Нийл Шустърман
Косачи (3)

2.
0,303%

Това е най-трудната постъпка, за която може да бъде помолен човек. И съзнанието, че е за общото благо, не улеснява нещата. Преди хората са умирали по естествен начин. Старостта е била повод за постоянна скръб, не временно състояние. Съществували са невидими убийци, наречени „болести“, които са поразявали тялото. Остаряването не е било обратим процес, а са се случвали и инциденти с необратим край. Самолети са падали от небето. Разбивали са се коли. Имало е болка, нещастие и отчаяние. За повечето от нас е трудно да си представят тъй несигурен свят, в който на всеки ъгъл се спотайва незабелязана, непланирана заплаха. Всичко това сега е зад гърба ни, но една проста истина си остава: хората трябва да умират.

Не можем просто да идем някъде другаде — бедствията в колониите на Луната и Марс го доказаха. Разполагаме с един доста ограничен свят и макар смъртта да е напълно победена, подобно на детския паралич, хората все пак трябва да умират. Преди завършекът на човешкия живот беше в ръцете на природата. Но ние й го отнехме. Сега притежаваме монопол над смъртта. Ние сме единственият доставчик.

Разбирам защо има Косачи и колко важна и необходима е работата им… но често се чудя защо трябваше аз да бъда избрана. И ако съществува безкраен свят след този, каква е съдбата, която очаква отнемащия човешки живот?

Из официалния дневник на Почитаемата Косач Кюри

Тайгър Салазар се беше хвърлил от прозореца на трийсет и деветия етаж и бе създал невъобразима мизерия на мраморната площадка долу. Родителите му бяха толкова разстроени, че не дойдоха да го видят. Роуан, от друга страна, го направи. Роуан Дамиш беше точно такъв приятел.

Той седя край болничното легло на Тайгър във възстановителния център за скоростно лечение. Роуан нямаше нищо против. Във възстановителния център беше тихо. Спокойно. Предлагаше приятна почивка от суматохата в дома му, който напоследък беше така пренаселен с роднини, че трудно би се намерил човек, който да може да го понесе. Братовчеди, втори братовчеди, братя и сестри, полубратя и полусестри. А сега и баба му се беше върнала у дома, след като беше преминала през трето по ред подмладяване, имаше нов съпруг и очакваше бебе.

— Ще си имаш нова леля, Роуан — беше обявила тя. — Не е ли просто чудесно?

Цялата история вбеси майка му, тъй като този път баба му беше върнала времето до двайсет и пет годишна възраст, което я правеше с десет години по-млада от собствената й дъщеря. Сега мама се чувстваше длъжна също да се подмлади, дори само заради съревнованието с баба. Дядо се държеше доста по-разумно. Беше заминал за Евроскандия и очароваше дамите, останал на достойната за уважение възраст от трийсет и осем.

Роуан беше на шестнайсет и преди време взе решението да изчака косата си да се прошари, преди да се подложи на първия си обрат — и дори тогава нямаше да го направи толкова драстично и смущаващо. Някои превъртат часовника до двайсет и една годишна възраст, което е най-ранната възможна генетична терапия, на която човек би могъл да се подложи. Въпреки това се носеха слухове, че се опитват да стигнат и до тийнейджърска възраст, което Роуан намираше за нелепо. Защо някой със здрав разум би искал пак да бъде тийнейджър?

Когато погледна отново към приятеля си, очите на Тайгър бяха отворени и изучаваха Роуан.

— Здравей — каза Роуан.

— Колко време? — попита Тайгър.

— Четири дни.

Тайгър сви триумфално дланта си в юмрук.

— Да! Нов рекорд! — Той огледа ръцете си в търсене на свидетелства за пораженията. Разбира се, поражения нямаше. Човек не се събуждаше след скоростното лечение, преди всички травми да заздравеят. — Мислиш ли, че се дължи на скока от толкова висок етаж, или на мраморната площадка долу?

— Вероятно на мрамора — отговори Роуан. — Щом достигнеш максималното ускорение, няма значение от колко високо скачаш.

— Напуках ли го? Подмениха ли настилката?

— Нямам представа, Тайгър… Боже, стига вече.

Тайгър се отпусна на възглавницата си, безкрайно доволен от себе си.

— Най-доброто размазване до момента!

Роуан бе чакал търпеливо приятелят му да дойде в съзнание, но сега, когато Тайгър вече беше буден, започна да губи търпение.

— Защо изобщо го правиш? Такава загуба на време.

Тайгър сви рамене.

