Нийл Шустърман
Косачи (26)

25.
Пълномощник на смъртта

Ако преди година ми бяхте казали, че ще знам как да боравя с повече от двайсет вида хладни оръжия, че ще стана експерт в стрелбата и ще владея поне десет начина да прекратя живот с голи ръце, щях да се изсмея и да ви препоръчам да направите пренастройка на мозъка си. Изумително е какво може да се случи за четири кратки месеца.

Обучението при Косач Годар е различно от това при Косач Фарадей. Физическата подготовка е интензивна и не мога да отрека, че ставам все по-добър във всичко, което правя. Ако аз съм хладно оръжие, то всеки ден се наточвам на брус.

Вторият ми конклав предстои само след няколко седмици. Първият тур се изчерпа със задаването на лесен въпрос. Казаха ми, че следващия път ще бъде различно. Не се знае какво ще се очаква от стажантите. Едно е сигурно — ще има сериозни последствия за мен, ако не се представя според очакванията на Годар.

Уверен съм, че ще успея.

Из дневника на Роуан Дамиш, стажант Косач

На инженера му харесваше да вярва, че работата му в лабораториите за магнитни двигатели е полезна, макар да изглеждаше безсмислена. Магнитните влакове вече се движеха възможно най-ефикасно. Приложенията за личните транспортни средства имаха нужда само от малки настройки. Вече нямаше „нови и подобрени“, а просто различни — нови стилове и рекламиране на променената визия, при все че основната технология си оставаше съвсем същата.

На теория имаше поле за нови изяви, което трябваше да бъде проучено. Защо иначе Бурята щеше да им възложи работата?

Имаше ръководители на проекта, които знаеха повече за крайната цел на задачата им, но никой не разполагаше с пълната информация. Все пак се изказваха предположения. Отдавна се вярваше, че ще е необходима комбинацията от соларен вятър и магнитно задвижване за успешно пътуване в Космоса. Перспективите бяха изместени на заден план преди много години, но това не означаваше, че щяха завинаги да останат там.

Навремето бяха провеждани мисии за колонизиране на Марс, проучване на луните на Юпитер и дори опити за достигане на по-далечни звезди, но всички те завършиха с пълен и катастрофален провал. Корабите избухваха. Колонизаторите измряха, а далеч в Космоса смъртта означаваше смърт, също така безвъзвратна като Прибирането. Идеята за окончателна гибел без контролираната намеса на Косач беше твърде трудна за понасяне в свят, постигнал безсмъртие. Бурният обществен отзвук сложи край на проучването на космоса. Земята беше единственият ни дом и щеше да си остане така.

Точно затова, предполагаше инженерът, Бурята напредваше толкова бавно и внимателно с този проект — за да не привлича общественото внимание. В никакъв случай не можеше да се говори за непочтеност, тъй като Бурята не беше способна на подобно нещо. Просто проявяваше дискретност. Мъдра дискретност.

Вероятно един ден Бурята щеше да обяви, че докато вниманието на всички е било насочено другаде, човечеството е установило надеждно присъствие отвъд границите на планетата Земя. Инженерът очакваше с нетърпение този момент и наистина смяташе, че ще доживее да го види. Нямаше причина да вярва, че няма да се случи.

До деня, в който група Косачи не нахлуха в изследователската му лаборатория.

 

 

Роуан се събуди от замеряне с хавлиена кърпа в лицето.

— Ставай, спяща красавице — каза Косач Волта. — Вземи душ и се облечи, днес е денят.

— Какъв ден е днес? — попита Роуан, твърде изтощен дори да се надигне в седнало положение.

— Денят на Прибирането! — обяви Волта.

— Искаш да кажеш, че Прибирането наистина е част от заниманията ви? Мислех, че само празнувате и харчите парите на хората.

— Просто стани, умнико.

