Нийл Шустърман
Косачи (24)

23.
Виртуалната заешка дупка

Работата на Бурята не е моя грижа. Целта на Бурята е да поддържа човечеството. Моята е да го оформям. Бурята е коренът, а аз съм ножицата, която подкастря израстъците и придава правилна форма, пазя дървото жизнено. И двамата сме нужни. И двамата сме изключителни.

Не ми липсва така наречената връзка с Бурята, нито на младшите Косачи, които започнах да възприемам като ученици. Липсата на нежеланото натрапване на Бурята в живота ни е благословия, която ни дава възможност да живеем без спасителна мрежа. Без опората на по-висша сила. Аз съм най-висшата сила, която познавам, и така ми харесва.

Що се отнася до методите, според които извършвам Прибирането, предизвикващи възмущение от време на време, просто казвам следното: не е ли работа на градинаря да оформи дървото възможно най-добре? Не е ли редно клоните, които се извисяват неразумно високо, да бъдат подкастрени първи?

Из официалния дневник на Почитаемия Косач Годар

Съседната стая до тази на Цитра беше кабинетът. И той, досущ като останалите помещения в къщата, имаше прозорци на няколко стени и като всичко останало в живота на Косач Кюри се поддържаше в безупречен ред. Там се съхраняваше компютърният интерфейс, който Цитра използваше за обучението си, тъй като, за разлика от Фарадей, Косач Кюри не отричаше дигиталните технологии, щом ставаше въпрос за учение. Като стажант Цитра имаше достъп до бази данни и информация, с които повечето хора не разполагаха. Наричаше се „задният мозък“ — цялата необработена информация в паметта на Бурята, която не беше организирана за човешките възприятия.

Преди да започне стажът й, когато правеше стандартни проучвания за нещо, Бурята неизменно се намесваше с реплики от сорта на: Виждам, че търсиш подарък. Може ли да попитам за кого? Може би ще ти помогна да намериш нещо подходящо. Понякога Цитра оставяше Бурята да й съдейства, а друг път се наслаждаваше на самостоятелното търсене. Но откакто стана стажант, Бурята онемя, сякаш не беше нищо повече от данните, които пазеше.

— Ще свикнеш — беше й казал Косач Фарадей навремето. — Косачите не могат да разговарят с Бурята и тя също не говори с нас. Не след дълго ще започнеш да оценяваш тишината и факта, че разчиташ само на себе си вследствие на отсъствието й.

Сега повече от всякога би се зарадвала на насоките на изкуствения интелект на Бурята, докато ровеше из папките с информация, тъй като световната система на обществените камери сякаш бе създадена така, че да пречи на усилията й. Опитите й да проследи движенията на Косач Фарадей в деня на смъртта му се оказаха по-непосилни, отколкото предполагаше. Видеозаписите в задния мозък не бяха подредени по камери, нито дори по местоположение. Изглежда, Бурята ги свързваше по общи характеристики. Моменти на идентична натовареност на трафика в съвсем различни части на света бяха свързани. Записи, показващи хора с еднаква походка, бяха свързани. Определени асоциации водеха към гледки на невероятни залези, всичките уловени от улични камери. Цитра осъзнаваше, че дигиталната памет на Бурята притежава структурата на биологичен мозък. Всеки момент от някой запис беше свързан със стотици други по различни критерии, което означаваше, че всяка връзка, която Цитра решаваше да проследи, я отвеждаше в заешка дупка от виртуални неврони. Все едно да се опитваш да прочетеш нечие съзнание, като направиш дисекция на мозъчната кора. Беше влудяващо.

Цитра знаеше, че Форумът на Косачите е създал свои собствени алгоритми за търсене на неоткриваеми данни в задния мозък, но момичето не можеше да попита Косач Кюри за тях, без да събуди подозрения. Жената вече беше доказала, че прозира всяка лъжа, към която бе прибягвала Цитра, така че щеше да е по-добре да не опитва да лъже. Търсенето започна като проект, скоро се превърна в предизвикателство, а вече и в обсесия. Цитра тайно посвещаваше по час-два всеки ден в опити да проследи последните стъпки на Косач Фарадей, но безуспешно.

Тя се чудеше дали в мълчанието си Бурята не я следи. Олеле, опитваш се да ровичкаш в съзнанието ми, би отбелязала с виртуално намигане. Истинска палавница.

И тогава, след много седмици, Цитра получи прозрение. Ако всичко, запазено от Бурята, беше складирано в задния мозък, то не само обществените записи бяха там, а също и личните. Нямаше достъп до тези на други хора, но всичко, качено от самата нея, щеше да е достъпно. Това означаваше, че можеше да започне търсенето с информация за себе си…

 

 

— Няма действителен закон, който ми забранява да посетя семейството си, докато съм стажант.

