте… били сте влюбена в него?

— Бях заслепена. Фарадей беше изгряваща звезда, взела ококорено момиченце под крилото си. При все че по онова време избираше за Прибирането само злодеи, той го извършваше с такова състрадание, че разтапяше сърцето ми. — Тогава погледът й стана малко глуповат, което беше нетипично за Косач Кюри. — Една вечер действително се опитах да се вмъкна в стаята му, решена да се пъхна в леглото му и да бъда с него. Но той ме залови на местопрестъплението. Измислих някакво глупаво извинение да съм в спалнята му. Че съм искала да допълня чашата му или нещо от сорта. Не ми повярва дори за миг. Знаеше, че кроя нещо, а аз не можех да го погледна в очите. Бях убедена, че знае — че е мъдър и може да погледне в душата ми. Но на двайсет и две той беше също толкова неопитен в тази сфера. Нямаше ни най-малка представа какво всъщност се случва.

Тогава Цитра разбра.

— Мислел си е, че искате да му навредите!

— Смятам, че всички жени са прокълнати да изпаднат в пристъп на невероятна глупост, а всички мъже — да проявяват абсолютна глупост. Той не съзря моята обсесия като любов, а си помисли, че искам да му навредя физически. Да речем, че се разигра болезнена комедия от грешки. Струва ми се, че сега мога да разбера как опитите ми са били погрешно изтълкувани. Признавам, че бях странно момиче. Напориста до крайна степен.

— Според мен вече сте превъзмогнали тази своя настойчивост — отбеляза Цитра.

— Нея, да. Във всеки случай той описа параноичните си тревоги в косаческия дневник, а на следващия ден откъсна страниците, тъй като нахлух в стаята му и признах любовта си към него, пърхайки с мигли. — Кюри въздъхна и поклати глава. — Бях безнадеждна. Той, от друга страна, се държа джентълменски — каза, че е поласкан, а това е последното, което една тийнейджърка иска да чуе. Охлади страстите ми, доколкото беше по силите му.

Живях в дома му и останах негов стажант още два странни месеца. След това бях ръкоположена, превърнах се в Почитаемата Косач Мария Кюри и пътищата ни се разделиха. Кимахме си и се поздравявахме на всеки конклав. Накрая, близо петнайсет години по-късно, и двамата бяхме преминали през първото си подмладяване и отново гледахме света през очите на младостта, но този път с мъдростта на наша страна… станахме любовници.

Цитра се усмихна широко.

— Нарушили сте деветата заповед.

— Повтаряхме си, че не сме. Казахме си, че никога не сме били партньори, а просто довереници и взаимна компания. Двама души със сходни възгледи, които споделят стил на живот, непонятен за другите — живот на Косачи. Все пак бяхме достатъчно умни, че да проявим дискретност. Тогава Фарадей за пръв път ми показа страниците от дневника, които беше написал и откъснал в младостта си. Беше пазил този нелеп запис като глупаво, останало неизпратено писмо. Пазихме връзката си в тайна в продължение на седем години. Тогава Прометей разбра за нея.

— Първото Свещено острие на света?

— О, скандалът не беше само на местно ниво, усложненията стигнаха до целия свят. Бяхме изправени пред Глобален конклав. Мислехме, че ще станем първите Косачи, чиито пръстени са отнети, преди да бъдат изхвърлени от Форума на Косачите, че е възможно дори да бъдем подложени на Прибирането. От друга страна, имахме стабилна репутация и Върховното острие Прометей не ни наказа толкова сурово. Бяхме осъдени на смърт седем поредни пъти — по една гибел за всяка година от връзката ни. След това ни забрани какъвто и да е контакт през следващите седем десетилетия.

— Съжалявам — промълви Цитра.

— Недей. Заслужихме си го… и го разбирахме. Трябваше да бъдем пример за други Косачи, които добре да помислят, преди допуснат любовта да пречи на задълженията им. След изпитването на смъртта седем поредни пъти и след седемдесет години много се беше променило. Останахме стари приятели, но нищо повече.

У Косач Кюри като че ли се вихреха най-различни емоции, но тя ги пренебрегна като дрехи, които вече не са й по мярка, и хлопна вратата на гардероба. Цитра предполагаше, че никога не е обсъждала историята си и вече няма да го повтори.