— Харесва ми усещането при падането. Освен това трябва да напомням на родителите си за съществуването на марулята.

Роуан се изкикоти. Точно той беше измислил термина „потомство маруля“, който ги описваше така добре. И двамата се бяха родили в огромни семейства и определено не бяха любимци на родителите си. „Имам двама братя, които са мръвката, няколко сестри, които са сиренето и доматите, така че, предполагам, аз съм марулята.“ Идеята пожъна успех и Роуан основа в училище клуб, кръстен „Главите на айсберга“, събрал вече повече от двайсет членове… макар Тайгър често да го дразнеше, че ще се вдигне на бунт и ще организира преврат.

Тайгър беше започнал с размазването преди няколко месеца. Роуан опита веднъж и болката му се стори чудовищна. Изостана по всички предмети в училище, а родителите му наложиха всевъзможни наказания, изпълнението на които чинно забравиха да проследят — едно от предимствата да бъдеш маруля. И все пак тръпката от падането не си струваше цената. Тайгър, от друга страна, се беше пристрастил към размазването.

— Трябва да си намериш ново хоби, човече — натърти Роуан. — Знам, че първото възстановяване е безплатно, но останалите вероятно струват цяло състояние на родителите ти.

— Да… и поне в този случай им се налага да харчат парите си за мен.

— Не би ли предпочел да ти купят кола?

— Възстановяването е задължително — отвърна Тайгър. — Колата е по избор. Ако не им се налага да дават пари, няма да го направят.

Роуан не можеше да оспори този факт. И той самият нямаше своя кола и се съмняваше, че родителите му ще му купят. Според аргументите им обществените автомобили бяха чисти, практични и се караха сами. Каква полза имаше да харчат сериозна сума за нещо, което не му е нужно? Междувременно хвърляха пари за какво ли не, с изключение на придобивки за него.

— Ние сме плявата — заключи Тайгър. — Ако не предизвикаме известно стомашно неразположение, никой няма да забележи, че съществуваме.

 

 

На следващия ден Роуан се изправи лице в лице с един Косач. Не беше нечувано да попаднеш на Косач в неговия квартал. От време на време човек се натъкваше на такива — и все пак не се появяваха често в гимназиите.

Срещата се дължеше на грешка от страна на Роуан. Точността не беше сред силните му страни — особено когато му се налагаше да заведе по-малките си братя, сестри, полубратя и полусестри на училище, преди да се метне в обществен автомобил и да стигне до своето. Тъкмо беше пристигнал и се отправяше към гишето за закъсняващи, когато Косачът се появи иззад ъгъла в безупречно чистата си роба в цвят слонова кост, вееща се след него.

Веднъж, когато се катереха със семейството му, Роуан се беше отделил от останалите и срещна пума. Стягането в гърдите, както и прималяването в слабините в момента бяха същите като тогава. Бий се или бягай, подсказваше организмът му. Но Роуан не предприе нито едно от двете. Онзи път беше надвил инстинктите си и хладнокръвно вдигна ръце — беше чел, че така ще изглежда по-едър. Бе подействало и животното избяга, като по този начин му спести едно посещение в местния възстановителен център.

Сега, при внезапната поява на Косач пред него, Роуан изпита странния порив да постъпи по същия начин — като че ли вдигането на ръце над главата му щеше да прогони Косача. Тази мисъл го накара да избухне в бурен смях. Последното нещо, което човек прави пред някой Косач, е да се разсмее.

— Бихте ли ме насочили към администрацията? — помоли мъжът.

Роуан се замисли дали да не го упъти, а после да хукне в обратната посока, но реши, че би било твърде страхливо.

— И аз съм се запътил натам — каза Роуан. — Ще ви заведа. — Човекът щеше да оцени помощта, а не беше зле да направиш услуга на Косач.

Роуан го поведе край други хлапета по коридора — ученици като него, които също бяха закъснели или имаха някакви задачи. Всички те зяпваха и се опитваха да се скрият при вида на Косача, който го придружаваше. Някак минаването по коридора беше по-леко, когато имаше и други, на които им се налагаше да преодолеят страха, а и Роуан не можеше да отрече, че му беше приятно да се движи в компания, която внушаваше подобен респект. Чувството обаче трая само до момента, в който действителността му се изясни. Днес този Косач беше избрал за Прибирането някого от съучениците на Роуан.

Всички в администрацията се изправиха в мига, в който зърнаха Косача, а той не губеше време.

— Моля, незабавно повикайте Коул Уитлок.

— Коул Уитлок? — попита секретарката.