Една вечер Цитра повдигна въпроса по време на хранене без предупреждение или връзка с разговора. Идеята й беше да отвлече вниманието на Косач Кюри. Разбра, че се получи, тъй като до отговора й мина доста време. Кюри сръбна цели два пъти от супата си, преди да продума.

— Такава е стандартната ни практика… и е доста разумна, ако питаш мен.

— Жестока е.

— Ти не присъства ли вече на сватба в семейството?

Цитра се зачуди откъде Косач Кюри знае за това, но нямаше намерение да допусне да излезе от релси.

— След няколко месеца може би ще умра. Мисля, че преди това имам право да видя семейството си няколко пъти.

Косач Кюри загреба още няколко лъжици от супата си, преди да каже:

— Ще го обмисля.

В крайна сметка се съгласи, а Цитра беше убедена, че ще стане така — все пак Косач Кюри беше справедлива жена. Всъщност Цитра не беше излъгала — наистина искаше да види семейството си. Ето как Косачът не можа да разчете непочтени намерения в изражението на Цитра, просто защото нямаше такива. Разбира се, срещата със семейството й беше само една от причините Цитра да се прибере у дома.

 

 

Когато Цитра и Косач Кюри поеха по старата й улица, всичко изглеждаше непроменено и в същото време напълно различно. Изпълни я леко усещане за копнеж, макар и сама да не можеше да посочи за какво копнее. Знаеше само, че върви по своята улица, но се чувстваше така, сякаш се намираше в непозната страна, където всички говорят на непознат за нея език. Качиха се с асансьора до етажа на Цитра със закръглена жена и още по-закръглено кученце, изпаднали в пълен ужас. Е, жената, не кучето. Кучето изобщо не се развълнува. Госпожа Йелтнър, така се казваше. Преди Цитра да напусне дома си, госпожа Йелтнър беше постигнала идеално липидно ниво. Очевидно процедурата се бунтуваше срещу обилното хапване и тя беше натрупала повечко тлъстинки на определени места.

— Здравейте, госпожо Йелтнър — поздрави я Цитра с чувство за вина, задето допринася за зле прикрития ужас.

— Р-радвам се да те видя — отвърна тя. Очевидно не помнеше името на Цитра. — Не беше ли извършено Прибиране на вашия етаж по-рано тази година? Не знаех, че е позволено да се избира същата сграда толкова скоро.

— Позволено е — отговори Цитра. — Но днес не сме дошли за Прибирането.

— Въпреки това — намеси се Косач Кюри — всичко е възможно.

Щом асансьорът спря на етажа й, госпожа Йелтнър буквално се спъна в кучето си в бързината си да се махне.

Беше неделя, така че родителите на Цитра и брат й бяха у дома и чакаха. Посещението не беше изненада, но физиономията на баща й беше стъписана, щом отвори вратата.

— Здрасти, тате — каза Цитра.

Той я прегърна, и то топло, но все пак не съвсем непринудено.

— Липсваше ни, миличка — рече майка й и също я прегърна. Бен запази дистанция и остана втренчен в Косача.

— Очаквахме Косач Фарадей — обясни баща й на облечената във виолетово жена.

— Дълга история — намеси се Цитра. — Сега имам нов ментор.

А Бен избърбори:

— Вие сте Косач Кюри!

— Бен — скастри го майка им. — Не бъди груб.

— Но това сте вие, нали така? Виждал съм снимки. Вие сте прочута.

Косачът се усмихна скромно.

— По-точно скандална.

Госпожа Теранова посочи към дневната.

— Заповядайте, моля.

Но Косач Кюри не прекрачи прага.

— Имам работа другаде — заяви тя. — Ще се върна за Цитра привечер.

После кимна на родителите й, намигна на Бен и си тръгна. В мига, в който затвори вратата, близките на Цитра си отдъхнаха, сякаш бяха задържали дъха си.

— Не мога да повярвам, че те обучава Косач Кюри. Гранд бабата на смъртта.

— Гранд дама, не гранд баба.

— Дори не знаех, че все още е сред нас. Не трябва ли Косачите да приберат сами себе си в определен момент?

— Не трябва да правим нищо — отвърна Цитра, донякъде изненадана колко малко знаят родителите й за порядките във Форума на Косачите. — Косачите прибягват до Самоприбиране само ако го пожелаят. — Или ако бъдат убити, помисли си Цитра.

Стаята й си беше същата, каквато я остави, но с една идея по-чиста.

— Значи, ако не бъдеш ръкоположена, можеш да се върнеш у дома, сякаш никога не си си тръгвала? — попита майка й.

Цитра си премълча, че няма вариант да се върне у дома. Ако спечелеше мястото на Косач, вероятно щеше да живее с други младши Косачи, а ако не бъдеше ръкоположена, нямаше да живее изобщо. Не беше нужно родителите й да го научават.

— Това е твоят ден — усмихна се баща й. — Какво искаш да правим?

Цитра бръкна в чекмедже на бюрото си и извади камерата си.

— Да идем на разходка.

