Нийл Шустърман
Косачи (2)

1.
Слънцето не помръкна

Задължени сме по закон да пазим архив за невинните, които елиминираме.

А както аз виждам нещата, всички са невинни. Дори и виновните. Всеки е виновен за нещо и всеки пази у себе си спомен за детска невинност, без значение колко от слоевете на живота са се натрупали върху нея. Човечеството е невинно; човечеството е виновно — и двете безспорно са истина.

Задължени сме по закон да пазим архив.

Започва се още от първия ден на стажа — но официално не го наричаме „елиминиране“. Не е коректно нито в социален, нито в морален план. Това е и винаги е било Прибирането — по-съвременно название на „баберкуване“, при което в древни времена бедните са следвали фермерите и са опосквали зърното, останало след жътва. Най-ранната форма на благотворителност. Работата на Косача е аналогична. Обяснява се на всяко дете, щом порасне достатъчно, за да разбира, че Косачът върши жизненоважна работа за обществото. Мисията ни е най-близкият пример за свещенодействие, познат в модерния ни свят.

Вероятно точно затова законът ни задължава да поддържаме архив. Общественодостъпен дневник, свидетелстващ кой никога няма да умре, кой предстои да бъде роден, както и защо ние, човешките същества, вършим това, което вършим. Инструктирани сме да записваме не само делата си, но и чувствата, тъй като трябва да се знае, че имаме чувства. Разкаяние. Съжаление. Непоносима скръб. Та ако не изпитвахме подобни чувства, що за чудовища бихме били?

Из официалния дневник на Почитаемата Косач Кюри

Косачът пристигна късно през един студен ноемврийски следобед. Цитра седеше на масата в трапезарията и се мъчеше над особено трудна задача по алгебра — разместваше променливите, не успяваше да определи X или Y, когато тази нова и доста по-неприятна променлива нахлу в уравнението на живота й.

В апартамента на семейство Теранова често идваха гости, затова позвъняването на входната врата не предизвика лошо предчувствие — слънцето не помръкна, никой не предусети приближаването на смъртта към прага им. Вероятно беше редно Вселената да отправя подобни предупреждения, но на фона на цялостната картина Косачите не бяха по-необикновени от събирачите на данъци. Появяваха се, вършеха неприятната си работа и си тръгваха.

Майка й отвори. Цитра не видя посетителя, тъй като отначало вратата препречваше погледа й към него. Забеляза как майка й внезапно се скова, сякаш кръвта във вените й замръзна. Като че ли, ако бъдеше побутната, щеше да падне на пода и да се пръсне на парченца.

— Може ли да вляза, госпожо Теранова?

Тъкмо тонът на посетителя го издаде. Плътен и неумолим като глухото звучене на стоманена камбана, уверена, че ехото й ще достигне до когото трябва. Цитра разбра, преди още да го е видяла, че това е Косач. Боже той! В дома ни е дошъл Косач!

— Да, да, разбира се, заповядайте. — Майката на Цитра се отдръпна и му направи път — сякаш тя беше посетителят, а не обратното.

Той прекрачи прага, а меките му като пантофи обувки се плъзнаха беззвучно по пода, настлан с паркет. Многослойната му роба беше от гладък лен в цвят слонова кост и макар да беше толкова дълга, че се влачеше, нямаше и прашинка, която да обере. Цитра знаеше, че Косачът може сам да избере цвета на робата си — който и да е, само не черен, понеже се смяташе за неподходящ за тяхната работа. В черното нямаше светлина, а на Косача прилягаше тъкмо тя. Сияйни и озарени, те се смятаха за най-изтъкнатите сред човечеството — точно поради тази причина бяха избрани за длъжността.

Робите на някои Косачи бяха по-ярки, други — в убити цветове. Приличаха на пищните одежди на ренесансовите ангели, едновременно по-тежки и по-леки от въздуха. Неповторимият стил на робите на Косачите, без значение от материята или цвета, ги правеше лесно забележими, даваше възможност на хората да ги избегнат — стига отбягването да бе целта. Също така привличаше тълпи към тях.

Цветът на робата често бе красноречив относно личните качества на Косача. Робата в цвят слонова кост на този Косач беше приятна, достатъчно различна от чисто бялото, което дразни окото със своята ослепителност. И все пак нюансът не променяше факта кой и какво представляваше посетителят.