Щом спря душа, Роуан чу тракането на хеликоптерна перка, излезе на моравата и видя, че машината вече ги чака там. Роуан не се изненада от факта, че е боядисана в кралскосиньо и украсена с блестящи звезди. Всичко, свързано с Косач Годар, напомняше за егото му.

Останалите трима Косачи вече бяха отпред и се подготвяха за елиминиране. Робите им бяха издути, очевидно в гънките бяха напъхани всякакъв вид оръжия. Чомски запали кичест храст с огнехвъргачка.

— Сериозно? — учуди се Роуан. — Огнехвъргачка?

Чомски сви рамене.

— Не е противозаконно. А и какво ти влиза на теб в работата?

Годар излезе забързан от имението.

— Какво чакате? Да вървим! — Като че ли останалите не чакаха тъкмо него.

Моментът беше наситен с адреналин и припряност и те тръгнаха към хеликоптера, кацнал в готовност за тях. На Роуан му се видяха като супергерои — до мига, в който се сети за целта на мисията им и този образ не се разби на парченца.

— Колко души ще приберете днес? — попита той Косач Волта, но Волта само поклати глава и посочи ухото си. Перката на хеликоптер беше твърде шумна, а робите на Косачите се вееха като знамена, докато вървяха през моравата.

Роуан направи известни изчисления. Квотата на Косачите беше Прибирането на пет души седмично, а доколкото му беше известно, тези четиримата не бяха отнели и един живот през трите месеца, откакто Роуан беше там. Това означаваше, че могат да приберат двеста и петдесет души днес и да не надвишат квотата си. Нямаше да има нищо общо с Прибирането — щеше да се разрази същинска сеч.

Роуан се поколеба, изостана зад останалите. Волта забеляза.

— ИМА ЛИ ПРОБЛЕМ? — опита се да надвика той оглушителния шум от перката.

Но дори Роуан да бъдеше чут, нямаше шанс да бъде разбран. Такъв беше подходът на Годар и учениците му. Така действаха. Беше обичайно за тях. Можеше ли да стане обичайно и за него? Замисли се за последната си тренировка. Онази с живите мишени. Чувството, което го беше обзело, след като покоси всички с изключение на един, отвращението, борещо се с първичното усещане за победа. Почувства същото и сега, докато стоеше пред вратата на хеликоптера. С всяка следваща стъпка в света на Годар ставаше все по-трудно да се оттегли.

Сега и четиримата Косачи гледаха към него. Бяха готови за мисията си и единственото, което ги спираше, беше Роуан.

Аз не съм един от тях, повтаряше си той. Аз няма да елиминирам. Ще бъда просто наблюдател.

Насили се да се качи в хеликоптера, затвори вратата и започнаха да се издигат в небето.

— Никога не си се возил в такава машина, нали? — попита Волта, изтълкувал погрешно колебанието му.

— Не, никога.

— Само така пътуваме — заяви Косач Ранд.

— Ние сме ангели на смъртта — намеси се Косач Годар. — Единствената възможност е да се спуснем от небето.

Поеха на юг, над Фулкръм Сити, а след това към предградията. През цялото време Роуан тайничко се надяваше да се разбият… но после осъзна колко безполезно ще бъде. Дори да се случеше, всички щяха да бъдат съживени, преди уикендът да е приключил.

 

 

На хеликоптерната площадка към главната сграда на летището се приземи един. Беше неочаквано и необявено кацане, а подобни никога не се случваха. Бурята пилотираше абсолютно всички въздухоплавателни средства и макар това да не беше хеликоптер от системата, някой на борда винаги предупреждаваше за приземяването и искаше информация дали има възможност да бъде осъществено.

Тази машина се спусна от небето право върху покрива.

Най-близко разположеният служител на реда тръгна от позицията си на шестия етаж и излезе в мига, в който Косачите слизаха от хеликоптера. Бяха четирима — в синьо, зелено, жълто и оранжево — и момче с гривна на стажант.

