Нийл Шустърман
Косачи (21)

20.
Почетен гост

Като младеж се чудех на глупостта и лицемерието в Епохата на смъртните. По онова време целенасоченият акт на прекратяване на човешки живот се приемал за най-тежкото от всички престъпления. Колко нелепо! Знам, знам колко е трудно да си представим, че същото, което сега се смята за най-възвишено призвание, някога се приемало за престъпление. Колко ограничено и лицемерно било мисленето на смъртните, че дори презирали онези, които отнемат живот. Обичали природата — която в онези дни била равносилна на края на всяко човешко съществуване. Според природата фактът, че някой се ражда, означавал автоматично да бъде осъден на смърт и въпросната смърт настъпвала неумолимо и системно.

Ние променихме това.

Сега ние сме сила, по-могъща от природата.

Вероятно точно поради тази причина Косачите са така обичани като величествена планинска гледка, почитани като тропически гори и уважавани като приближаваща буря.

Из официалния дневник на Почитаемия Косач Годар

Ще умра.

Роуан беше започнал да си повтаря това като мантра с надеждата, че ще го преглътне по-лесно. И все пак, като че ли не му ставаше по-лесно да го приеме. Макар да се намираха под ръководството на други Косачи, указът, постановен на конклава, продължаваше да е в сила. Той щеше да елиминира Цитра в края на стажа им или тя щеше да елиминира него. На Косачите щеше да им се стори твърде сладникаво и драматично да го отменят само защото вече не са стажанти на Косач Фарадей. Роуан знаеше, че няма да е по силите му да елиминира Цитра. Единственият начин да избегне тази възможност беше да се провали в съревнованието — да се представя толкова зле до финалния конклав, че да нямат друг избор, освен да дадат косаческата титла на Цитра. Тогава първата й задача — въпрос на чест, щеше да бъде Прибирането на Роуан. Той вярваше, че ще се постарае да бъде бърза и милостива. Ключът беше да не допусне провалите му да изглеждат очевидни. Трябваше да дава вид, че прави всичко по силите си. Никой не биваше да прозре истинския му план. Беше готов за задачата си.

Ще умра.

Преди онзи съдбовен ден в кабинета на директора с Коул Уитлок Роуан дори не познаваше човек, който е умирал. Прибирането беше нещо, за който някой разказва на друг. Роднина на познат на познатия. През последните четири месеца обаче беше станал свидетел на десетки случаи на Прибиране.

Ще умра.

Още осем месеца. Щеше да преживее седемнайсетия си рожден ден и дотам. Въпреки че сам беше направил избора си, мисълта, че ще бъде просто поредната бройка в статистиката на Косачите, го вбесяваше. Животът му беше преминал напразно. Като дете беше маруля. Прякорът му се струваше забавен — почетно звание — а сега се превръщаше в повод за присъда. Животът му течеше безсмислено, а сега щеше да приключи. Изобщо не биваше да приема поканата на Косач Фарадей да става стажант. Трябваше да продължи да води незначителното си съществуване… защото вероятно, но не много сигурно, след време щеше да получи шанс да постигне нещо забележително.

— Не си казал и дума, откакто се качи в колата.

— Ще говоря, когато имам нещо за казване.

Возеше се с Косач Волта в идеално поддържан личен ролс-ройс от Епохата на смъртните, а жълтото облекло на Косача силно се открояваше на фона на тъмния интериор на купето. Не караше Косач Волта — имаше шофьор. Пътуваха през квартал, в който къщите ставаха огромни, а земите — обширни, докато домовете напълно не се изгубиха зад портал, опасан с обрасла с бръшлян масивна ограда.

Волта, един от учениците на Годар, носеше жълта роба, украсена със златисти цитрини. Очевидно беше младши Косач, от стажа му бяха минали само няколко години и навярно бе малко над двайсетгодишен… в епоха, когато броенето на нечии години е било съществено. Чертите и тенът на лицето му бяха подчертано африкански, от което жълтото изпъкваше още по-ярко.

— Е, има ли причина да избереш роба в цвят на пикня?