Косачът не повтори, тъй като знаеше, че го е чула добре, но просто не й се искаше да повярва.

— Да, Ваша чест, веднага ще се заема.

Роуан познаваше Коул. По дяволите, всички познаваха Коул Уитлок. Едва първокурсник, а вече се беше издигнал до куотърбек на училището. Щеше да изведе всички до шампионата на лигата за пръв път в историята.

А Косачът търпеливо чакаше пристигането му.

Последното желание на Роуан беше да влиза в противоречие с Косача. Трябваше просто да иде до гишето за закъснели, да получи реабилитация и да влезе в час. Но също като при случая с пумата, се изискваше да запази хладнокръвие. Този момент щеше да промени живота му.

— Субект на Прибирането ви е нашата звезда куотърбек… надявам се, че сте наясно.

Поведението на Косача, така сърдечно само допреди миг, изведнъж стана твърде мрачно.

— Не разбирам какво те засяга.

— Вие сте в моето училище — отговори Роуан. — Предполагам, че точно по тази причина ме засяга. — В този момент инстинктът за самосъхранение надделя и той се отправи към гишето за закъснели, съвсем леко встрани от погледа на Косача. Подаде фалшивата си бележка за закъснение, като през цялото време си мрънкаше под носа: Глупак, глупак, глупак.

Беше истински късметлия, че не се бе родил по времето, когато смъртта е била естествена, защото нямаше да оцелее достатъчно дълго да стане възрастен.

Обърна се да си върви и видя как Косачът поведе черноокия Коул към кабинета на директора. Директорът доброволно се измъкна от собствената си стая и погледна въпросително към подчинените си, но срещна само насълзени очи и клатене на глави.

Изглежда, никой не забелязваше, че Роуан още се мотае наоколо. Кого го интересуваше марулята в момент, в който говеждото щеше да бъде погълнато?

Той се промъкна покрай директора, който го зърна навреме, за да сложи ръка на рамото му и да му каже:

— Синко, не ти трябва да влизаш там.

Прав беше, самият Роуан не искаше да влиза там. Все пак го направи и затвори вратата след себе си.

Пред изрядно подреденото бюро на директора имаше два стола. Косачът седеше на единия, а прегърбеният и хлипащ Коул — на другия. Косачът опари Роуан с кръвнишкия си поглед. Пумата, помисли си Роуан. Само дето този тук притежаваше властта да прекъсне човешки живот.

— Родителите му не са тук — заговори Роуан. — Трябва да има някой при него.

— Ти роднина ли си?

— Има ли значение?

В този момент Коул вдигна глава.

— Моля ви, не отпращайте Роналд — помоли.

— Роуан.

Ужасът в изражението на Коул си пролича още по-явно, сякаш тази му грешка някак бе сложила финал на преговорите.

— Знаех го! Така е! Наистина го знаех!

Зад масивната си фигура и наперено поведение Коул Уитлок беше просто едно уплашено хлапе. Такива ли ставаха всички накрая? Роуан предположи, че само Косачът знае отговора.

Вместо да се опита да прогони Роуан, Косачът рече:

— В такъв случай си вземи стол. Настани се удобно.

Роуан заобиколи, за да дръпне стола на директора, и се зачуди дали Косачът беше ироничен, или саркастичен — дали изобщо съзнаваше, че никой не би могъл да се настани удобно в негово присъствие?

— Не можете да ми сторите това — умоляваше Коул. — Родителите ми ще умрат! Буквално ще умрат!

— Не, няма — поправи го Косачът. — Ще продължат да живеят.

— Може ли поне да му дадете няколко минути да се подготви? — намеси се Роуан.

— Да не би да ме учиш как да върша работата си?

— Моля за известна милост!

Косачът отново го изгледа пронизващо, но този път някак различно. Не просто заплашително, а и изпитателно. Изучаваше нещо у Роуан.

— Правя това от много години — заяви Косачът. — Опитът ме е научил, че бързият и безболезнен акт на Прибирането е най-голямата милост, която мога да покажа.

— Тогава поне му назовете причина! Кажете му защо трябва да е точно той!

— Случайно е, Роуан! — обади се Коул. — Всеки го знае! Просто проклета случайност!

Но нещо в погледа на Косача говореше друго. Затова Роуан продължи да настоява.

— Не е само това, нали?

Косачът въздъхна. Не беше длъжен да казва каквото и да е… все пак беше Косач, поставен над всички закони. Не дължеше обяснение никому. Ала той реши да даде такова.

