Нийл Шустърман
Косачи (23)

22.
Знакът на двузъбеца

В бизнеса със смъртта ние, Косачите, не се състезаваме. Стига да не изберете огън. Огънят убива също така бързо и безвъзвратно като всяко острие на Косач. Плашещ е, но също е и някак успокояващо да знаеш, че има нещо, което Бурята не може да поправи. Вид травма, срещу която възстановителните центрове са безсилни. Щом гъската се опече, тя си остава сготвена завинаги.

Смъртта чрез огън е единствената, останала от естествен порядък. Въпреки това е голяма рядкост. Бурята наблюдава всеки сантиметър от планетата и борбата с пожарите започва преди още да е замирисало на пушек. Има системи за сигурност във всеки дом и всяка офис сграда с няколко допълнителни предпазни мерки за всеки случай. По-крайните почитатели на тоналните култове се опитват да изгорят мъртвите си близки, за да бъде смъртта им окончателна, но противопожарните дронове обикновено достигат първи до тях.

Не е ли добре да знаем, че всички сме защитени от пожар? Освен, разбира се, ако не е така.

Из официалния дневник на Почитаемата косач Кюри

Дните на Цитра бяха запълнени с обучението и Прибирането.

Всеки ден Цитра придружаваше Косач Кюри до градове, избрани на абсолютно случаен принцип. Тя наблюдаваше как Косачът броди из улици, търговски центрове и паркове, как заприличва на лъвица, търсеща уязвима плячка. Цитра се научи да различава признаците на „застой“, както ги наричаше Косач Кюри — макар Цитра да не беше убедена колкото нея в готовността на преносителите им да станат субект на Прибирането. Цитра се чудеше колко от нейните собствени дни са били изпълнени с умора от живота, преди да стане стажант на смъртта. Ако Косач Кюри се беше натъкнала на Цитра в някой от онези моменти, дали щеше да я избере за Прибирането?

Веднъж минаваха край начално училище тъкмо когато децата се разотиваха, и Цитра я обзе неприятното чувство, че Кюри може да прибере някого от учениците.

— Никога не избирам деца за Прибирането — увери я Косачът. — Никога не съм виждала деца, които ми се струват инертни, но дори и да видя, не бих го направила. Мъмрили са ме за това на конклава, но така и не предприеха дисциплинарни действия срещу мен.

Косач Фарадей не се съобразяваше с подобно правило. Той строго се придържаше към статистиката от Епохата на смъртните. Броят на смъртните случаи сред малолетните е бил по-малък, но все пак са умирали. През времето, което бяха прекарали заедно, Цитра узна само за едно такова Прибиране. Фарадей не покани Роуан, нито пък нея, а по време на вечеря избухна в неконтролируем плач, за който после се извини. Цитра си даде обет, в случай че бъде ръкоположена, да следва политиката на Косач Кюри, дори да й навлечеше неприятности със Съвета за подбор.

Почти всяка вечер тя и Косачът приготвяха вечеря за скърбящи семейства. Повечето от тях си тръгваха с повдигнат дух. Някои оставаха неутешими, обидени, изпълнени с омраза, но те бяха малцинство. Такива бяха животът и смъртта за Цитра в дните преди Конклава на жътвата. Не можеше да престане да мисли за Роуан, чудеше се как ли се справя. Копнееше да го срещне, но в същото време се ужасяваше от тази перспектива, тъй като знаеше, че след няколко кратки месеца ще го види за последен път, без значение какъв ще е изходът.

Цитра се придържаше към крехката надежда, че ако успее да докаже как Косач Фарадей е бил погубен от друг Косач, случаят можеше да послужи като прът в неуморните колела на Форума на Косачите. Прът, който щеше да освободи Цитра от задължението да прибере Роуан или той да прибере нея.

 

 

Повечето от претърпелите загуба, на които Цитра трябваше да съобщи за нея, бяха едни и същи: съпрузи, съпруги, деца, родители. В началото тя негодуваше, че Косач Кюри я поставяше на предна позиция пред тези съсипани хора, но скоро сама разбра защо. Не беше, за да го спести на себе си, а за да може Цитра да го изпита и да се научи как да показва състрадание пред лицето на трагедията. Действаше й емоционално изтощително, но и я възнаграждаваше. Подготвяше я за ролята на Косач.

Само веднъж преживяването й, последвало Прибирането, беше различно. Първата част от работата й беше да открие семейството на прибрания. Ставаше дума за жена, която май нямаше близки роднини — само един брат, с когото не поддържаха отношения. Странен феномен във времена, през които фамилиите, заедно с далечните роднини, представляваха плетеница от поне шест поколения, ако не и повече. Въпреки това тази жена имаше само един брат. Цитра откри адреса, отиде там, но не му обърна особено внимание. Не осъзна къде се намира до момента, в който не стигна до мястото.

