Нийл Шустърман
Косачи (25)

24.
Срам за това кои сме и какви сме

Прибиранията трябва да са паметни. Трябва да са запомнящи се. Трябва да носят легендарната мощ на най-великите битки от Епохата на смъртните, предавани от уста на уста, постигнали безсмъртието, което притежаваме. Нали точно затова ние, Косачите, сме тук. Да, повечето от нас ще живеят вечно, но някои, благодарение на Форума на Косачите, не. На тези, които така или иначе са избрани за Прибирането, не дължим ли поне зрелищен край?

Из официалния дневник на Почитаемия Косач Годар

Вцепенен. Роуан започваше да се чувства все по-вцепенен. Може и да беше ползотворно за претовареното му съзнание, но със сигурност не се отразяваше добре на душата му.

— Никога не губи своята човечност — беше му казал Косач Фарадей. — В противен случай ще се превърнеш в обикновена машина за елиминиране.

Беше използвал думата „елиминиране“ вместо „Прибиране“. Тогава Роуан не се беше замислил особено, но сега добре го разбираше. Преставаше да бъде Прибиране в мига, в който човек спреше да извършва акта със съчувствие.

И все пак цялата тази сивота не беше най-лошото. Вцепенението представляваше просто чистилище в сиво. Не, имаше нещо далеч по-ужасно. Тъмнина, маскирана като просветление. Беше кралскосиньо, обсипано с диаманти, които блестяха като звезди.

 

 

— Не, не, не! — караше му се Годар, докато гледаше как Роуан се упражнява със самурайски меч върху натъпкани с памук парцалени кукли. — Нищо ли не научи?

Роуан беше бесен, но го прикриваше — броеше до десет наум, преди да извърне лице към Косача, който приближаваше през обширната предна морава на имението, вече обсипана с останки от парцалените чучела.

— Къде сбърках този път, Ваша чест? — За Роуан обръщението „Ваша чест“ беше станало равносилно на ругатня и той го изричаше точно по този начин. — Буквално обезглавих петима от тях, изкормих трима и прерязах аортите на останалите. Дори някой да беше оцелял, досега щеше да е умрял. Направих каквото поискахте.

— Това е проблемът — заяви Косачът. — Въпросът не е какво искам аз, а какво искаш ти. Къде е страстта ти? Нападаш като робот!

Роуан въздъхна и прибра оръжието си в ножницата. Предстоеше му лекция, по-скоро реч, тъй като Косач Годар не обичаше нищо друго с повече страст от произнасянето на реч, макар само пред един човек.

— Човешките същества са хищници по природа — подхвана той. — Тази природа е изтрита от нас от пречистващата мощ на цивилизацията, но никога не е била изкоренена докрай. Прегърни я, Роуан. Засучи от трансформиращата й гръд. Може да си мислиш, че уменията за Прибирането се придобиват, но не е вярно. Тръпката от лова и радостта от елиминирането тлеят във всеки от нас. Извади ги на повърхността и ще станеш Косач, от какъвто този свят има нужда.

На Роуан му се искаше да презре всяка дума, но имаше нещо в усъвършенстването на дадено умение, без значение какво, което му носеше удовлетворение. Истински ненавистен му беше фактът, че не се противеше.

Прислужниците подмениха куклите с нови. Чучела с твърде кратък живот. След това Годар му взе самурайския меч и му подаде страховит ловен нож за по-близък контакт със смъртта.

— Ето ти истинско бойно острие, каквото използват тексаските Косачи. Извлечи голямо удоволствие от допира с него, Роуан — заръча му Косач Годар, — или няма да станеш нищо повече от машина за елиминиране.

 

 

Всеки ден беше същият като предишния: сутрешно бягане с Косач Ранд, вдигане на тежести с Косач Чомски и закуска с прецизно пресметнати хранителни стойности, приготвена от професионален готвач. Следваше урок по овладяване на изкуството на елиминирането, воден от самия Годар. Хладни оръжия, стрели, пистолети или собственото му тяло, влязло в ролята на оръжие на смъртта. В никакъв случай отрови, освен ако не са на върха на някое острие.

— Прибирането се изпълнява, не се провежда — обясни му Косач Годар. — Това е целенасочено действие. Да се поддадеш на пасивност и да оставиш отровата да свърши работата ти, е срам за това кои сме и какви сме.

Убежденията на Годар бяха категорични и макар Роуан често да не беше съгласен с него, не влизаше в спор, нито изразяваше мнението си. По този начин гласът на Годар заглушаваше собствения му дух. Влияеше на преценката на собственото му съзнание. Роуан не знаеше защо му се случва, но Годар вече беше част от него, тъкмо там, в неговата глава, и вземаше решения за всичко, което Роуан правеше.