Той свали качулката си и разкри грижливо подстригана побеляла коса, печално лице със зачервени от горещия ден бузи и тъмни очи, които сами по себе си въздействаха като оръжия. Цитра се изправи. Не от уважение, а от страх. Шок. Опита се да успокои дишането си. Помъчи се да преодолее омекването на коленете. Те предателски трепереха, затова тя насочи силата на волята си към тях и стегна мускулите на краката си. С каквато и цел да бе пристигнал Косачът, тя нямаше да допусне да я види как рухва.

— Може да затворите вратата — обърна се той към майката на Цитра, която се подчини, макар Цитра да виждаше колко й е непосилно. Косачът в преддверието можеше да се обърне и да си тръгне, ако вратата още е отворена. В мига, в който се затвореше, той действително се намираше в дома на човека.

Мъжът се огледа и веднага забеляза Цитра. Усмихна й се.

— Здравей, Цитра — каза. Фактът, че знаеше името й, на мига я смрази, както появата му беше стъписала майка й.

— Не бъди груба — припряно се намеси майка й. — Поздрави госта ни.

— Добър ден, Ваша чест.

— Здрасти — обади се по-малкият й брат Бен, който току-що се беше показал на вратата на спалнята, чул плътния тембър на Косача. Краткият поздрав беше единственото, което Бен беше способен да изрече. Местеше поглед от Цитра към майка им и си мислеше същото като тях. За кого е дошъл? Дали за мен? Или пък ще остана да скърбя за загубата на близък?

— Подуших нещо апетитно от коридора — рече Косачът и вдъхна аромата. — Прав съм бил в преценката си, че уханието се носи тъкмо от този апартамент.

— Просто запечени макарони, Ваша чест. Нищо особено. — До този момент Цитра не беше предполагала, че майка й може да бъде толкова стеснителна.

— Чудесно — отвърна Косачът. — Не искам нещо специално. — След това седна на дивана и търпеливо зачака вечерята си.

Дали беше прекалено да вярват, че е дошъл само заради яденето? Все пак и Косачите трябва да хапнат някъде. Обикновено в ресторантите не им искаха пари за консумация, но това не означаваше, че понякога не могат да копнеят за домашна храна. Говореше се, че някои Косачи карали хората да им приготвят ястие, преди да се заемат с Прибирането. Такъв ли беше случаят?

Каквито и да бяха намеренията му, той ги запази за себе си, а те нямаха друг избор, освен да му предложат каквото искаше. Дали щеше да пощади живот, ако ястието днес му се усладеше, зачуди се Цитра? Не беше чудно, че хората се молеха и се кланяха в стремежа си някак да умилостивят Косачите. Надеждата в сянката на страха е най-силният мотиватор на света.

По негова молба майката на Цитра му донесе напитка и се захвана да сервира възможно най-добрата си вечеря. Готвенето не беше силата й. Най-често се прибираше от работа и приготвяше нещо набързо. Тази вечер животът им вероятно зависеше от спорните й кулинарни умения. Ами баща им? Дали щеше да се върне навреме, или Прибирането щеше да бъде извършено в негово отсъствие?

Макар да беше ужасена, Цитра не искаше да остави Косача насаме с мислите му, затова отиде при него в дневната. Бен, който очевидно беше също толкова запленен, колкото и уплашен, седна до нея.

Мъжът най-сетне се представи като Почитаемия Косач Фарадей.

— Аз… ъъъ… веднъж правих доклад за Фарадей за училище — обади се Бен, а гласът му пресекна само веднъж. — Избрали сте си наистина як учен, чието име да вземете.

Косач Фарадей се усмихна.

— Иска ми се да вярвам, че съм избрал доста подходящ исторически патрон. Подобно на много учени, приживе Майкъл Фарадей е бил силно недооценен, и все пак без него светът не би станал такъв, какъвто е.

— Мисля, че имам вашата в колекцията си с карти на Косачи — продължи Бен. — Събрал съм почти всички Косачи в Средмерика — но на снимката изглеждате по-млад.

Мъжът имаше вид на около шейсетгодишен и въпреки че косата му беше посивяла, козята му брадичка само се беше прошарила. Човек рядко позволяваше да достигне подобна възраст, преди да се върне към по-младото си аз. Цитра се чудеше на колко ли години е всъщност Косачът. От колко ли време му беше възложено да отнема живота на хора?

— На истинската си възраст ли изглеждате, или сам сте избрали тази си външност? — попита Цитра.

— Цитра! — Майка й едва не изпусна съда за печене, който тъкмо беше извадила от фурната. — Що за въпроси задаваш!

— Обичам директни въпроси — отвърна Косачът. — Те подсказват честност на духа, затова ще дам и честен отговор. Признавам, че четири пъти се подмладявах. Истинската ми възраст е някъде около сто и осемдесет, макар да съм забравил точната цифра. Неотдавна предпочетох този достопочтен вид, тъй като смятам, че носи повече спокойствие на субектите, които съм набелязал за Прибирането. — После се засмя. — Приемат ме за мъдър.