Това не беше дом, не и в традиционния смисъл — беше манастир, ограден със зид кирпичен комплекс в стила на историческите мисии. За разлика от онези антични постройки обаче, символът на върха на основната камбанария не беше кръст, а два пресечени камертона. Двузъбец. Символът на тоналните култове.

Това беше манастир на тоналистите.

Цитра потрепери така, както потръпват хората при вида на нещо чуждо, мрачно, загадъчно.

— Стой далеч от тези лунатици — беше й казал веднъж баща й. — Хората залитат натам и никой повече не ги вижда. — Което беше същинска небивалица. Никой не изчезваше в тези дни и в тази епоха. Бурята знаеше точно къде се намира всеки един човек през цялото време. Разбира се, не биваше да го споделя.

При други обстоятелства Цитра вероятно щеше да послуша съвета на татко си. И все пак задачата й беше да съобщи за тежката загуба, а тя беше по-важна от всичко.

Момичето влезе в комплекса през портал с арка. Вратата не беше заключена. Озова се в градина, пълна с бели цветя с наситен аромат. Гардении. Тоналният култ беше свързан с аромати и звуци. Не се отдаваше голямо значение на зрението. В действителност по-крайните групи на тоналистите сами се ослепяваха, което Бурята неохотно допускаше, като възпираше лечебните нанити да върнат зрението им. Беше ужасно и все пак представляваше един от малкото изрази на религиозна свобода в свят, оставил боговете си да почиват в мир.

Цитра пое по каменната пътека през градината към църквата, върху която стоеше знакът на камертона, и влезе през тежка дъбова врата в параклис с пейки, подредени в редици. Беше тъмно, при все че от всяка страна имаше прозорци с витражи. Не датираха от Епохата на смъртните, а бяха изработени от тоналистите. Изобразяваха най-различни странни сцени: мъж без риза, помъкнал гигантски камертон на превития си гръб; каменен разлом, от който излизат мълнии; тълпа, бягаща от противно, подобно на червей създание, извито в двойна спирала и излизащо от земята.

Цитра не хареса тези изображения и нямаше представа в какво вярват пребиваващите тук хора — знаеше единствено, че е смехотворно. Нелепо. Всички бяха наясно, че тази така наречена религия е безумна смесица от убеждения от Епохата на смъртните, съчетани в безвкусна мозайка. И въпреки това съществуваха хора, които бяха привлечени от странната идеологическа плетеница.

Свещеник, монах или както и да наричаха пастора в техния култ, обикаляше край олтара, припяваше монотонно и гасеше свещи една по една.

— Извинете — заговори Цитра. Гласът й прозвуча много по-силно, отколкото възнамеряваше. Дължеше се на акустиката в параклиса.

Мъжът не се стресна от нея. Угаси още една свещ, после остави сребърното пособие за гасене на свещи и тръгна към момичето с накуцване. Цитра се зачуди дали е пострадал, или религиозната свобода беше допуснала да запази травмата, причинила куцукането. По бръчките по лицето му съдеше, че отдавна е пропуснал момента да се подложи на подмладяване.

— Аз съм Борегард, помощник на енорийския свещеник. За изкупление ли сте дошли?

— Не — отговори тя и му показа гривната си, маркирана с печата на Косачите. — Трябва да говоря с Робърт Фъргюсън.

— Брат Фъргюсън се оттегли за следобедна почивка. Не бива да го безпокоя.

— Важно е — настоя тя.

Свещеникът въздъхна.

— Ами добре. Това, което се задава, не може да се избегне. — След това закуцука и остави Цитра сама.

Тя се огледа наоколо, проучи странната обстановка. При олтара пред нея имаше гранитно басейнче, пълно с вода, но водата беше мътна и зловонна. Точно зад него се виждаше символът на църквата: два стоманени пресечени камертона, подобни на тези на покрива отвън. Двузъбецът беше висок близо два метра и стоеше върху основа от обсидиан. До него, на отделна малка платформа върху кадифена черна възглавничка, се мъдреше гумено чукче. Именно символът привлече вниманието й. Огромният камертон беше цилиндричен, сребрист, лъскав и хладен на допир.

— Искаш да го докоснеш, нали? Давай… не е забранено.

Цитра подскочи и се смъмри наум, задето беше допуснала да я сварят неподготвена.

— Аз съм брат Фъргюсън — представи се мъжът, докато се приближаваше — Искала си да ме видиш.

— Аз съм стажант на Почитаемата Косач Мария Кюри — каза му Цитра.

— Чувал съм за нея.

— Мисията ми е да ви предам скръбна вест.

— Хайде.

— Боя се, че днес, в един и петнайсет часа на обяд, Косач Кюри избра за Прибирането сестра ви Мариса Фъргюсън. Много съжалявам за загубата ви.

