Нийл Шустърман
Косачи (19)

18.
Къщата с водопада

Никога не съм вземала стажанти. Просто никога не ме е привличала идеята да поведа друго човешко същество по пътя ни. Често се чудя кое мотивира останалите Косачи да го правят. За някои е обикновена суета: „Учи се от мен и благоговей, защото съм много мъдър“. За други вероятно е компенсация, че не им е позволено да имат деца: „Бъди мой син или дъщеря една година, а аз ще ти дам власт над живота и смъртта“. И все пак предполагам, че им служи като подготовка за Самоприбирането. Бъди новото аз, за да може старото да напусне този свят с удовлетворение.

Подозирам, че ако някога взема стажант, ще бъде по напълно различни причини.

Из официалния дневник на Почитаемата Косач Кюри

В далечната източна част на Средмерика, близо до границата с Изтомерика, имаше къща, под която течеше река, изливаща се от основите й във водопад.

— Проектирана е от прочут архитект от Епохата на смъртните — обясни косач Кюри на Цитра, когато я поведе по моста към входната врата. — Мястото беше безнадеждно западнало — както сигурно си представяш, дом като този не би могъл да се съхрани без постоянна грижа. Беше в ужасно състояние и никой не се стараеше да го запази. Единствено присъствието на Косач би осигурило нужните дарения, за да се възстанови. Сега мястото е възвърнало предишния си блясък.

Косач Кюри отвори вратата и остави Цитра да влезе преди нея.

— Добре дошла в Къщата с водопада — приветства я.

Основният етаж представляваше огромно отворено пространство с под от полиран камък, дървени мебели, голяма камина и прозорци. Много прозорци. Водопадът беше точно под просторната тераса. Звукът от реката, течаща под къщата, и от водопада създаваше постоянен, но успокояващ фонов шум.

— Никога досега не съм била в къща със собствено име — каза Цитра и се огледа наоколо, като се стараеше да не показва колко е впечатлена. — Все пак не е ли малко прекалено? Особено за Косач. Не е ли редно да водите по-прост живот?

Цитра съзнаваше, че е възможно да разгневи Косача с коментара си, но не я беше грижа. Присъствието й тук означаваше, че Косач Фарадей е умрял за нищо. Прекрасният дом не представляваше утеха.

Косач Кюри не отговори ядосано. Просто сподели:

— Не живея тук заради разкоша, а защото моето присъствие е единственият начин да опазя мястото.

Обстановката изглеждаше точно като в двайсети век, когато е била построена сградата. Единствените признаци на модернизация бяха няколко компютърни интерфейса, поставени дискретно в ъглите. Дори кухнята беше препратка към отминали времена.

— Ела, ще ти покажа стаята ти.

Двете се качиха по стълбище, чиято лява страна беше облицована с ивици от гранитни плочи, а от другата страна им опонираха още и още етажерки с книги. На втория етаж беше разположена спалнята на Косача. На третия се намираше по-малка спалня и кабинет. Спалнята беше простичко обзаведена и като останалата част от къщата имаше големи прозорци с рамки от полиран кедър, които заемаха две цели стени. Гледката към гората накара Цитра да се почувства като в къщичка на дърво. Хареса й. И ненавиждаше този факт.

— Знаете, че не искам да бъда тук — заяви Цитра.

— Най-сетне си откровена — отвърна Косач Кюри с лека усмивка.

— Освен това — добави Цитра — знам, че не ме харесвате… защо тогава ме взехте?

Косачът я погледна със сивите си непроницаеми очи.

— Дали те харесвам, или не, е без значение — натърти. — Имам си своите причини.

После остави Цитра сама в стаята й, като не каза друго освен довиждане.

 

 

Цитра не си спомняше как е заспала. Дори не се беше замислила колко е изтощена. Спомняше си единствено как легна върху завивката и се загледа в дърветата, слушаше реката долу и се чудеше дали звукът от успокоителен ще започне да й се струва непоносим. После отвори очи напълно неориентирана и докато примигваше, зърна Косач Кюри, подпряна на рамката на вратата до ключа на лампата. Навън беше тъмно. Не просто се бе смрачило — тъмнината изглеждаше непрогледна като в космоса. Все още чуваше реката, но нямаше и помен от дърветата.