— Затова ли сте дошли? — избърбори Бен. — Някой от нас е избран за Прибирането?

Косач Фарадей се усмихна загадъчно.

— Дошъл съм на вечеря.

 

 

Таткото на Цитра се появи точно преди поднасянето на вечерята. Майка й очевидно го беше информирала за положението, така че се чувстваше доста по-подготвен в емоционален план, отколкото те по-рано. Веднага щом влезе, се запъти към Косач Фарадей, за да се ръкува с него, и се престори на много по-приветлив и гостоприемен, отколкото вероятно му идеше отвътре.

Атмосферата по време на вечерята беше странна — през преобладаващата част цареше мълчание, прекъсвано само от спорадичните коментари на Косача: „Домът ви е прекрасен“, „Чудесна лимонада!“, „Това са най-вкусните запечени макарони в цяла Средмерика!“ Въпреки че правеше комплименти, звукът от гласа му всеки път предизвикваше тръпки по гърбовете на семейството.

— Не съм ви виждал в квартала — обади се накрая бащата на Цитра.

— Няма такава необходимост — отговори той. — Не съм публична личност, каквито са избрали да бъдат някои Косачи. Има такива, които обичат светлината на прожекторите, но за да си свършиш работата добре, е нужна известна анонимност.

— Така ли? — наежи се Цитра срещу това твърдение. — Съществува ли правилен начин за Прибирането?

— Е — рече, — определено има погрешни. — Не се разпростря повече по темата. Просто дояде макароните си.

Щом почти бяха приключили с храната, рече:

— Разкажете ми за себе си. — Не беше молба, а нареждане. Можеше да се изтълкува единствено като заповед. Цитра не беше сигурна дали не е част от малкия му танц със смъртта, или беше наистина заинтригуван. Знаеше имената им още преди да прекрачи прага, значи вероятно бе наясно и с информацията, която щяха да му споделят. Защо тогава ги питаше?

— Аз работя в областта на историческите изследвания — отговори баща й.

— Аз съм инженер по синтез на храната — обади се майка й.

Косачът повдигна вежди.

— И въпреки това сте приготвили всичко това съвсем сама.

Тя остави вилицата си.

— Всички продукти са синтезирани.

— Да, но ако можем да синтезираме всичко — изтъкна той, — защо тогава са ни нужни инженери по синтезирането?

Цитра видя как кръвта буквално се отцеди от лицето на майка й. Баща й се изправи, за да защити правото на съществуване на съпругата си.

— Винаги има възможност за подобрения.

— Да… и работата на татко също е важна! — намеси се Бен.

— Кое точно, историческите проучвания ли? — Косачът отхвърли твърдението с пренебрежително махване с вилицата си. — Миналото никога не се променя… а от това, което виждам, изглежда, същото се отнася и за бъдещето.

Родителите й и брат й изглеждаха озадачени и притеснени от репликата, но Цитра разбра какво имаше предвид. Израстването на цивилизацията бе приключило. Всеки го знаеше. Що се отнася до човешката раса, нямаше какво повече да бъде научено. Нямаше какво да дешифрират по отношение на собственото си съществуване. Което означаваше, че никой не е по-важен от останалите. В действителност в глобалната схема всички бяха еднакво безполезни. Точно това казваше Косачът и Цитра се ядосваше, тъй като на определено ниво съзнаваше, че е прав.

Цитра беше пословична със своята избухливост. Често изпускаше нервите си без причина и не се спираше, докато поразията не бъде направена. Тази вечер нямаше да бъде изключение.

— Защо постъпвате така? Ако сте набелязали някого от нас за Прибирането, просто действайте и спрете да ни тормозите!

Майка й ахна, а татко й отмести стола си назад, сякаш да се подготви за физическа намеса в извеждането й от стаята.

— Цитра, какви ги вършиш! — Гласът на майка й трепереше. — Покажи уважение!

— Не! Той е тук точно с тази цел, така че нека започва. Не е като да не е взел решение. Чувала съм, че Косачите винаги премислят добре, преди да пристъпят в нечий дом, не е ли така?

Косачът не се притесни от изблика й.

— Някои го правят, други не — отговори любезно той. — Всеки от нас си има свой стил.

Бен вече плачеше. Татко му го прегърна, но момчето беше неутешимо.

— Да, Косачите трябва да извършват Прибирането — продължи Фарадей. — Но също така трябва да ядат, да спят и да си поприказват с някого.