— Трябваше да се досетя, че така и не е изхвърлил онази страница — рече Косач Кюри. — Вероятно са я открили, докато са разчиствали вещите му.

— И Ксенократ е решил, че е посветена на мен!

Косач Кюри се замисли.

— Възможно е, но най-вероятно не. Ксенократ не е глупав мъж. Може да е прозрял истината в този лист, но да я е пренебрегнал. Видял я е като средство да сложи край. Начин да те дискредитира пред уважаван Косач като Мандела — той оглавява Бижутерийната комисия — и по този начин да се увери, че стажантът на Годар ще получи пръстена вместо теб.

На Цитра й се искаше да се ядоса на Роуан, но знаеше, че каквото и да се случваше в главата му, не е негово дело.

— Защо Ксенократ да го е грижа? Той не принадлежи към жалката свита Косачи на Годар и със сигурност изобщо не се интересува нито от мен, нито от Роуан.

— В играта има повече карти, отколкото виждаме в момента — увери я Косач Кюри. — Единственото, което знаем със сигурност, е, че трябва да те държим далеч от погледите на общността, докато не изчистим и най-беглия намек за неправомерни действия.

В този момент някой се появи на вратата и Цитра се стресна. Нямаше представа, че в хижата има още някой. Беше друга жена Косач — ако се съдеше по вида й, вероятно хижата принадлежеше на нея. Беше по-ниска от Косач Кюри. Робата й имаше интересна кройка и изобилстваше от цветове: червено, черно и тюркоазено. Не приличаше толкова на плат, колкото на пленително преплетени гоблени. Цитра се зачуди дали всички чилиаржентински Косачи носят роби, които са не само ръчно направени, но и изработени с много любов.

Жената заговори на испански, а Косач Кюри й отговори по същия начин.

— Не знаех, че владеете испански — изрази изненадата си Цитра, след като чилиаржентинския Косач си отиде.

— Говоря свободно дванайсет езика — отвърна Косач Кюри с известна гордост в гласа.

— Дванайсет?

Кюри се ухили закачливо.

— Ще видим дали и ти няма да владееш дванайсет езика, когато станеш на двеста и деветнайсет. — Тя вдигна подноса от скута на Цитра и го остави на нощното шкафче. — Мислех, че ще имаме повече време, но местните власти на Косачите са на път. Надали знаят, че сме тук, но изпращат разузнавачи във всеки дом на Косач с ДНК четец с предположението, че сме получили местна помощ.

— Значи отново потегляме? — Цитра спусна крака от леглото и стъпи на земята. Глезените все още я боляха, но съвсем малко. Болката беше поносима.

— Този път ще вървя сама.

— Добре, защото ти предстои много ходене. — Косач Кюри погледна през прозореца. Никой не идваше, но в гласа й се усети напрежение, която преди отсъстваше. — Боя се, че не мога да дойда с теб, Цитра. Ако искам да изчистя името ти, трябва да се прибера у дома и да привлека колкото е възможно повече Косачи.

— Ами чилиаржентинският Форум на Косачите…

— Какво биха могли да ми сторят? Не нарушавам никоя заповед. Могат само да ми се заканят с пръст и да откажат да ми помахат за сбогом на летището.

— Значи… когато стигнете у дома, ще трябва да кажете на всички за онези записки от дневника?

— Не виждам какъв друг избор имам. Разбира се, Ксенократ ще твърди, че лъжа, за да те защитя, но повечето ще повярват на моята дума, а не на неговата. Надявам се, че ще го накарам да се засрами достатъчно, та да оттегли обвиненията си.

— И къде мога да ида? — попита Цитра.

— Имам идея. — Косач Кюри бръкна в едно чекмедже и извади грубо скроено конопено расо на тоналист.

— Искате да се преструвам на последовател на тоналния култ?

— На самотен пилигрим. Често срещани са в тази част на света. Ще бъдеш скитник без име или лице.

Не беше най-прекрасната дегизировка, но Цитра съзнаваше, че е практична. Никой нямаше да я погледне в очите от страх да не му надуе ушите с тоналистко бръщолевене. Щеше да остане скрита от погледите на хората и да се прибере у дома точно преди Зимния конклав. Ако Косач Кюри не бе изчистила името й дотогава, все едно. Нямаше намерение да се крие цял живот.

