Нийл Шустърман
Косачи (22)

21.
Жигосан

Много повече се безпокоя от тези, които ни почитат, отколкото от онези, които ни презират. Твърде много хора ни поставят на пиедестал. Твърде силно копнеят да бъдат като нас… и съзнанието, че никога няма да успеят, прави копнежа им още по-дълбок, тъй като всички Косачи са преминали стаж в младостта си.

Или е наивно да се вярва, че сме по-висши същества от останалите, или е продукт на безсърдечие — защото кой освен безсърдечният би ликувал при отнемането на човешки живот?

Преди години имаше групи, които се съревноваваха с нас, имитираха ни. Обличаха се в роби като Косачи. Носеха пръстени, които приличаха на нашите. За мнозина беше само маскирана забава, но имаше и такива, които действително се преструваха на Косачи, заблуждаваха хората и даваха фалшив имунитет. Въздържаха се единствено от Прибирането.

Има закон срещу фалшивото представяне на хора като работници от каквато и да е професия, но няма закон, който забранява дегизираното им като Косачи. Тъй като Бурята няма юрисдикция над Форума на Косачите, не може да следи за закони, свързани с него. Оказва се, че това е непредвиден пропуск при разделението на Косачите и държавата.

Все пак този пропуск не беше допускан за дълго. В Годината на ската, на шейсет и третия световен конклав, беше взето решение подобни имитатори да бъдат субект на мигновено Прибиране по възможно най-жесток начин. Човек може да си представи, че е било равносилно на кървава баня, но всъщност субект на Прибирането бяха твърде малко хора. Щом мълвата се разпространи, имитаторите свалиха фалшивите роби и се изпариха вдън земя. Декретът е в сила и до ден-днешен, но рядко се налага да се прибягва до него, тъй като малцина си позволяват глупостта да се преструват на Косачи.

И все пак от време на време на конклава чувам истории как някой Косач се изправил лице в лице със самозванец и му се наложило да го прибере. Обикновено разговорът се върти около неудобството във възникнала ситуация. Как може Косачът да проследи самозванеца, за да осигури имунитет на семейството му?

Аз все пак се интересувам повече от самозванеца. Какво си е мислил, че ще постигне? Дали се дължи на изкушението да престъпи забраната? Дали са подмамени от опасността да ги заловят? Или пък така отчаяно им се иска да напуснат тази земя, че са избрали най-прекия път към самоунищожението?

Из официалния дневник на Почитаемата Косач Кюри

Партито продължи и на другия ден. Фестивал на разхищението във всяко отношение. Роуан се присъедини към празненството, но го направи по-скоро по задължение. Той беше център на вниманието, звездата на момента. В басейна красиви хора се присламчваха към него, на бюфета всички се отместваха, за да бъде пръв на опашката. Беше странно и въпреки това опияняващо. Не можеше да отрече, че част от него се наслаждаваше на сюрреалистичното празнично внимание. Марулята се беше издигнала до почетен гост.

Чак когато останалите Косачи се ръкуваха с него и му пожелаха успех в смъртоносното съревнование срещу Цитра, той си припомни какъв всъщност беше залогът.

На няколко пъти подремва за кратко в бунгалото, но постоянно се будеше от музиката, нечий бурен смях или фойерверки. А после, късно следобед на втория ден, след като Косач Годар се беше уморил, едва прошепна и мълвата мигновено се разнесе. За по-малко от час гостите си бяха отишли, а прислужниците започнаха да разчистват сред настъпилата злокобна тишина. Бяха останали само обитателите на имението: Косач Годар, тримата му младши Косачи, прислужниците и малката Есме, която надничаше през прозореца на спалнята си към Роуан като призрак, а той седеше в бунгалото в неведение какво предстои.

Косач Волта приближи към него, а жълтата му роба шумолеше на бриза.

— Какво правиш още тук? — попита.

— Няма къде другаде да бъда — отговори Роуан.

— Ела, време е да започнеш обучението си.

 

 

В мазето на основната къща имаше винарска изба. Стотици, вероятно хиляди бутилки вино бяха подредени в тухлени ниши. Осветяваха ги само няколко крушки, които хвърляха дълги сенки към нишите и ги караха да изглеждат като неотворени портали към ада.