Следобедите бяха ангажирани с трениране на ума заедно с Косач Волта. Упражнения за памет и игри за засилване на когнитивната точност. Най-малка част от деня на Роуан, точно преди вечеря, беше посветена на заучаване от книги, но Роуан откри, че умствените тренировки са му помогнали и запомня информацията, без да се налага да я повтаря.

— Все пак ще овладееш историята, биохимията и токсините, за да впечатлиш конклава — каза Годар на Роуан и махна отвратено с ръка. — Винаги съм го намирал за безсмислено, но се налага, за да се впечатлят академиците във Форума на Косачите, както и прагматиците.

— Вие такива ли сте? — попита Роуан. — Прагматици?

Отговори му Волта.

— Косач Годар е визионер. Това го поставя на по-високо ниво от всички останали Косачи в Средмерика. Може би дори в целия свят.

Годар не възрази.

Имаше и празненства. Връхлитаха имението изневиделица. Всичко останало спираше. Нарушаваше се дори ритъмът в обучението на Роуан. Младежът нямаше представа кой ги организира, откъде се вземат всички онези благодетели, които пристигаха с храна, достатъчна да засити цяла армия, и на кого хрумваха декадентските прояви от всякакво естество.

Роуан не знаеше дали не си въобразява, но сякаш все повече Косачи и знаменитости прииждаха на партитата на Годар, откакто бе пристигнал в имението му.

За три месеца промяната във физиката на Роуан беше очевидна и той прекарваше повече време, отколкото би искал някой друг да узнае, пред високото огледало в спалнята си. Разликата личеше навсякъде — плочки по корема, развити гръдни мускули. Издутите му бицепси като че живееха свой живот и Косач Ранд честичко го шляпваше похотливо по задника със заплахи за плътски домогвания, веднъж щом навърши пълнолетие.

Най-сетне свикна с воденето на дневник — правеше го старателно, но всичко беше измама. Никога не споделяше какво наистина чувства, тъй като добре съзнаваше, че „личният“ му дневник изобщо не е личен и Косач Годар чете всяка дума. Ето защо пишеше само онова, които знаеше, че Годар иска да прочете.

Въпреки че Роуан не забрави за тайния си обет да отстъпи мястото на Косач на Цитра, имаше моменти, в които умишлено го потискаше в съзнанието си и си позволяваше да си представя какво би било, ако го ръкоположеха за Косач. Дали щеше да е като Косач Фарадей, или щеше да приеме учението на Годар? Колкото и упорито да се опитваше да го отрече, Роуан намираше логика в подхода на Годар. Та кое същество на този свят можеше да презира собственото си съществуване и да се срамува от средствата си за оцеляване?

Станахме неестествени в момента, в който победихме смъртта, казваше Косач Фарадей. Но не можеше ли промяната да послужи като повод да потърсим каквато и да е проява на природата у себе си? Ако Роуан се беше научил да извършва Прибирането с наслада, наистина ли бе допуснал чак такава грешка?

Той запази разсъжденията си в тайна, но Косач Волта умееше да чете ако не всяка негова мисъл, то поне общото му настроение.

— Знам, че първоначално беше взет за стажант заради съвсем различни качества от тези, на които се възхищава Косач Годар — сподели му Волта. — Той смята състраданието и снизхождението за слабости. Но ти притежаваш и други силни страни, които започват да се пробуждат. Все пак ще бъдеш Косач от новия ред!

Сред всички младши Косачи на Годар Волта беше истински достоен за възхищение и Роуан чувстваше най-силна връзка с него. Представяше си, че могат да бъдат приятели, щом станат равни.

— Спомняш ли си болката след побоя? — попита Волта един следобед по време на тренировка на паметта.

— Как бих могъл някога да я забравя?

— Има три причини за нея — поде Косачът. — Първата е да те свърже с прадедите ти, да съживи болката и страха от страданието, тъй като тъкмо те са довели до създаване на цивилизация и напредък на човечеството, благодарение на който то е надмогнало собствената си смърт. Втората е изпълняването на ритуал — нещо, което болезнено липсва в нашия пасивен свят. И все пак третата причина вероятно е най-важна: изпитването на причинената болка ни дава възможност да почувстваме радостта, че сме хора.

На Роуан думите му звучаха празни и банални, но в това отношение Волта не беше като Годар. Не му бе присъщо да проповядва безсмислени възвишени идеи.

— Изпитвал съм доста от радостите на живота и без да бъда смазван от бой — отговори му Роуан.

Волта кимна.

— Донякъде си прав, но те са едва сянка на онова, което могат да бъдат. Без заплахата от страдание не можем да изпитаме истинска радост. Най-доброто, което получаваме, е лишено от удоволствие.