— Като изключим старостта от уравнението, според статистиките от Епохата на смъртните седем процента от фаталните случаи са причинени от автомобилни катастрофи. От тях в трийсет и един процента става въпрос за употреба на алкохол, а четиринайсет процента от бройката на загиналите са тийнейджъри. — След това подхвърли към Роуан малък калкулатор от бюрото на директора. — Сам го сметни.

Без да бърза, Роуан затрака по клавишите на калкулатора с пълното съзнание, че всяка изминала секунда е откупена в полза на Коул.

— 0,303% — заключи накрая Роуан.

— Което означава — продължи Косачът, — че около трима от всеки хиляда души, които елиминирам, отговарят на този профил. Един на триста трийсет и три. Твоят приятел тъкмо е получил нова кола и има данни, че прекалява с пиенето. И ето че направих случаен избор сред тийнейджърите, които отговарят на профила.

Коул зарови лице в дланите си и заплака неудържимо.

— Такъв към КРЕТЕН! — Притискаше с ръце очите си, като че ли искаше да ги натика навътре в главата си.

— Е, кажи ми — обърна се спокойно Косачът към Роуан. — Дали обяснението облекчи момента на Прибирането, или още повече усили страданията му?

Роуан леко се смъкна в стола си.

— Достатъчно — отсече Косачът. — Време е. — След това извади от джоб на робата си малка палка, която пасваше идеално в дланта му. Имаше платнен гръб и лъскава метална лицева част. — Коул, избрах за теб електрошок, който ще предизвика сърдечен арест. Смъртта ще настъпи бързо и безболезнено, нищо общо с бруталната автомобилна катастрофа, която би преживял в Епохата на смъртните.

Изведнъж Коул протегна ръка и здраво се вкопчи в Роуан. Роуан му позволи. Той не беше роднина, до днес дори не беше приятел на Коул… но какво гласеше поговорката? Смъртта сближава целия свят. Роуан се зачуди дали в такъв случай светът без смърт не превръща всички в непознати. Той стисна ръката на Коул… безмълвно обещание, че няма да го остави.

— Има ли нещо, което искаш да предам на близките ти? — попита Роуан.

— Милиони неща — избърбори Коул. — Но не мога да се сетя за нито едно от тях.

Роуан реши, че сам ще измисли последни думи, които да сподели със семейството му. Щяха да бъдат подходящите. Такива, които носят утеха. Роуан щеше да открие начин да придаде смисъл на безсмисленото.

— Боя се, че ще трябва да пуснеш ръката му за процедурата — каза Косачът.

— Не — отвърна Роуан.

— Шокът ще накара и твоето сърце да спре — предупреди го Косачът.

— И какво от това? — не се отказваше Роуан. — Ще ме съживят. — А след това добави: — Стига да не решите да включите и мен към Прибирането.

Роуан съзнаваше, че току-що бе дръзнал да предизвика Косача да го убие. Въпреки риска изпита задоволство, че го направи.

— Много добре. — Без да губи и миг, Косачът притисна палката в гърдите на Коул.

Пред очите на Роуан падна бяла пелена, а след това черна. Цялото му тяло се сгърчи.

Той изхвърча от стола си и се удари в стената отзад. Може и да е било безболезнено за Коул, но не и за Роуан. Болката беше невероятна — по-силна, отколкото човек може да понесе… но после микроскопичните обезболяващи нанити в кръвта му освободиха чудодейните си опиати. Болката отслабна, щом опиатите постигнаха желания ефект, и когато зрението му се проясни, Роуан видя Коул, свлечен в стола си, а Косачът стоеше надвесен над него, протегнал ръка към невиждащите му очи. Прибирането беше приключило. Коул Уитлок беше мъртъв.

Косачът се изправи и подаде на Роуан ръка, но той не я прие. Сам стана от пода и макар да не чувстваше никаква благодарност, Роуан промълви:

— Благодаря, че ми позволихте да остана.

Косачът задържа погледа си върху него за известно време, а после заговори:

— Ти прояви характер заради момче, което почти не познаваше. Даде му утеха в мига на смъртта му и изтърпя болката от електрошока. Понесе гледката, при все че никой не беше поискал това от теб.

Роуан сви рамене.

— Всеки би го направил.

— Някой друг предложи ли? — опроверга го Косачът. — Директорът ви? Служителите от администрацията? Някой от десетината ученици, които минаха по коридора?

— Не… — наложи се на Роуан да признае. — Но какво значение има какво съм направил аз? Той пак е мъртъв. А и знаете какво казват за добрите намерения.