Косач Волта поведе Роуан към централното помещение в избата, където чакаха Годар и останалите Косачи. Косач Ранд извади нещо от зелената си роба. Приличаше на смесица от пистолет и фенер.

— Знаеш ли какво е това? — попита тя.

— Уред за настройка — отговори й Роуан. Преди няколко години му бяха правили пренастройване на нанитите, след като учителите му решиха, че лошото му настроение е напът да премине в депресия. Това се случи преди пет или шест години. Пренастройването беше безболезнено, а ефектът — почти неусетен. Роуан не беше почувствал голяма промяна, но всички бяха съгласни, че е започнал да се усмихва повече.

— Разтвори ръце и крака — нареди Косач Ранд. Роуан се подчини, а Косач Ранд премина с уреда по цялото му тяло като с вълшебна пръчица. Роуан почувства леко гъделичкане в крайниците си, но то бързо отмина. Тя отстъпи назад, а Косач Годар излезе напред.

— Чувал ли си някога израза „да бъдеш моделиран“? — попита Косач Годар. — Или да бъдеш „въведен“?

Роуан поклати глава — забеляза, че останалите Косачи са се разположили така, че той да се намира в центъра на кръга, който образуваха.

— Е, сега иде разбереш какво означава.

Останалите Косачи свалиха тежките си роби. Останали само по туники и шорти, те заеха нападателни пози. В израженията им се четеше напрегната решителност и може би дори радостно нетърпение. Роуан осъзна какво ще се случи едва миг преди да започне.

Косач Комски, най-едрият от всички, пристъпи напред и без предупреждение стовари юмрук в бузата на Роуан с такава сила, че той се превъртя, загуби равновесие и падна на мръсния под.

Роуан изпита шока от удара, а също и острата болка, и зачака познатото затопляне от болкоуспокояващите опиати, освободени от нанитите в кръвоносната му система. Но облекчение не настъпи. Вместо това болката се усили.

Беше ужасно.

Непоносимо.

Роуан никога не беше усещал такова нещо — дори не подозираше, че подобна болка съществува.

— Какво направихте? — проплака той. — Какво ми направихте?

— Изключихме нанитите ти — отговори спокойно Косач Волта. — За да понесеш това, което някога са понасяли прадедите ни.

— Има една много стара поговорка — каза му Косач Годар. — Без болка не постигаш целта си. — Той стисна дружески Роуан по рамото. — А аз ти пожелавам да постигаш много.

След това се отдръпна, даде сигнал на останалите и те започнаха да налагат Роуан.

 

 

Възстановяването без помощта на лечебните нанити беше бавен, неприятен процес и положението изглеждаше все по-зле, преди да настъпи подобрение. През първия ден на Роуан му се искаше да умре. На втория вярваше, че ще се случи. Главата му пулсираше, мислите му блуждаеха. Изпадаше в безсъзнание и се свестяваше почти без да усети. Затрудняваше се да диша и знаеше, че има няколко счупени ребра. Макар Косач Чомски да беше наместил болезнено рамото му веднага след побоя, все още примираше при всеки удар на сърцето.

Косач Волта го посещаваше по няколко пъти на ден. Седеше край Роуан, подаваше му супа с лъжица и почистваше кръвта от подпухналите му устни. Около него сияеше ореол, но Роуан знаеше, че е просто оптична илюзия от травмите. Нямаше да се изненада, ако се окажеше, че има отлепване на ретината.

— Пари — оплака се той, щом солената супа се разля по устните му.

— Хайде, хайде — отговори Волта с искрено състрадание. — Все пак ще престане и ще свикнеш.

— Как бих могъл да свикна с нещо подобно? — попита Роуан, ужасѐн от факта колко неясни и слети звучат думите му, сякаш говореше през отвора, през който китовете пръскаха водни фонтани.

Волта му поднесе още една лъжица супа.

— След шест месеца ще ми кажеш, че съм бил прав.

Той благодари на Волта, че отделя време да го посети, за разлика от всички останали.

— Можеш да ме наричаш Алесандро — каза Волта.

— Това ли е истинското ти име? — попита Роуан.

— Не, кретен такъв, това е първото име на Волта.

Роуан предположи, че и останалите във Форума на Косачите не бяха по-наясно.

— Благодаря ти, Алесандро.