Роуан не отговори, защото му се стори, че е самата истина. Беше водил приятен живот. Най-сериозната му грижа беше, че е маргинализиран. Но не се ли чувстваше всеки маргинализиран? Живееха в свят, в който нищо и никой не беше важен. Оцеляването беше гарантирано. Имаше храна в изобилие, а удобствата бяха даденост. Бурята прозираше нуждите на всеки. Когато нищо не ти е нужно, какъв може да бъде животът ти, ако не приятен?

— В крайна сметка ще разбереш — увери го Косач Волта. — Сега, след като обезболяващите ти нанити са на нулеви стойности, е неизбежно.

 

 

Есме си оставаше загадка. Понякога слизаше да яде с тях, понякога — не. От време на време Роуан я виждаше да чете в различни части на имението: книги от Епохата на смъртните, очевидно колекционирани от предишния собственик, преди да предаде всичко на Косач Годар. Момичето винаги криеше от него какво чете, сякаш се срамуваше.

— След като станеш Косач, ще останеш ли? — попита го тя.

— Може би — отвърна той. — А може би не. Може и да не стана Косач. Така че вероятно няма да бъда никъде.

Тя пренебрегна последната част от отговора му.

— Трябва да останеш — натърти тя.

Фактът, че деветгодишно момиченце си пада по него, беше усложнение, от каквото Роуан нямаше нужда. Тя като че ли получаваше всичко, което поискаше. Означаваше ли това, че щеше да получи и него, ако пожелаеше?

— Името ми е Есмералда, но всички ме наричат Есме — сподели тя една сутрин, когато го последва в стаята за вдигане на тежести. Роуан обикновено се държеше мило с малки деца, но след като му беше заръчано да се отнася така с нея, откри, че няма желание да го прави.

— Знам, Косач Годар ми каза. Наистина не е редно да стоиш тук, уредите могат да бъдат опасни.

— И ти не бива да бъдеш тук, след като Косач Чомски го няма да те наглежда — отбеляза Есме и седна на лежанката за коремни преси без изгледи да си тръгне. — Ако искаш, може да поиграем на някаква игра или да правим друго, когато приключиш с тренировката си.

— Не играя игри.

— Дори на карти?

— Дори на карти.

— Трябва да е отегчително да бъдеш себе си.

— Е, вече не е никак отегчително.

— Ще те науча да играеш карти утре след вечеря — обяви тя. И тъй като Есме получаваше всичко, което поискаше, Роуан се яви в уговорения час без значение дали имаше желание да бъде там, или не.

— Трябва да се стараем Есме да е доволна — напомни му Косач Волта след играта на карти между нея и Роуан.

— Защо? — попиша Роуан. — Годар не го е грижа дори за онези, които носят роба, защо му пука за Есме?

— Просто се дръж прилично с нея.

— Държа се прилично с всички — изтъкна Роуан. — В случай, че не си забелязал, аз съм доста порядъчен човек.

Волта се засмя.

— Опитай се да издържиш колкото можеш по-дълго — посъветва го той, сякаш щеше да е доста трудна задача.

 

 

И тогава Косач Годар предизвика нов обрат в строго подредения живот на Роуан. Случи се без предупреждение — като всичко, което му поднасяше Косач Годар, — насред тренировка по изкуството на елиминиране. Днес Роуан се упражняваше с две хладни оръжия — по един кинжал във всяка ръка. Беше му трудно — дясната му ръка беше силната и не показваше особена сръчност с лявата. Годар обожаваше да затруднява Роуан по време на тренировките и винаги го мъмреше строго, ако не постигнеше нивото на съвършенство, което си беше представял. И все пак самият Роуан остана изненадан от себе си. Ставаше все по-добър с остриетата и дори започна да получава някакво подобие на признание от страна на Годар.

— Прилично — отбелязваше Косачът. Или: — Не беше напълно трагично. — Истинска похвала от негова страна.

Напук на себе си, Роуан изпитваше удовлетворение от всяка форма на одобрение, която Годар демонстрираше. Освен това трябваше да признае, че смъртоносно пронизващите оръжия му харесваха. Възприемаше въртенето им като всеки друг спорт. Умения в името на самите умения, а накрая и чувство за постижение, след като се справеше добре.

В този конкретен ден нещата претърпяха жесток обрат. Беше очевидно от мига, в който стъпи на моравата, че нещо ще се случи, тъй като чучелата не бяха поставени. Вместо това на тревата имаше повече от десетима души. В началото Роуан не се усети. Трябваше да почувства разликата, тъй като всички младши Косачи бяха там, за да наблюдават тренировката му. Обикновено присъстваше само Годар.

— Какво става тук? — попита Роуан. — Не мога да тренирам с толкова хора на пътя ми. Кажете им да се махнат.

