Нийл Шустърман
Косачи (27)

26.
Различен от останалите

Ние сме мъдри, но не съвършени, проницателни, но не всевиждащи. Съзнаваме, че като създадем Форума на Косачите, ще удовлетворим дълбока необходимост, но ние, първите Косачи, все още имаме своите недостатъци. Човешката природа е и предсказуема, и загадъчна — склонна към значителен и неочакван напредък и все пак замъглена от егоистичните интереси. Надеждата ни е, благодарение на десет прости, справедливи закона, да избегнем човешките несъвършенства. Най-искреният ми копнеж е с времето мъдростта ни да постигне същата цялост като познанията ни. А ако експериментът ни претърпи провал, подсигурили сме начин да го избегнем.

Дано Бурята помогне на всички ни, в случай че ни потрябва този път за бягство.

Из официалния дневник на Почитаемия косач Прометей, пръв носител на титлата Свещено острие на света

Същата вечер празнуваха, въпреки че Роуан нямаше никакъв апетит, колкото и да се насилваше. Годар яде достатъчно за всички. Беше превъзбуден от лова през деня, като вампир, изсмукващ живота от жертвите си. Беше по-чаровен и по-ведър от всякога, говореше неща, които разсмиваха цялата компания.

Колко е лесно, мислеше си Роуан, да те завладее. Да бъдеш привлечен от елитния му клуб също като останалите.

Очевидно Чомски и Ранд бяха замесени от същото тесто като Годар. Не показваха дори намек за гузна съвест. За разлика от Годар обаче, не страдаха от грандомания. За тях Прибирането беше спорт, правеха го заради удоволствието и както Косач Ранд съвсем правилно обобщи, защото могат. Бяха повече от доволни, че са свободни да размахват оръжия, докато Годар се вживяваше в ролята на Ангел на смъртта. Роуан не можеше да прецени дали Косачът наистина си вярва, или всичко е театър. Поддържане на интереса към шоуто.

Косач Волта беше различен. Да, вилня из офисите и участва наравно с останалите в Прибирането, но беше по-мълчалив по време на полета, когато се връщаха с божествената си машина. А сега, на вечеря, почти не докосна храната в чинията си. Постоянно ходеше да си мие ръцете. Може би си мислеше, че никой няма да забележи, но Роуан обърна внимание. Също и Есме.

— Косач Волта винаги е докачлив след Прибирането — наведе се Есме и подшушна на Роуан. — Не го зяпай, за да не метне нещо по теб.

По средата на вечерята Годар поиска финална бройка.

— Прибрахме двеста шейсет и три — отговори му Ранд. — Малко превишихме квотата си. Другия път ще трябва да се ограничим.

Годар удари отвратен с юмрук по масата.

— Проклетите квоти са истинско наказание! Ако не бяха те, всеки ден можеше да бъде като днешния. — След това Годар се обърна към Косач Волта и попита как върви задачата му. Работа на Волта беше да организира срещи с близките на починалите, за да могат да получат полагащия им се имунитет.

— Цял ден обикалях семействата — отговори Волта. — Утре рано сутринта ще чакат на опашка при портала.

— Трябва да ги пуснем вътре — отвърна Годар със самодоволна усмивка. — Може да погледат тренировката на Роуан на моравата.

— Мразя скърбящите — обади се Ранд, бодна парче месо и го пренесе в чинията си. — Устната им хигиена винаги е отвратителна — пръстенът ми вони поне час след даването на имунитет.

Неспособен да понесе повече, Роуан се извини.

— Обещах на Есме да поиграем на карти след вечеря, а става късно.

В думите му нямаше и капчица истина, но той погледна Есме и тя кимна, доволна да бъде част от конспирацията.

— Но така ще пропуснете крем брюлето — възрази Годар.

— Ще има повече за нас — обади се Чомски, грабна от ребърцата и ги загриза.

Роуан и Есме се оттеглиха в стаята за игри и се впуснаха джин руми, милостиво необезпокоявани от приказки за Прибирането, квоти и целуване на пръстени. Роуан беше благодарен, че кралят на самоубийствата^[1] държи монопола върху нещастието в тази стая.

— Трябва да извикаме и останалите при нас — предложи Есме. — Тогава ще можем да играем и с купите и спатиите. Не става само с двама играчи.

— Не ми се играят карти с Косачи — сряза я Роуан безизразно.

— Не говорех за тях, глупчо, имам предвид прислугата. — Тя прибра деветката му в секундата, в която я пусна, като че ли не беше забелязал как ги събира. Победата й днес беше награда, задето му помогна да избяга от трапезарията.