Тогава чилиаржентинският Косач отново се появи, този път доста по-развълнувана.

— Те са тук — каза Косач Кюри. Бръкна в робата си, извади малък лист хартия, сгънат няколко пъти, и го притисна в дланта на Цитра. — Има едно място, където искам да идеш. Да се видиш с някого… адресът е на листа. Помисли за финалната част от обучението си. — Цитра грабна расото и докато Косач Кюри я водеше забързано към задната врата, чилиаржентинският Косач отвори шкаф с оръжия и напълни една чанта за Цитра с грижа, с каквато майка би сложила закуски в чантата на детето си.

— Под навеса в подножието на хълма има обществен автомобил. Вземи го и поеми на север — заръча Косач Кюри.

Цитра отвори задната врата и излезе навън. Беше студено, но поносимо.

— Чуй ме внимателно — натърти Кюри. — Пътят е дълъг и ще имаш нужда от цялата си съобразителност, за да стигнеш крайната си цел.

Тогава Косач Кюри обясни на Цитра, че ще трябва да пропътува хиляди километри, но я прекъсна звукът от кола, спряла пред къщата.

— Върви! Стига да не спираш, ще бъдеш в безопасност.

— А какво се очаква от мен, когато отида?

Косач Кюри извърна решителен поглед към нея, който само подчерта важността на думите й. Вероятно тоналистите биха го нарекли „резонанс“.

— Щом стигнеш там, ще знаеш какво да направиш.

В този момент се разнесе твърде добре познатото блъскане по входната врата.

Цитра пое по заснежения склон, като се прикриваше край боровете по пътя си. Болките в ставите й напомняха, че остават още няколко часа до пълното й възстановяване. Откри навеса, под който беше паркиран общественият автомобил, както й беше казала Косач Кюри. Той се включи, щом Цитра влезе в него, и попита за дестинация. Не беше толкова глупава, че да я издаде.

— На север — рече. — Просто на север.

В мига, в който потегли, се чу експлозия, а после и още една. Обърна се назад, но видя единствено черния дим, който започваше да се издига над върховете на дърветата. Изпълни я ужас. Мъж, облечен в роба, подобна на тази на приятелката на Косач Кюри, изтича откъм дърветата на пътя зад нея. Тя го зърна само за миг, а след това последва остър завой и той се скри от погледа й.

Чак след като общественият автомобил премина надолу през планината и се включи в главния път, Цитра погледна листа, който й беше дала Косач Кюри. За миг се почувства така, сякаш костите й отново се раздробяват, но усещането отшумя и премина в измъчена решителност. Сега вече разбра.

Щом стигнеш там, ще знаеш какво да направиш.

Да, определено знаеше. Отново погледна листа хартия пред себе си. Трябваше да запомни само адреса, тъй като името вече й бе познато.

Джералд ван дер Ганс.

Бурята й беше говорила за него, а ето че сега и Косач Кюри го споменаваше. На Цитра й предстоеше дълго пътуване, а в края му я чакаше много работа за вършене. Цитра не можеше да прилага Прибирането, но имаше право да настоява за отмъщение. Щеше да намери начин да постигне справедливост срещу този убиец на Косачи по един или друг начин. Никога преди не беше изпитвала такава благодарност, задето носи чанта, пълна с оръжия.

 

 

Проблемът беше твърде деликатен, че да бъде оставен на Гвардията на Острието, и макар Косач Сан Мартин да мразеше да го третират като обикновен служител на реда, съзнаваше, че залавянето на момичето от Средмерика ще отбележи точка в негова полза. Знаеше, че девойката е там, преди дори да потропа на вратата. Помощникът му — свръхентусиазиран младши Косач на име Бело, вече беше включил ДНК детектора и улови следите още с излизането им от колата.

Сан Мартин извади оръжието си и приближи входа на хижата. Държеше пистолет, който притежаваше от деня на ръкополагането си, даден му от неговия ментор. Избираше го за всяко Прибиране — запазената му марка — и макар че днес не очакваше да прибегне към това, се чувстваше по-добре от факта, че оръжието му е под ръка и е заредено. Пък и освен за Прибирането можеше да е от полза за нечие обезвреждане, въпреки че го бяха предупредили да не предприема действия срещу никого, особено срещу момичето — поне не смъртоносни, заради фиаското, на което сега се опитваше да сложи край.