Косачът кимна и сведе поглед към пръстена си, така масивен на пръста му.

— Предполагам, че сега ще поискаш имунитет.

Роуан поклати глава.

— Не искам нищо от вас.

— Откровен си. — Косачът понечи да си тръгне, но се поколеба, преди да отвори вратата. — Предупреждавам те, че никой освен мен няма да се отнесе мило към теб заради онова, което направи днес — рече. — Но не забравяй, че добрите намерения утъпкват много пътеки. Не всички те водят към ада.

 

 

Почувства шамара също толкова рязък като електрошока… още повече, че Роуан не го очакваше. Случи се точно преди обед, докато стоеше пред шкафчето си, и политна към него с такава сила, че се сгромоляса на пода, а металната редица издрънча като чинели.

— Ти беше там и не го спря! — Очите на Мара Павлик блестяха от гняв и искрено възмущение. Изглеждаше готова да бръкне в ноздрите му с дългите си нокти и да изтръгне мозъка му. — Просто го остави да умре!

Мара беше гадже на Коул от около година. И тя като Коул беше изключително популярна първокурсничка и обикновено старателно отбягваше каквито и да е контакти с второкурсници като Роуан. Сегашните обстоятелства обаче бяха необичайни.

— Не беше така — успя да избърбори Роуан, преди тя отново да се нахвърли срещу него. Този път успя да отклони удара й. Тя си счупи нокът, но като че ли не я беше грижа. Ако не друго, смъртта на Коул й бе помогнала да гледа на нещата в перспектива.

— Точно така беше! Ти влезе вътре, за да го гледаш как умира!

Започнаха да се събират хора, надушили конфликт. Роуан огледа тълпата за съпричастност — някой, който евентуално би застанал на негова страна, но видя единствено физиономиите на съучениците си, от които лъхаше дружно презрение.

Не очакваше точно това. Не че искаше потупване по гърба, задето се е притекъл на помощ на Коул в последните му мигове, но все пак не предвиждаше подобни неоснователни обвинения.

— Що за безумство? — кресна Роуан към нея, към всички тях. — Не можеш да спреш Прибирането!

— Не ме интересува! — проплака тя. — Можеше да направиш нещо, но ти само стоя и гледа!

— Направих нещо! Аз… държах ръката му.

Тя го блъсна към шкафчето с по-голяма сила, отколкото той бе предполагал, че притежава.

— Лъжеш! Той никога не би те хванал за ръка. Никога не би се докоснал до нищо по теб! — А после добави: — Аз трябваше да държа ръката му.

Наоколо други хлапета подвикваха и шептяха слова, които очевидно искаха Роуан да чуе.

— Видях го да върви по коридора с Косача, сякаш са най-добри приятели.

— Сутринта влязоха заедно в училището.

— Чух, че той посочил на Косача името на Коул.

— Някой каза, че дори му помагал.

Роуан избухна срещу противното хлапе, което отправи последното обвинение… Ралфи някой си.

— И от кого го чу? Нямаше никой друг в стаята, кретен такъв!

Все пак не беше от значение. Слуховете плъзваха без логика, просто така.

— Не разбирате ли? Не съм помагал на Косача. Помагах на Коул! — упорстваше Роуан.

— Помогнал си му да стигне до гроба — извика някой, а друг доволно му пригласяше.

Нямаше смисъл… Бяха го изправили на съд и бяха произнесли присъдата, а колкото повече отричаше, толкова по-силно се убеждаваха във вината му. Не им трябваше проявата му на смелост — имаха нужда от някого, когото да обвинят. От някого, когото да мразят. Не можеха да насочат гнева си към Косача, но Роуан Дамиш беше идеален за целта.

— Обзалагам се, че е получил имунитет за помощта — подметна хлапе, което до този момент му беше приятел.

— Не съм!

— Хубаво — процеди Мара презрително. — Тогава се надявам следващият Косач да дойде за теб.

Той знаеше, че тя наистина го мисли — не само в този момент, а изобщо. Ако следващият Косач действително дойдеше за него, Мара щеше да посрещне с радост новината за смъртта му. Мисълта, че на света вече имаше хора, които искрено желаеха гибелта му, беше доста потискаща и мрачна. Едно беше да не го забелязват, а съвсем противоположно — цялото училище да е насочило враждебността си към него.

Чак тогава се сети за предупреждението на Косача: че никой няма да се отнесе мило с него заради това, което е сторил за Коул. Човекът се беше оказал прав — и момчето го мразеше заради това, точно както останалите мразеха Роуан.