— Понякога играя карти със синовете на мъжа, който поддържа басейна — сподели му тя. — Но те не ме харесват особено, като се има предвид, че преди къщата е била тяхна. Сега се бутат в обща стая в крилото за прислугата. — А после добави. — Знаеш ли, че спиш в една от техните стаи? Затова и теб не харесват много.

— Сигурен съм, че не харесват никого от нас.

— Може би е така.

Вероятно се дължеше на факта, че Есме още бе мъничка, но сякаш се намираше в пълно неведение защо на Роуан му е толкова тежко. Вероятно знаеше и друго, освен да задава въпроси и да коментира какво е видяла. Приемаше положението си такова, каквото е, и никога не казваше лоша дума за благодетеля си — или по-скоро за похитителя си, тъй като Есме очевидно беше затворник на Годар, при все че може би не го възприемаше така. Клетката й беше златна, но все пак си оставаше клетка. Така или иначе, неведението беше нейната благословия и Роуан реши да не разбива илюзията й, че е свободна.

Роуан изтегли асо, което му трябваше за ръката, но въпреки това го пусна.

— Годар някога говори ли с теб? — попита той Есме.

— Разбира се, че говори с мен — отвърна тя. — Постоянно ме пита как съм и дали има нещо, от което се нуждая. Ако има, прави всичко възможно да го получа. Ето, миналата седмица поисках…

— Не, не питам за такъв разговор — прекъсна я Роуан. — Имам предвид истински разговор. Някога споменавал ли е защо си толкова важна за него?

Есме не отговори. Вместо това свали картите си. Деветки и тройки.

— Руми — обяви тя. — Ти губиш.

Роуан събра картите.

— Косач Годар трябва да е имал основателна причина, за да те остави жива и да ти осигури имунитет. Изобщо ли не си любопитна каква е тя?

Есме сви рамене и продължи да стиска устни. Чак след като Роуан раздаде отново картите, тя каза:

— Всъщност Косач Годар не ми е давал имунитет. Може да ме избере за Прибирането винаги, когато поиска, но не прибягва към това. — Сетне се усмихна. — Което ме прави още по-специална, не мислиш ли?

 

 

Изиграха четири игри. Едната Есме спечели съвсем честно, в две Роуан я остави да го победи и отбеляза точка в последната, за да не е толкова очевидно, че й се е дал в предишните. Докато приключат, останалите се бяха навечеряли и се заемаха с обичайните си късни занимания. Роуан се опита да избегне всички и да се отправи директно към стаята си, но по пътя чу нещо, което го накара да спре. От спалнята на Косач Волта се чуваше приглушено хлипане. Ослуша се пред вратата, за да се увери, че не си въобразява, а после превъртя топката. Вратата не беше заключена. Бутна я леко и надникна вътре.

Косач Волта седеше на леглото, скрил лице в дланите си. Тялото му се тресеше от ридания, които той безуспешно се опитваше да потисне. Мина известно време, преди да вдигне глава и да види Роуан.

Скръбта на Волта мигновено прерасна в гняв.

— Кой ти позволи да влизаш тук, по дяволите? Махай се! — Хвана най-близкия предмет — стъклено преспапие — и го хвърли по Роуан, точно както Есме беше предвидила. Би причинило доста сериозна травма на главата му, но Роуан се наведе и ударът попадна във вратата, където остави сериозна вдлъбнатина в дървото, вместо в черепа на младежа. Роуан можеше да си иде. Вероятно би било най-разумният ход, но подобно поведение не беше силата му. Негов специалитет беше да си пъха носа там, където не му е работа.

Влезе в стаята и затвори вратата след себе си, готов да избегне следващия летящ предмет.

— Трябва да бъдеш по-тих, след като не искаш никой да те чуе — заяви на Волта той.

— Само да споменеш пред някого, и ще направя живота ти истински ад.

Роуан се разсмя, тъй като заплахата предполагаше, че животът му все още не е такъв.

— Смешно ли ти се струва? Ще ти покажа кое е смешно.

— Извинявай. Нямах намерение да се смея. Но не се смеех на теб, ако това си помислил.

След като Волта вече не го замеряше с разни неща, Роуан взе един стол и седна достатъчно далеч, че да осигури на Косача пространство.

— Днес беше тежко — каза Роуан. — Не те виня.

— Какво знаеш изобщо? — процеди Волта.

— Знам, че ти не си като другите — отговори Роуан. — Наистина не си.

Тогава Волта вдигна към него зачервените си от сълзи очи, които вече не се опитваше да прикрие.

— Искаш да кажеш, че нещо не ми е наред — Волта отново сведе поглед и стисна юмруци, но Роуан дори не помръдна, тъй като не очакваше да бъде набит. Подозираше, че Волта би използвал юмруците срещу себе си, стига да можеше.