Той потропа на вратата, а после още веднъж. Беше готов да я разбие с ритник, но в този момент отвори не друг, а самата Косач Мария Кюри. Сан Мартин се опита да прикрие смайването си. Marquesa de la Muerte беше известна по целия свят с ранните си постижения. Жива легенда навсякъде, не само на север.

— Има звънец на вратата, не го ли забелязахте? — попита тя на отличен испански и Косач Сан Мартин остана зашеметен. — На обяд ли идвате?

В първия момент не можа да продума, притеснен от неизгодната си позиция, но после възвърна отчасти самообладанието си.

— Дошли сме за момичето — отсече. — Няма смисъл да отричате, че е тук, вече ни е известно — и той посочи към Бело, чийто ДНК детектор светеше в червено.

Косач Кюри погледна вдигнатия пистолет на Сан Мартин и издаде пренебрежителен звук, но с такъв авторитет, че той усети как неволно сваля оръжието.

— Тя беше тук — заяви Кюри, — ала вече не е. Замина за антарктически курорт на ски. Може би ще я настигнете, ако побързате.

Чилиаржентинският Форум на Косачите не се славеше с чувство за хумор и Косач Сан Мартин не беше изключение. Нямаше да допусне да го правят на глупак, макар да стоеше изправен пред истинска знаменитост. Той я избута и нахълта в хижата, където чиларжентински Косач, чието име не можеше да си спомни, стоеше в също толкова предизвикателна поза като Косач Кюри.

— Претърсете всичко, щом искате — каза вторият Косач, — но ако счупите нещо…

Така и не успя да довърши, тъй като Бело — нетърпелив, както винаги — я атакува с електрошок и тя изпадна в безсъзнание.

— Наистина ли беше необходимо? — възмути се Косач Кюри. — С мен имате работа, не с бедната Ева.

Сан Мартин последва инстинкта си, хукна към задния вход и както беше предположил, видя следи от стъпки в снега.

— Тръгнала е пеша! — извика той на Бело. — Apurate! Не може да е стигнала далеч. — Косач Бело се устреми в преследване като състезателна хрътка, спусна се по заснежения склон и се скри между дърветата.

Сан Мартин се върна в къщата и забърза към предната врата. Пътят се извиваше край хълма и ако Бело не успееше да я догони пеша, вероятно той самият можеше да я пресрещне с колата. Но Косач Кюри беше застанала до вратата и препречваше пътя му. Сан Мартин отново вдигна оръжието си, а в отговор тя извади своето — едрокалибрено, с огромна цев, в която можеше да се побере топка за голф. Истинска минохвъргачка. Със същия успех Сан Мартин можеше да се изправи пред нея и с прашка, но въпреки това не свали пистолета си, без значение колко по-нисък клас беше.

— Имам специално позволение от Свещеното острие да стрелям, ако се наложи — предупреди я той.

— А аз нямам позволение от никого — отвърна Косач Кюри. — Но с голяма радост бих сторила същото.

Държаха се взаимно на прицел малко по-дълго от необходимото и в един момент Косач Кюри обърна оръжието си и стреля по входната врата.

Последва експлозия на предните прозорци на хижата и Сан Мартин падна, повален на земята. В същото време Косач Кюри, все още до входната врата, почти не помръдна. Сан Мартин се запрепъва към входа само за да види, че изстрелът с минохвъргачката беше превърнал колата му в лагерна клада.

Тогава Кюри стреля повторно, като този път се прицели в собствената си кола.

— Е, при това положение — заговори тя — предполагам, че ще се наложи да останете за обяд.

Сан Мартин погледна двата горящи автомобила и въздъхна при мисълта, че ще се превърне в посмешище заради днешния си провал. Извърна очи към Косач Кюри, срещна стоманеносивия й поглед, изправи се пред хладнокръвния й контрол върху ситуацията и осъзна, че всъщност не бе имал никакъв шанс срещу Marquesa de la Muerte. Не му оставаше кой знае какво, затова просто я изгледа с искрено неодобрение.

— Много лошо! — заяви и й размаха пръст. — Много, много лошо!