Волта се разсмя.

— Струва ми се, че ще се впишеш доста добре. Косач Годар обича приближените му да притежават също толкова остър език, колкото и върховете на оръжията му.

— Защо го следваш?

Искреният въпрос сякаш го смути повече от шегата с урината. Волта застана в леко отбранителна позиция.

— Косач Годар е човек с размах и фантазия. Той вижда бъдещето ни. Повече ми се иска да бъда част от бъдещето на Форума на Косачите, отколкото от миналото му.

Роуан отново се извърна към прозореца. Денят беше слънчев, но стъклата на колата приглушаваха светлината, сякаш бяха попаднали в частично затъмнение.

— Елиминирате хора, стотици наведнъж. За такова бъдеще ли говориш?

— Имаме същата квота като останалите Косачи — гласеше отговорът на Волта.

Роуан се обърна към Волта, но той сега се притесняваше от зрителния контакт.

— Кой те обучи?

— Косач Неру.

Роуан си спомняше, че Косач Фарадей като че ли поприказва с Косач Неру на конклава. Изглежда, бяха в добри отношения.

— Как приема той дружбата ти с Годар?

— За теб той е Почитаемият Косач Годар — тросна се Волта с известно възмущение. — А и изобщо не ме е грижа как го приема Косач Неру. Косачите от старата школа имат доста закостенели разбирания. Твърде съсредоточени са в това да търсят мъдростта в Промяната.

Говореше за „Промяната“ като за нещо материално. Нещо, чиято тежест би могла да даде сила на човек само ако я избута.

Спряха пред двойна врата от ковано желязо, която бавно се отвори, за да влязат.

— Пристигнахме — обяви Волта.

Близо четиристотинметровата алея завършваше в сграда, приличаща на дворец. Бяха посрещнати от прислужник, който ги поведе към входа.

Роуан беше връхлетян от силна танцова музика. Навсякъде имаше хора, които се държаха, сякаш е настъпила новогодишната вечер. Цялото имение се тресеше от постоянния ритъм. Присъстващите се смееха, пиеха и избухваха в още по-силен смях. Някои от гостите бяха Косачи — очевидно не само сподвижници на Годар, а и други. Виждаха се и посредствени знаменитости. Останалите бяха просто красиви хора, които се изявяваха като професионални гости за парти. Несъмнено приятелят му Тайгър копнееше да стане такъв. Много хлапета го казваха, но той наистина го мислеше.

Прислужникът ги отведе отзад до огромен басейн, който би подхождал повече на курорт, отколкото на дом. Имаше водопади, воден бар и още щастливи гости, които си бъбреха весело. Косач Годар се намираше в бунгало в дъното на градината, чиято фасада бе отворена към празненството пред него. Беше обграден от други подлизурковци. Носеше отличителната си синя роба, но щом приближи, Роуан забеляза, че е по-ефирна от онази, с която беше облечен на конклава. Робата му за почивка. Роуан се зачуди дали в гардероба си няма и бански костюм, обшит с диаманти.

— Роуан Дамиш! — възкликна Годар, щом приближиха. Поръча на сервитьор, минаващ край тях, да донесе чаша шампанско на Роуан. Младежът не си взе, но Косач Волта грабна една и я натика в ръката му, а после изчезна в тълпата и го остави да се оправя сам.

— Моля, вкуси удоволствието — настоя Годар. — Предлагам само „Дом Периньон“.

Роуан отпи глътка и се зачуди дали стажът му може да пострада заради употреба на алкохол. После си спомни, че правилата вече не се отнасят за него. Отпи още една глътка.

— Организирах тази малка вакханалия в твоя чест — обяви Косачът и посочи с ръка партито.

— Как така в моя чест?

— Така. Това е твоето парти. Харесва ли ти?

Сюрреалистичната показност беше по-опияняваща дори от шампанското, но дали му се нравеше? По-скоро се чувстваше странно, а още по-необичайно беше, че тъкмо той е почетният гост.