 

 

Разговорите им бяха доста еднообразни и макар да й беше приятно да е със семейството си, бариерата между тях така и не падна напълно. Имаше толкова много неща, за които й се искаше да поговори с тях, но те не разбираха. Нямаха и най-малка представа. Не можеше да обсъжда с майка си тънкостите в изкуството на елиминиране. Не можеше да сподели с баща си състраданието, което изпитва човек, докато гледа животът да напуска очите на друг. Брат й беше единственият, с когото приказваше малко по-свободно.

— Сънувах, че идваш в училище и посочваш всички загубеняци за Прибирането — разказа й той.

— Наистина ли? — изненада се Цитра. — Какъв цвят беше робата ми?

Той се поколеба.

— Тюркоазена, струва ми се.

— Значи точно този цвят ще избера.

Бен засия.

— Как ще те наричаме, след като те ръкоположат? — попита баща й, сякаш щеше да се случи със сигурност.

Цитра дори не се беше замисляла по въпроса. Не беше чувала някой да се обръща към Косач по друг начин, освен с името на историческия му патрон или с Ваша чест. Дали членовете на семейството трябваше да се придържат към същото правило?

— Вие сте мое семейство, можете да ме наричате както поискате — заяви тя с надежда да е права.

Разходиха се из града. Въпреки че не им каза, минаха край малката къща, в която беше живяла с Роуан и Косач Фарадей. Подминаха най-близката влакова гара до къщата. И навсякъде без изключение Цитра правеше семейна снимка — всеки път от ъгъл, съвсем сходен до този на най-близката улична камера.

 

 

Денят беше безкрайно изтощителен. На Цитра й се искаше да остане още, но въпреки това част от нея нямаше търпение Косач Кюри да дойде да я вземе. Реши да не изпитва вина. Имаше по-сериозни грижи. „Вината е недодялана братовчедка на разкаянието“, беше й казал Косач Фарадей.

Косач Кюри не зададе никакви въпроси за посещението на път към дома, а и Цитра нямаше намерение да споделя. Все пак зададе един въпрос на Косача.

— Някой обръща ли се към вас със собственото ви име?

— Други Косачи, такива, с които поддържам приятелски отношения, ме наричат Мария.

— Като Мария Кюри?

— Патронът ми от историята е била велика жена. Тя е измислила термина „радиоактивност“ и е била първата жена — носител на Нобелова награда по времето, когато все още са били връчвани.

— Ами истинското ви име? Рожденото?

Косач Кюри не отговори веднага. Най-накрая каза:

— Няма никой в живота ми, който да ме познава под това име.

— Дори и семейството ви? Би трябвало все още да са наоколо — все пак имат имунитет срещу Прибирането, докато вие сте жива.

Тя въздъхна.

— Не поддържам връзка със семейството си от над сто години.

Цитра се зачуди дали така ще се случи и с нея. Дали Косачите до един губят всички, които са познавали — всичко, което са били, преди да бъдат избрани?

— Сюзън — разкри накрая Косач Кюри. — Когато бях малко момиченце, ме наричаха Сюзън. Сузи. Сю.

— Приятно ми е да се запознаем, Сюзън.

За Цитра беше невъзможно да си представи Косач Кюри като малко момиче.

 

 

Щом се прибраха у дома, Цитра качи снимките си в Бурята, без да се тревожи, че Косачът ще забележи, тъй като в постъпката й нямаше нищо необичайно или подозрително — всички качваха снимките си. Щеше да е подозрително, ако не го правеше.

По-късно същата вечер, когато Цитра беше сигурна, че Косач Кюри е заспала, тя се върна в кабинета, влезе в мрежата и откри снимките — не беше трудно, понеже бяха маркирани. След това се разрови в задния мозък и потърси връзките, които Бурята беше осъществила към снимките й. Стигна до онази на семейството си, както и до тези на други семейства, които по някакъв начин напомняха за нейното. Очакваше го. Но имаше и линкове към видеозаписи от уличните камери на съответните места. Точно това търсеше.

Щом създаде свой алгоритъм, за да сортира ненужните записи от уличните камери, тя получи пълен набор. Разбира се, все още й се пречкаха милиони случайно попаднали неподредени файлове, но поне бяха от уличните камери в квартала на Косач Фарадей.

Тя качи снимка на стария си ментор, за да провери дали ще може да отдели записи, в които се вижда той, но както предполагаше, нищо не излезе. Политиката на Бурята да не се ангажира по никакъв начин с Косачите означаваше, че образите им изобщо не се отбелязваха. Все пак беше успяла да стесни търсенето сред милиони записи вместо милиарди. При всички положения, усилията й да проследи действията на Косач Фарадей в деня на смъртта му се равняваха на издирването на игла в купи сено насред поле, разстилащо се до хоризонта. Въпреки това Цитра беше решена да открие онова, което търсеше, без значение колко време щеше да й отнеме.