Служителят на реда стоеше със зяпнала уста, не знаеше какво да направи. Помисли си дали да не съобщи в главния офис, но реши, че това може да стане причина за Прибирането му.

Към него се приближи жена Косач, облечена в зелено, с черна като на вещица коса и паназиатски черти и му се ухили.

— Чук-чук — каза тя.

Мъжът беше твърде вцепенен, за да отговори.

— Казах чук-чук.

— К-кой е там? — избърбори накрая той.

Тя бръкна в робата си и извади най-страховития нож, който някога беше виждал, но Косачът в синьо хвана ръката й, преди да е успяла да го използва.

— Не си губи времето с него, Айн — нареди й той.

Косачът в зелено прибра ножа си и сви рамене.

— Явно ти няма да си част от приготвянето на пунш. — След това профуча покрай него и заедно с останалите поеха надолу по стълбите към вътрешността на сградата.

Той срещна погледа на стажанта, който вървеше няколко крачки след другите.

— Как трябва да постъпя? — обърна се той към момчето.

— Бягай — отговори му то. — И не поглеждай назад.

И пазачът направи тъкмо това. Насочи се към стълбището в другия край, спусна се чак до долу, измъкна се през евакуационния изход и не спря да тича, докато не стигна достатъчно далеч, че да не чува писъците.

 

 

— Започваме от шестия етаж и продължаваме до последния — заяви Годар на останалите. Излязоха от стълбищната площадка и се озоваха срещу жена, която чакаше асансьора. Тя ахна и застина на място.

— Бау — каза Косач Чомски, жената потрепна и изпусна папките, които държеше. Роуан знаеше, че всеки от Косачите може да я унищожи само за миг. Вероятно и тя го съзнаваше, тъй като се подготви.

— Каква степен на достъп имаш? — попита я Годар.

— Първо ниво — отговори тя.

— Това добре ли е?

Тя кимна и му подаде баджа си.

— Благодаря — рече той. — Ще бъдеш пощадена.

После тръгна към заключена врата и плъзна картата пред нея.

Роуан се почувства замаян и осъзна, че всеки момент може да припадне.

— Аз ще изчакам тук — избърбори той. — И бездруго не мога да извършвам Прибирането. Ще изчакам тук.

— В никакъв случай — отсече Чомски. — Идваш с нас.

— Но… но каква ще е ползата? Само ще ви се пречкам.

Тогава Косач Ранд ритна стъклото на противопожарната аларма, извади оттам брадва и му я подаде.

— Ето — заяви. — Ще чупиш разни неща.

— Защо?

Тя му намигна.

— Защото можеш.

 

 

Служителите в зала 601, която заемаше цялата северна част от етажа, бяха абсолютно неподготвени. Косач Годар и хората му застанаха в центъра.

— Внимание! — обяви той възможно най-театрално. — Чуйте ме всички. Днес сте избрани за Прибирането. Пристъпете напред и посрещнете участта си.

Мърморене, ахкане и шокирани възгласи. Никой не излезе напред. Никой никога не го правеше. Годар кимна към Чомски, Волта и Ранд и те тръгнаха през лабиринта от разделени работни места, без да оставят жива душа след себе си.

— Аз съм вашият край! — обясняваше Годар. — Аз съм възмездието. Вашият портал към живот отвъд този!

Остриета, куршуми и огън. Офисът избухна в пламъци. Задействаха се аларми, пръскачки бълваха ледена вода от тавана. Мишените бяха обградени от стихии и смъртоносните погледи на четирима обучени ловци. Никой нямаше шанс.

— Аз съм последната ви дума! Вашата омега! Носителят на вашия мир и покой. Прегърнете ме!

Никой не го прегърна. Повечето хора се гърчеха и молеха за милост, но нямаше милост в бързината, с която бяха погубвани.

— Вчера вие бяхте богове. Днес вече сте смъртни. Гибелта ви е моят дар към вас. Приемете го с чест и достойнство.

