Нийл Шустърман
Косачи (20)

19.
Ужасна постъпка

Ако някога сте гледали задълбочено анимационните филмчета от Епохата на смъртните, ще се сетите за това. Койотът, който все прави планове да унищожи самодоволната птица с дългата шия. Койотът никога не успява — на всичкото отгоре, плановете му винаги се обръщат срещу него. Експлодира, гръмват го или пада от безумна височина.

И винаги е забавно.

Защото без значение, че крахът му е смъртоносен, отново се появява в следващата сцена, също като нашите центрове за възстановяване са само на анимационен кадър разстояние.

Виждала съм човешка немощ, причинена от временно осакатяване, или моментално погребване на живота. Хора, паднали в шахти, ударени от падащи предмети, попаднали на пътя на превозни средства.

И когато се случи, хората все пак се смеят, защото без значение от ужасите, те са като койота — след ден-два ще се върнат като нови, няма им нищо… дори не са помъдрели.

Безсмъртието е превърнало всички ни в анимационни герои.

Из официалния дневник на Почитаемата Косач Кюри

Цитра не знаеше кое я накара да спомене въпроса, зададен й на конклава. Вероятно неочакваната близост, която изпита към Косач Кюри, след като я видя как нахрани скърбящото семейство и изслуша — действително изслуша — историите за мъжа, субект на Прибирането.

Същата вечер Косач Кюри дойде в стаята на Цитра с чисти чаршафи. Оправиха заедно леглото и щом приключиха, Цитра каза:

— На конклава ме обвинихте, че лъжа.

— Защото това направи — отговори Косач Кюри.

— Как разбрахте?

Косач Кюри не се усмихна, но не я и осъди.

— Когато си живял близо двеста години, някои неща са очевидни.

Тя подаде на Цитра възглавница и тя я пъхна в калъфката.

— Не бутнах онова момиче по стълбите — призна Цитра.

— Подозирах.

Цитра стисна възглавницата. Ако беше живо същество, щеше да го задуши.

— Не я бутнах по стълбите — повтори Цитра. — Бутнах я пред фучащ камион.

Цитра седна и извърна глава от Косач Кюри. Не можеше да погледне жената в лицето, след като й беше признала най-мрачната тайна от детството си. Щом Гранд дамата на смъртта те вижда като чудовище, може наистина да си такова.

— Колко ужасна постъпка — рече Косачът, но без да звучи шокирана. — Това уби ли я?

— На мига — призна Цитра. — Разбира се, върна се на училище три дни по-късно, но възстановяването не променя стореното от мен… а най-лошото беше, че никой не узна. Хората си мислеха, че се е спънала, а всички деца се смяха… защото знаете колко е смешно, когато някой претърпи смъртоносен инцидент. Само дето не беше инцидент, а никой не разбра. Никой не видя, че го направих аз. А щом тя се върна, се оказа, че също е в неведение.

Цитра се насили да погледне към Гранд дамата на смъртта, която седеше на стол в другия край на стаята и се взираше в нея с пронизващите си сиви очи.

— Попитахте ме коя е най-лошата ми постъпка — продължи Цитра. — Е, сега вече знаете.

Косач Кюри не заговори веднага. Просто седеше, а времето минаваше.

— Е — обади се най-сетне Косач Кюри. — Ще трябва да направим нещо по въпроса.

 

 

Ронда Флауърс тъкмо беше преполовила следобедната си закуска и някой звънна на входната врата. Не си помисли нищо особено, преди миг по-късно да види майка си, застанала на прага на кухнята, с изражение на истинска болка, което подсказваше, че се е случила голяма беда.

— Те… те искат да видят теб — обяви майка й.

Ронда засмука фидето, което висеше от устата й, и се изправи.

— Кои са те?

Майка й не отговори. Вместо това обви ръце около Ронда, стисна я в силна прегръдка и взе да хлипа. В този момент, през рамото на майка си, тя ги съзря.

Момиче, приблизително на нейната възраст, и жена в лилав тоалет — кройката определено беше на роба на Косач.

— Бъди смела… — прошепна отчаяно майката в ухото на Ронда.

Но смелостта отстъпваше пред ужаса. Просто нямаше достатъчно време да събере сили да се бори със страха. Единственото, което Ронда почувства, беше как стомахът й се свива на топка и изпадна в унес, сякаш наблюдаваше сцена от нечий чужд живот. Тя остави майка си и пое към вратата, където чакаха двете фигури.

— Искали сте да видите мен?

Косачът — жена с лъскава сива коса и пронизващ поглед, се усмихна. Ронда никога не беше предполагала, че Косачите се усмихват. В редките случаи, в които беше виждала такива, те изглеждаха твърде мрачни.