Мъжът не изглеждаше разстроен, нито шокиран, а просто примирен.

— Това ли е всичко?

— Това ли е всичко? Не ме ли чухте? Току-що ви съобщих, че днес сестра ви стана субект на Прибирането.

Мъжът въздъхна.

— Това, което се задава, не може да се избегне.

Дори до момента да не беше изпитвала неприязън към тоналистите, вече определено го правеше.

— Така ли? — попита тя. — С това ли се изчерпва свещеният девиз на хората ви?

— Не е девиз, а простата истина, с която живеем.

— Да, както кажете. Ще трябва да поемете ангажимента с тялото на сестра ви, тъй като тъкмо това се задава и не можете да избегнете и него.

— Но ако аз не се появя, нима Бурята няма да организира погребение?

— Изобщо ли не ви е грижа?

Мъжът помълча за миг, преди да отговори.

— Смъртта, причинена от Косач, не е естествена смърт. Ние, тоналистите, не я признаваме.

Цитра прочисти гърлото си, прехапа езика си, за да не му избълва всичко, което си мислеше, и се постара да се държи професионално.

— Има още нещо. Въпреки че не сте живеели заедно, по документи вие сте единственият й близък. Това ви осигурява едногодишен имунитет срещу Прибирането.

— Не искам имунитет — заяви той.

— Защо ли не съм изненадана? — За първи път й се случваше някой да откаже имунитет. Дори най-съсипаните целуваха пръстена.

— Свърши работата си. Вече може да си вървиш — отсече брат Фъргюсън.

Цитра не можеше повече да крие раздразнението си. Не можеше да се разкрещи на човека. Не можеше да използва хватките от Бокатор, да го ритне във врата или да го повали с превъртане на рамото. Затова направи единственото, което й бе по силите. Взе чукчето и изрази целия гняв, който беше събрала в себе си, с един-единствен удар по двузъбия камертон.

Двузъбецът изкънтя така силно, че го почувства в зъбите и костите си. Звукът не беше глух като от камбана. Тонът беше плътен и наситен. Шокът прогони яростта й. Потуши я. Мускулите й се отпуснаха, престана да стиска челюст. Тонът продължаваше да кънти в съзнанието й, в стомаха и гръбнака. Звуча много по-дълго, отколкото би трябвало, а след това бавно започна да заглъхва. Никога не беше изпитвала толкова дразнещо и същевременно успокояващо преживяване. Успя да промълви единствено:

— Какво беше това?

— Фа диез — отвърна брат Фъргюсън. — Макар между братята да съществува нестихващ спор дали не е ла бемол.

Двузъбецът продължаваше тихо да звучи. Цитра виждаше как вибрира, от което очертанията му изглеждаха размазани. Тя го докосна и той мигновено замлъкна.

— Ако имаш въпроси — заговори брат Фъргюсън, — ще отговоря, стига да мога.

На Цитра й се искаше да отрече, че може да има въпроси, но изведнъж осъзна, че е точно така.

— В какво вярвате, хора?

— Вярваме в много неща.

— Кажете ми едно.

— Вярваме, че пламъците не са създадени да горят вечно.

Цитра погледна свещите край олтара.

— Затова ли свещеникът гасеше свещите?

— Част от нашия ритуал е, да.

— Значи се прекланяте пред тъмнината.

— Не — отговори той. — Това е често срещана заблуда. Хората злословят по наш адрес. Прекланяме се пред дължината на вълната и вибрациите, които надхвърлят границите на човешкото зрение. Вярваме във Великата вибрация, че тя ще ни освободи от застоя.

Застоят.

Това беше думата, която Косач Кюри беше използвала, за да обясни кои хора избира за Прибирането. Брат Фъргюсън се усмихна.

— Всъщност нещо кънти и у теб, нали?

Тя се извърна встрани, защото не искаше да среща настоятелния му поглед, и се загледа в каменното басейнче. Посочи към него.

— Каква е тази мръсна вода?

— Това е първична тиня! Гъмжи от микроби! Навремето в Епохата на смъртните малко количество от този басейн е можело да затрие цели народи. Наричали са го „болест“.

— Знам как са го наричали.

Той потопи пръст в лигавата вода и я разпръсна наоколо.

— Дребна шарка, полиомиелит, ебола, антракс… всички са тук, но за нас вече са безопасни. Не бихме могли да се разболеем, дори и да искаме. — Той извади пръста си от мазната тиня и го облиза. — Бих могъл да изпия цялата тази вода и няма да изпитам дори стомашно неразположение. Уви, вече не можем да превърнем водата в червей.

Цитра си тръгна, без да каже и дума повече и без да поглежда назад, но до края на деня не можа да се отърве от вонята на мръсната вода, полепнала по ноздрите й.