Косачите бяха така улисани, че никой не забеляза как Роуан се измъкна и отиде до зала 602, където затропа по стъклената врата, за да привлече вниманието на някого и да го предупреди какво се задава.

— Тръгвай по задното стълбище — нареди той на мъжа. — Вземи със себе си колкото можеш повече хора. Не задавай въпроси… просто върви!

Дори мъжът да изпитваше някакви съмнения, те бяха прогонени от звуците на отчаяние и мъка, долитащи от другата страна на коридора.

Няколко минути по-късно, след като Годар, Волта и Чомски бяха приключили със зала 601, прекосиха коридора и влетяха в 602. За късмет на Роуан, го завариха да размахва брадвата и да троши компютри, бюра и всичко по пътя си, точно както му беше наредено.

 

 

Косачите се движеха по-бързо от огъня, по-бързо от потока работещи, които се опитваха да избягат. Волта и Чомски блокираха две от трите стълбища. Ранд се придвижи до главния вход, застана там като Голиат и започна да поваля повечето хора, които се опитваха да избягат през предните врати. Годар не спираше с ритуалните си тиради, докато вървеше през паникьосаната тълпа и размахваше оръжия, както му падне, а Роуан вилнееше с брадвата върху всичко по пътя си и тайно насочваше когото успееше към неохраняваното стълбище.

Всичко приключи за по-малко от петнайсет минути. Сградата потъна в пламъци, хеликоптерът вече кръжеше над нея, а Косачите поеха към главния вход като четирима ездачи от постмортален апокалипсис.

Роуан вървеше най-отзад, влачеше брадвата по мраморния под, а накрая я пусна със силно дрънчене.

Озоваха се пред повече от десет пожарни коли и линейки дронове, а зад тях — тълпа оцелели. Някои се разбягаха, щом видяха Косачите да излизат, но имаше и мнозина, които останаха, тъй като възхищението им надделя над ужаса.

— Виждаш ли — обърна се Годар към Роуан. — Пожарникарите не могат да се намесват в действията на Косачи. Ще оставят цялата сграда да изгори до основи. Що се отнася до оцелелите, осигурихме си чудесна публика.

След това пристъпи напред и се обърна към онези, които не бяха побягнали:

— Прибирането приключи — обяви той. — Всички оцелели ще получат имунитет. Излезте напред. — Той протегна ръка, онази с пръстена. Останалите Косачи последваха примера му и направиха същото.

В началото никой не посмя да излезе — вероятно се бояха, че може да е номер. Но след малко един изцапан с пепел работник се престраши и беше последван от втори и трети, докато накрая цялото множество не се втурна към тях. Първите няколко коленичиха и целунаха пръстените на Косачите. Щом останалите видяха, че всичко е истинско, се втурнаха напред и обградиха Косачите.

— Спокойно — извика Волта. — Един по един!

Същата тази тълпа, която се беше устремила към бягство, изведнъж се буташе към животоспасяващите пръстени. Сякаш всички забравиха за мъртвите си колеги.

Щом хората около тях се скупчиха и развълнуваха прекалено, Годар отдръпна ръката си, извади пръстена и го подаде на Роуан.

— Дойде ми до гуша — каза му. — Вземи го. Сподели обожанието.

— Но… не мога. Не съм ръкоположен.

— Може да го използваш, ако ти дам позволение като пълномощник — увери го Годар. — А точно сега имаш моето позволение.

Роуан го сложи, но пръстенът му беше широк и той го премести на средния си пръст, където не беше така хлабав. После вдигна ръка, както бяха направили останалите Косачи.

Хората не ги интересуваше на кой пръст е пръстенът, нито пък на чия ръка. Буквално се катереха един върху друг, за да го целунат и да благодарят за справедливостта, любовта и милостта му, наричаха го Ваша чест и дори не забелязваха, че не е Косач.

— Добре дошъл в живота като господ — приветства го Косач Волта. Междувременно сградата зад тях изгаряше до основи.