— Не аз, а стажантката ми — обясни жената и посочи момичето. Но Ронда не можеше да отмести поглед от Косача.

— Стажантката ви ще извърши Прибирането?

— Не сме дошли за Прибирането — увери я момичето.

Чак когато чу това, ужасът на Ронда взе връх. Очите й се напълниха със сълзи, но тя бързо ги избърса, тъй като след силния шок я обзе облекчение.

— Можехте да го кажете на майка ми. — Тя се обърна и извика на майка си. — Всичко е наред, не са дошли за Прибирането. — След това излезе и затвори вратата след себе си с пълното съзнание, че ако не го стори, майка й ще настоява да разбере какъв е поводът. Ронда беше чувала за пътуващи Косачи, които се появяват пред прага на хората и молят за подслон през нощта и нещо за хапване. Понякога искаха информация от хората по причини, за които може само да се гадае. Но защо все пак искаха да говорят точно с нея?

— Сигурно не ме помниш — поде момичето. — Преди години учехме в едно и също училище, преди да се преместиш тук.

Ронда огледа лицето на момичето и се опита да изрови поне някакъв спомен, помъчи се да се сети за име.

— Синди някоя, нали?

— Цитра. Цитра Теранова.

— О, точно така.

И тогава настъпи неловък момент. Сякаш не беше достатъчно неловко да стоиш на верандата с Косач и негов стажант.

— Е… какво мога да направя за вас… Ваша чест и Ваша чест? — Ронда не беше сигурна дали стажантите се ползват със същото обръщение. Все пак нямаше да сгреши, ако покаже уважение, било то и прекалено. Сега, след като разполагаше с малко време да огледа добре лицето и да го свърже с име, Ронда наистина си припомни Цитра. Спомни си също, че не се харесваха особено.

— Е, ето каква е работата — заговори Цитра. — Спомняш ли си деня, в който падна пред онзи камион?

Ронда неволно вдигна рамене.

— Мога ли изобщо да го забравя? След като се върнах от възстановителния център, всички ме наричаха Ронда Фаталната катастрофа с месеци.

Прегазването от камион вероятно остана най-лошото преживяване в живота й. Беше безжизнена в продължение на цели три дни, а на всичкото отгоре пропусна танцовия си рецитал. Останалите момичета я увериха, че са се справили чудесно без нея, което още повече влоши положението. Единственото хубаво в цялата история беше храната във възстановителния център в деня, в който се върна в съзнание. Предложиха й най-добрия домашен сладолед, толкова вкусен, че веднъж дори се размаза, за да вкуси отново от него. И разбира се, стана така, че родителите й я изпратиха в по-евтин възстановителен център с гадна храна.

— Значи си била там, когато се случи?

— Всъщност, ето каква е работата — каза Цитра за втори път, сякаш имаше нервен тик. — В качеството си на стажант Косач, трябва да поправя… ами, някои лоши решения от миналото си. И така… искам да ти дам шанс да направиш същото и на мен. — Тя прочисти гърлото си. — Искам да ме бутнеш пред някой камион.

При тези думи Ронда ахна. Не го направи нарочно, просто не се сдържа.

— Сериозно? Искаш да те бутна пред движещ се камион?

— Да.

— Точно сега?

— Да.

— И твоят Косач няма нищо против?

Косачът кимна.

— Напълно подкрепям Цитра.

Ронда се замисли над предложението. Смяташе, че е способна да го направи. Колко пъти в живота й се беше случвало да копнее да се отърве от някого, макар и временно? Едва миналата година беше буквално на косъм от „случайно“ поразяване с електричество на лабораторния си партньор в часовете по естествени науки само защото беше невероятен кретен. Но в крайна сметка реши, че той просто ще прекара няколко дни във ваканция, а тя ще трябва да довърши задачата им сама. Конкретната ситуация беше различна. Предоставяше й се безвъзмездна възможност за отмъщение. Въпросът бе колко й се искаше това отмъщение?

— Чуйте, истинско изкушение е — отвърна Ронда. — Но имам домашни и урок по танци по-късно.

— Значи… не искаш да го направиш?

— Не че не искам. Просто днес съм заета. Може ли да те бутна под кола някой друг път?

Цитра се поколеба.

— Добре…

— А може би ще е по-добре, ако някой ден ме заведете на обяд.

— Добре.

— Следващия път обаче предупредете някак за какво сте дошли, за да не побъркате майка ми. — После каза довиждане, влезе вътре и затвори вратата.

— Колко странно… — промърмори Ронда.

— Каква беше тази история? — попита майка й.

Тъй като не искаше да навлиза в подробности, Ронда отговори:

— Нищо важно — с което ядоса майка си, точно както възнамеряваше.

След това се върна в кухнята и откри, че фидето й е изстинало. Страхотно!