Косач Ранд му се изсмя.

— Чаровно недосетлив си.

— Тук, изглежда, ще е забавно — обади се Косач Чомски, скръсти ръце пред гърдите си и зачака.

В този момент Роуан разбра. Хората на моравата не бяха пръснати случайно, а разположени на равни разстояния един от друг. Чакаха него. Днес нямаше да има чучела. Този път тренировката му щеше да бъде съвсем истинска. Изкуството на елиминиране щеше да е истинско изкуство на елиминиране.

— Не — заяви Роуан и поклати глава. — Не, не мога да го направя!

— О, ще го направиш — отговори спокойно Годар.

— Но… аз още не съм ръкоположен, не мога да извършвам Прибирането.

— Няма да е Прибирането — успокои го Волта и сложи ръка на рамото му. — Линейки дронове чакат в готовност. Щом приключиш с тях, ще бъдат откарани в най-близкия възстановителен център и само след ден-два ще са като нови.

— Но… но… — Роуан не можеше да намери съществен аргумент и възкликна само: — Не е редно!

— Чуй ме сега — заговори Косач Годар и пристъпи напред. — На моравата има тринайсет души. Всеки един от тях присъства по свой избор и на всеки един се плаща добре за службата му. Всички са напълно наясно защо са тук, знаят каква е задачата им и са повече от щастливи да я изпълнят, а аз очаквам същото и от теб. Затова си свърши работата.

Роуан извади оръжията си и ги погледна. Тези остриета днес нямаше да се забиват в памук, а в плът.

— Сърца и югуларни вени — нареди му косач Годар. — Унищожи субектите скоростно. Ще ти засечем време.

На Роуан му се искаше да възрази, да настоява, че не може да го направи, но колкото и силно да го подсказваше сърцето му, толкова по-ясна беше истината в съзнанието му.

Да, можеше.

Точно с тази цел тренираше. Нужно беше единствено да изключи съзнанието си. Знаеше, че е способен да го извърши, и мисълта го ужасяваше.

— Трябва да покосиш дванайсет от тях — инструктира го Косач Годар — и да оставиш последния жив.

— Защо да оставям последния?

— Защото аз ти казвам.

— Хайде, нямаме цял ден — изръмжа Чомски.

Волта изпепели Чомски с поглед, а след това заговори на Роуан доста по-търпеливо:

— Като скачане в басейн със студена вода е. Очакванията са далеч по-ужасни от действителността. Скочи, а аз ти обещавам, че всичко ще бъде наред.

Роуан можеше да си тръгне.

Можеше да пусне оръжията и да влезе в къщата. Можеше да докаже, че се е провалил тук и сега, и вероятно нямаше да му се налага да понася повече. Но Волта вярваше в него. Също и Годар, макар че никога нямаше да го признае гласно — защо иначе Косачът би го подложил на подобно изпитание, ако не вярваше, че Роуан ще се справи?

Младежът пое дълбоко дъх, стисна здраво оръжията с две ръце и със силен, войнствен вик заглуши тревожните сигнали в душата си и се хвърли в атака.

Имаше мъже, а също и жени. Субектите изглеждаха на различна възраст и се отличаваха с разнообразни етнически черти и телосложение — от мускулести, през пълнички, до съвсем затлъстели. Роуан викаше, крещеше и пъшкаше при всяко замахване, удар или завъртане. Беше обучен добре. Остриетата пронизваха със съвършена прецизност. Щом започна, осъзна, че не може да спре. Поваляше тяло и преминаваше към друго, а после към трето. Те не се отбраняваха, не бягаха ужасени — просто стояха и понасяха всичко. Не се различаваха особено от чучелата. Роуан беше покрит с кръв. Щипеше му на очите, миризмата изпълваше ноздрите му. Накрая стигна и до последната фигура. Беше момиче на неговата възраст, а лицето му изразяваше смирение, граничещо с печал. Той искаше да сложи край на тази печал. Искаше да довърши онова, което беше започнал, но волята му надделя над ловния инстинкт. Наложи си да престане да замахва с ножовете.

— Направи го — прошепна тя. — Направи го, или няма да ми платят.

Но той пусна ножовете на земята. Дванайсет мъртви, един оставен жив. Обърна се към Косачите, а те започнаха да го аплодират.

— Браво! — Косач Годар изглеждаше по-доволен, отколкото Роуан някога го беше виждал. — Много добре!

Линейките дронове започнаха да се спускат отгоре, събираха жертвите и ги откарваха в най-близките възстановителни центрове. А Роуан усети, че се усмихва. Беше освободил нещо у себе си. Не знаеше дали е добро, или лошо. И въпреки че част от него копнееше да падне на колене в тревата и да повърне закуската си, друга го караше да вие към луната като вълк.