 

 

Вечерта на втория ден момичето — онова, за което Годар беше обяснил, че е много важно, — дойде в стаята му в един от проблясъците му на съзнание. Как й беше името? Ейми? Еми? О, да… Есме.

— Онова, което ти причиниха, е отвратително — промълви тя със сълзи в очите. — Но ще се оправиш.

Разбира се, че ще се оправи. Нямаше друг избор. В Епохата на смъртните човек или е оживявал, или е умирал. Сега имаше само един вариант.

— Защо си тук?

— Да видя как си — отвърна тя.

— Не… имам предвид тук, на това място?

Тя се поколеба, преди да отговори. След това отмести поглед встрани.

— Косач Годар и приятелите му дойдоха в търговски център близо до дома ми. Всички присъстващи в закусвалнята, с изключение на мен, станаха жертва на Прибирането. После той ми каза да тръгна с него. И аз го направих.

Думите й не обясняваха нищо, но бяха единствената информация, което тя предостави — вероятно само това знаеше. Доколкото Роуан бе видял, момичето не извършваше конкретна дейност в имението. Все пак Годар беше заповядал всеки, който си позволеше да влезе в конфликт с нея, да бъде жестоко наказван. Не биваше да я безпокоят по никакъв начин, а на нея й бе позволено да ходи навсякъде из имота. Есме представляваше най-голямата загадка, която Роуан беше срещнал до момента в света на Годар.

— Според мен ти ще си по-добър Косач от останалите — каза му тя, но не обясни защо мисли така. Вероятно беше просто усещане, което не можеше да е по-далеч от истината.

— Аз няма да стана Косач — отговори й той. Тя беше първият човек, пред когото си го призна.

— Ще станеш, стига да го поискаш — възрази тя. — А аз мисля, че ще поискаш.

 

 

Косач Годар не стъпи в стаята на Роуан преди третия ден.

— Как си? — попита. На Роуан му се искаше да се изплюе в лицето му, но знаеше, че така няма да му причини болка, а вероятно само ще предизвика следващ побой.

— Според вас как се чувствам? — отговори Роуан.

Косачът седна на ръба на леглото и огледа лицето му.

— Ела да се видиш — рече, а после му помогна да стане от леглото. Роуан се завлече до гардероб с орнаменти и огледало, в което можеше да се види в цял ръст.

Роуан едва се позна. Лицето му беше толкова отекло, че приличаше на тиква. Виолетови синини по цялата му кожа се преливаха във всички възможни нюанси.

— Тук започва животът ти — заяви Годар. — Това, което виждаш, е умиращото момче. След това ще се появи мъжът.

— Пълни глупости — изтърси Роуан, без изобщо да го е грижа за последствията от думите му.

Годар дори не мигна.

— Навярно… но не можеш да отречеш, че е повратна точка в битието ти, а всяко повратна точка трябва да е белязана от събитие, такова, което неизменно остава жигосано в теб.

Значи сега беше жигосан. И все пак подозираше, че това е само началото на една голяма инициация.

— Светът копнее да бъде като нас — заяви Годар на Роуан. — Да взема и прави каквото пожелае без наказание, нито отплата. Биха откраднали робите ни от гърба ни, стига да можеха. Дадена ти е възможност да станеш по-велик от кралска особа, а тя си струва този малък ритуал, в който те включих.

Годар поседя известно време, като се взираше в лицето на Роуан. После извади уреда за настройване от робата си.

— Вдигни ръце и разтвори крака — нареди той.

Роуан пое дъх колкото може по-дълбоко и изпълни каквото му беше поръчано. Годар обходи тялото му. Роуан почувства гъделичкане в крайниците си, но щом то премина, не усети затоплящия ефект на опиатите, нито притъпяване на болката.

— Продължава да ме боли — оплака се Роуан.

— Разбира се, че продължава. Не съм активирал обезболяващите, а само лечебните нанити. До сутринта ще си като нов и ще бъдеш готов за обучението си. Но от този момент нататък ще усещаш всяка болка в тялото си в пълна степен.

— Защо? — осмели се да попита Роуан. — Кой човек със здрав разум би искал да изпитва подобна болка?

— Надценяват здравия разум — отсече Годар. — Бих предпочел съзнанието ми да е по-ясно, отколкото да се радвам на здрав разум.