 

 

Цитра се почувства едновременно облекчена и унизена. С години беше таила тайното престъпление. Враждата й с Ронда беше жалка, каквито са повечето детски разпри. Коренеше се в начина, по който Ронда говореше за танците, сякаш е най-талантливата балерина в света. Цитра посещаваше същите часове в онова време на магично детство, когато всяко момиченце си въобразява, че е грациозно и сладко.

Ронда беше водачката на глутницата и се опитваше да освободи Цитра от тази илюзия с гримаси и звучни въздишки при всяко нейно погрешно движение.

Постъпката й не беше преднамерена. Беше престъпление, подбудено от възможността, и в крайна сметка хвърли върху Цитра сянка, за която не си беше давала сметка, докато не видя момичето днес.

А Ронда изобщо не я беше грижа. Сякаш беше нещо отдавна отминало. Сега Цитра се почувства глупаво заради цялата история.

— Разбираш, че в Епохата на смъртните всичко това би се приело напълно различно. — Косач Кюри не се извърна нито веднъж към нея, докато й говореше — не отместваше очи от пътя, докато шофираше. Цитра все още свикваше с този странен навик. Колко странно — да ти се налага да гледаш пътя си, за да можеш да го изминеш.

— Ако бяхме в Епохата на смъртните, нямаше да го направя — отговори Цитра уверено, — защото щях да бъда наясно, че тя няма да се върне. Да я бутна, щеше да е по-страшно от Прибирането.

— Имали са дума за това. Убийство.

Цитра се изкиска на архаичната дума.

— Колко смешно. Като ято гарвани.

— Сигурна съм, че тогава изобщо не е било смешно. — Кюри предприе бърза маневра, за да избегне катеричка на пътя. След това по изключение хвърли поглед към Цитра, щом пътят отново се изравни. — Значи присъдата, която си избрала за себе си, е да бъдеш Косач до края на дните си и да отнемаш човешки живот като наказание за една-едничка постъпка в детството ти.

— Не съм я избирала.

— Не си ли?

Цитра отвори уста да отговори, но после се спря. Ами ако Косач Кюри беше права? Ами ако дълбоко в себе си Цитра беше приела стажа при Косач Фарадей, за да се самонакаже за престъпление, за което единствено тя се тревожеше? Ако я бяха хванали или си беше признала, наказанието щеше да бъде кратко отстраняване от училище, най-много глоба за родителите й и строго мъмрене. Дори можеше да се окаже и в неин плюс — съучениците й щяха да внимават как се държат с нея.

— Разликата между теб и повечето хора, Цитра, е, че друг нямаше дори да се замисли за случката след съживяването на момичето. Щяха просто да забравят. Косач Фарадей е видял нещо у теб, когато те е избрал, вероятно твоята съвест. — Сетне добави: — Точно това ми подсказа, че лъжеш на конклава.

— Всъщност съм изненадана, че Бурята не видя как я бутам — призна Цитра. След това Косачът изрече нещо, което отключи верижна реакция в съзнанието на Цитра и промени всичко.

— Сигурна съм, че не е останало незабелязано — отговори тя. — Нищо не остава скрито от Бурята с камерите, поставени навсякъде. Но също така тя преценява за кои действия е нужна намеса и за кои — не.

 

 

Нищо не остава скрито за Бурята.

Съществуваха записи на всяко човешко действие още щом станеше факт, но за разлика от Епохата на смъртните, сега нямаше посегателства върху тази информация. Преди Бурята да стане съзнателна, когато е била позната под името „Облака“, престъпниците — дори обществените организации — са откривали незаконни начини за достъп до личната информация на хората и са я използвали. Всеки ученик знае, че злоупотребата с данни едва не довела до краха на цивилизацията, преди тези правомощия да бъдат възложени на Бурята. От този момент нататък не беше извършена нито една злоупотреба. Хората го чакаха с нетърпение. Бяха прехвърлили всичко в ръцете на машина без душа. Но очевидно тази машина имаше далеч по-чиста душа от който и да е човек.

Тя наблюдаваше света през милиони очи, слушаше през милиони уши. Решаваше дали да реагира, или не на безброй случки.

А това означаваш, че някъде в паметта й се крие и запис на последните действия на Косач Фарадей в деня, в който животът му бе приключил.

Цитра осъзнаваше, че вероятно е безсмислено да се опитва да ги проследи, но ако кончината на Фарадей не беше акт на Себеприбиране? Ами ако е бил бутнат, както тя беше бутнала Ронда преди години? Но подобен акт не би могъл да се сравни с детинската й постъпка. Би бил жесток и преднамерен. Ами ако смъртта на Фарадей беше — ако използваше думата, на която я беше научила Косач Кюри — убийство?