— Косач Годар е бъдещето — повтори за сетен път Волта. — Не искам да бъда част от миналото. Разбираш ли?

— Но днес се почувства отвратително, нали? Дори повече от мен, защото не беше наблюдател, а част от случващото се.

— И ти скоро ще бъдеш част.

— Може би не — отговори Роуан.

— О, ще бъдеш. В мига, в който се сдобиеш с пръстена и елиминираш малката си приятелка, ще разбереш, че няма връщане назад.

Роуан преглътна — опита се да не върне оскъдната порция, която беше изял на вечеря. Лицето на Цитра изникна в съзнанието му, но той го прогони. Не можеше да си позволи да мисли за нея сега.

Роуан знаеше, че е поел риск с Волта. Единственият вариант беше да доведе всичко до благоприятен край.

— Ти само се преструваш, че харесваш Прибирането — продължи той. — Но го мразиш повече от всичко друго. Твоят ментор е бил Косач Неру, а той е истински представител на старата школа, което означава, че те е избрал заради факта, че си съвестен. Не искаш да отнемаш живот… и определено не искаш да отнемаш десетки наведнъж.

Волта скочи — движеше се по-бързо отколкото човек можеше да предположи, че е възможно. Сграбчи Роуан и го блъсна в стената така, че младежът усети тежко липсата на обезболяващите нанити.

— Никога няма да повтаряш това пред никого, чу ли? Стигнах твърде далеч, че да си позволя да рискувам позицията си. Няма да допусна да ме изнудва сополив стажант.

— Това ли си мислиш, че правя? Че те изнудвам?

— Не си играй с мен! — изръмжа Волта. — Знам защо си тук.

Роуан се почувства искрено разочарован.

— Мислех, че ме познаваш.

Миг по-късно Волта започна да се отпуска.

— Никой не познава никого, не е ли така? — промълви.

— Обещавам, че няма да кажа на никого. И не искам нищо от теб.

Най-сетне Волта свали гарда.

— Съжалявам. Когато си заобиколен от толкова много кроежи, започваш да си мислиш, че всички играят така. — Отново седна на леглото. — Вярвам ти, защото знам, че си по-добър. Всъщност го знам от момента, в който Годар те взе. Вижда у теб предизвикателство. Защото ако успее да накара някой от стажантите на Фарадей да приеме неговия начин на мислене, значи може да убеди всекиго друг.

В този момент на Роуан му се стори, че Волта не е много по-възрастен от него самия. Винаги беше излъчвал увереност, която го караше да изглежда по-улегнал, но сега уязвимостта му разкри истината. Беше на не повече от двайсет. Това означаваше, че е Косач най-много от две години. Роуан нямаше представа каква е причината да премине от учението на старата школа към свитата на Годар, но можеше да си представи. Виждаше как някой младши Косач може да бъде привлечен от блясъка и харизмата на Годар. Все пак Годар предлагаше на учениците си всичко, което може да пожелае човешкото сърце, в замяна на пълното незачитане на собствената си съвест. В професия, в която съвестта е по-скоро слабост, кой би искал да има такава?

Роуан седна и дръпна стола си достатъчно близо до Волта, че да си говорят шепнешком.

— Ще ти кажа какво си мисля — започна Роуан. — Годар не е Косач. Той е убиец. — За пръв път се осмеляваше да го изрече на глас. — Много е написано за убийците от Епохата на смъртните, чудовища като Джак Изкормвача или Чарлз Мейсън, или пък Сайбър Сали. Единствената разлика между тях и Годар е, че хората позволяват на Годар да му се размине. Смъртните са знаели колко погрешно е това, но някак сме допуснали да забравим.

— Да, но дори да е истина — отговори Волта, — какво бихме могли да направим? Бъдещето настъпва, без значение дали го искаме, или не. Ранд, Чомски и още десетки други извратени нещастници, които копнеят да се доберат до кръга от приближени на Годар, ще доминират това бъдеще. Убеден съм, че Косачите основатели се обръщат в гробовете си. Проблемът е, че те са в гробове и няма да се върнат. — Волта пое дълбоко дъх и избърса бликналите наново сълзи. — За твое добро, Роуан, надявам се да заобичаш убиването толкова, колкото Годар. Това ще направи живота ти много по-лесен. Много по-удовлетворяващ.

Роуан прие тази перспектива много болезнено. Преди месец би отрекъл, че е възможно да се превърне в подобно чудовище, но вече не беше толкова сигурен. Напрежението, което заплашваше да го пречупи, се усилваше с всеки изминал ден. Продължаваше да го крепи надеждата, че щом Волта не е преминал към тъмната страна, вероятно имаше шанс и за него.