Цитра вдигна празната му чиния и заяви:

— Е, вечерята приключи, така че можете да си вървите.

Тогава баща й се приближи към него. Падна на колене. Баща й наистина коленичи пред този човек!

— Моля ви, Ваша чест, простете й. Поемам пълната отговорност за поведението й.

Косачът се изправи.

— Не е необходимо да се извинявате. Ободрително е да срещна дързост. Нямате представа колко досадно взе да става — угаждане, раболепни ласкателства, безкрайно подмазване. Плесница в лицето се отразява наистина животворно. Напомня ми, че съм човек.

После отиде в кухнята и взе най-дългия и остър нож, който откри. Размаха го няколко пъти, така че той изсвистя във въздуха.

Риданията на Бен се усилиха, а баща му го прегърна още по-силно. Косачът се приближи към майка им. Цитра беше готова да се хвърли пред нея, за да я защити от острието, но вместо да вдигне ножа, мъжът протегна другата си ръка.

— Целунете пръстена ми.

Никой не очакваше това, най-малкото Цитра.

Майката на Цитра го гледаше втренчено, клатеше глава и не можеше да повярва.

— Вие… осигурявате ми имунитет?

— Заради любезността и ястието, което поднесохте, аз ви давам имунитет срещу Прибирането. Никой Косач не може да ви докосне.

Но тя се поколеба.

— Осигурете го на децата ми, вместо на мен.

Но Косачът продължаваше да държи пръстена пред нея. Беше с диамант с размера на кокалчетата на ръката му и с тъмна сърцевина. Същият, какъвто имаха всички Косачи.

— Предлагам го на вас, не на тях.

— Но…

— Джени, просто го направи! — настоя съпругът й.

И тя го послуша. Коленичи, целуна пръстена, нейното ДНК беше разчетено и прехвърлено към базата данни за имунизирани срещу Косачи лица. Само след миг целият свят узна, че Джени Теранова е предпазена от Прибирането през следващите дванайсет месеца. Косачът погледна пръстена си, който сега искреше в червеникаво и показваше, че човекът пред него има имунитет. Ухили се доволно.

Най-накрая им каза истината.

— Тук съм за Прибирането, но на съседката ви Бриджит Чадуел — информира ги Косач Фарадей. — Тя обаче още не се е прибрала. А аз бях гладен.

Нежно докосна главата на Бен, сякаш му даваше благословията си. Изглежда, успя да го успокои. След това Косачът пое към вратата все още с ножа в ръка, без да оставя и капка съмнение за метода на Прибирането, който щеше да приложи у съседите. Преди да си замине, все пак се обърна към Цитра.

— Ти виждаш през стените на света, Цитра Теранова. Би станала добър Косач.

Цитра се отдръпна.

— Нямам такова желание.

— Това — отвърна той — е първото изискване.

После си тръгна, за да елиминира съседката им.

 

 

Същата вечер не говориха за случилото се. Никой не отвори дума за Прибирането — сякаш можеше да ги сполети само заради приказките им. От съседния апартамент не се чуваше нищо. Нито писъци, нито плач, нито умоляване — или може би телевизорът на семейство Теранова беше пуснат твърде силно, за да ги чуят. Това беше първото, което бащата на Цитра направи, след като Косачът си тръгна — усили телевизора така, че да заглуши звуците от Прибирането от другата страна на стената. Все пак не беше нужно, тъй като какъвто и подход да беше избрал Косачът, беше изпълнил задачата си съвсем тихо. Цитра осъзна, че се напряга да долови нещо — каквото и да е. И двамата с Бен си дадоха сметка, че изпитват болезнено любопитство, от което тайно се засрамиха.

Час по-късно Косач Фарадей се върна. Цитра отвори вратата. По робата му в цвят слонова кост нямаше и едничка капчица кръв. Може би си носеше резервна. А може и да я беше изпрал в пералнята на съседите след Прибирането. Ножът също беше чист и той го подаде на Цитра.

— Не го искаме — заяви Цитра, уверена, че изразява и позицията на родителите си по въпроса. — Няма да го използваме повече.

— Но вие трябва да го използвате — настоя той. — За да ви напомня.

— Да ни напомня какво?

— Че Косачът е само инструмент на смъртта, но вашите длани ми дават замах. Ти, родителите ти и всички останали на този свят сте повелителите на Косачите. — После внимателно постави ножа в ръцете й. — Всички ние сме съучастници. Трябва да споделиш отговорността.

Може и да беше самата истина, но след като той си тръгна, Цитра все пак пусна ножа в боклука.