— Не знам. Никога досега не съм имал свое парти — призна му Роуан. Беше истина — родителите на Роуан бяха видели толкова рождени дни, че бяха престанали да ги празнуват още преди той да се роди. Чувстваше се истински късметлия, ако изобщо се сетеха да му дадат подарък.

— Е, в такъв случай — каза Косач Годар — нека това празненство е първото от много.

Роуан трябваше да си припомни, че човекът с идеална усмивка, от който се лееше харизма, вместо пот, беше същият, който манипулира ситуацията така, че двамата с Цитра да бъдат поставени в смъртоносно съревнование. Все пак беше трудно да не се впечатлиш от стила му. Колкото и безвкусен да беше целият този спектакъл, определено предизвикваше приток на адреналин. Косачът потупа мястото до себе си като покана към Роуан да седне и момчето се настани от дясната му страна.

— Не гласи ли осмата заповед, че Косачът не може да притежава друго освен робата, пръстена и дневника си?

— Вярно е — съгласи се жизнерадостно Косач Годар. — И аз не притежавам нищо от това. Храната е дарена от щедри благодетели, гостите са тук по своя воля, а изисканото имение ми е благосклонно предоставено дотогава, докогато пожелая да пръскам чар в него.

При споменаването на имението мъжът, който чистеше басейна, вдигна поглед за миг, но после веднага се върна към работата си.

— Трябва отново да прочетеш заповедите — продължи Косач Годар. — Ще видиш, че в тях не се споменава нищо, което да изисква от Косачите да загърбят удобствата, заради които си струва да се живее. Мрачните интерпретации на Косачите от старата школа са реликва от други времена.

Роуан не задълба в темата. Смиреното и сериозно поведение на Косач Фарадей в стила на „старата школа“ бе оформило отношението му към нея. Ако Косач Годар се опиташе да го съблазни с типичния за рок звездите блясък в замяна на отнемането на живот, той щеше да откаже. Но Фарадей беше мъртъв, а Роуан се беше озовал тук, сред непознати, които сякаш бяха на негова страна.

— Щом това е моето парти, не е ли редно да има хора, които познавам?

— Косачът е приятел на света. Разтвори ръце и го прегърни. — Изглежда, Косач Годар имаше отговор за всичко. — Животът ти ще се промени, Роуан Дамиш — допълни той и посочи с ръка басейна, празнуващите, прислужниците и доставчиците на храна, които се стараеха нищо да не липсва край басейна. — Всъщност вече се е променил.

Сред гостите на партито имаше момиче, което силно се открояваше в обстановката. Беше малка — девет, най-много десетгодишна, и като че ли изобщо не забелязваше партито наоколо, докато си играеше в плитката част на басейна.

— Май някой от гостите ви е довел и детето си на партито — отбеляза Роуан.

— Това — обясни Годар — е Есме и ще бъде разумно от твоя страна да се отнасяш добре с нея. Тя е най-важният човек, когото ще срещнеш днес.

— Как така?

— Това пълничко момиченце е ключът към бъдещето. По-добре се моли да те хареса.

Роуан щеше да продължи да мисли върху загадъчните отговори на Годар, но погледът му беше привлечен от приближаваща красива девойка по бански, който стоеше почти като нарисуван върху тялото й. Твърде късно осъзна, че я е зяпнал. Тя се усмихна, а той се изчерви и се извърна встрани.

— Ариадне, ще бъдеш ли така любезна да направиш масаж на стажанта ми?

— Да, Ваша чест — отговори момичето.

— Ъъъ… може би по-късно — измънка Роуан.

— Глупости — възрази Косачът. — Трябва да се отпуснеш, а Ариадне има вълшебни ръце и владее добре шведска техника. Тялото ти ще ти бъде благодарно.

Тя хвана ръката на Роуан, като унищожи и последната му капчица съпротива. Роуан се изправи и я остави да го поведе.

— Ако нашият младеж остане удовлетворен от усилията ти — извика Годар след тях, — ще ти позволя да целунеш пръстена ми.

Ариадне го заведе до тентата за масажи, а Роуан си помисли: След осем месеца ще умра. В такъв случай би могъл да си позволи да се поглези дотогава.