— Забрави ли за вечерята? — попита Косач Кюри.

Цитра се изправи, без да обръща внимание на замайването от внезапното ставане.

— Можехте да ме събудите.

Косач Кюри я погледна самодоволно.

— Тъкмо това направих.

Цитра тръгна надолу към кухнята, но Косачът я остави да върви напред, а тя не можеше да си спомни добре пътя. Къщата беше огромна. Няколко пъти зави в погрешна посока, а Косачът не я поправи. Просто чакаше Цитра сама да намери правилната посока.

Каква ли храна очакваше тази жена, зачуди се Цитра. Дали щеше да приема безмълвно всичко, което Цитра приготвя, както правеше косач Фарадей? При мисълта за него я връхлетя скръб, последвана от гняв, но тя не знаеше към кого да го насочи, затова просто го остави да се изпари.

Цитра стигна до основния етаж, готова да изследва съдържанието на килера и хладилника, но за своя изненада, откри масата в трапезарията сервирана за двама, а димящите чинии също бяха поднесени.

— Прияде ми се заешка яхния — каза Косачът. — Мисля, че ще ти хареса.

— Дори не знам какво е това.

— По-добре да не знаеш — отговори Косач Кюри, седна и покани с жест Цитра да направи същото. Цитра не беше особено склонна, все още си мислеше, че вероятно е трик.

Косач Кюри потопи лъжицата в гъстата яхния, но се спря, тъй като Цитра продължаваше да стои права.

— Официална покана ли чакаш?

На Цитра й беше трудно да прецени дали е подразнена, или развеселена.

— Аз съм стажант. Защо ще готвите за мен?

— Не съм. Сготвих за себе си. Просто случайно чух къркоренето на стомаха ти.

Най-накрая Цитра седна и вкуси яхнията. Наситена с аромати. Малко диви, но хубави. Сладостта на медено глазираните моркови балансираше дивеча.

— Животът на Косач може да бъде твърде тягостен, ако не си позволяваме греховното удоволствие да имаме хоби. Моето е готвенето.

— Вкусно е — призна Цитра. След това добави: — Благодаря ви.

Хранеха се почти в пълно мълчание. Цитра се чувстваше странно да стои просто така на масата, затова стана и напълни отново с вода чашата на Косача. Косач Фарадей нямаше никакви хобита… или поне не ги беше споделил с Цитра и Роуан.

Мисълта за Роуан я накара да трепне, докато сипваше водата, и неволно поля масата.

— Съжалявам, Косач Кюри — тя грабна салфетката си и попи разлятото, преди да потече.

— Трябва да имаш по-стабилна ръка, ако ще ставаш Косач.

Цитра отново не можеше да прецени думите й като сериозни или саркастични. По-трудно й беше да усети тази жена дори отколкото Фарадей, а проницателността поначало не беше най-силната й черта. Разбира се, не се беше замисляла за това, преди да прекара малко време с Роуан, който, по своя си ненатрапчив маниер, беше същински цар на наблюдението. Цитра трябваше да си припомни, че притежава други качества. Бързина и решителност по време на действие. Координация. Тези умения щяха да са от полза, когато тя…

Не можа да довърши мисълта си… не си позволи да го направи. Територията, към която я водеше, все още беше твърде непоносима.

 

 

На сутринта Косач Кюри приготви палачинки с боровинки, а после тръгнаха за Прибирането.

Докато Косач Фарадей винаги преглеждаше бележките си за избрания субект и използваше обществен транспорт, Косач Кюри притежаваше старомодна спортна кола, чието шофиране изискваше специфични умения, особено по криволичещия планински път.

— Това порше е подарък от дилър на антични автомобили — обясни й Косач Кюри.

— Поискал е имунитет? — попита Цитра, предположила, че такъв е бил мотивът му.

— Напротив. Тъкмо бях прибрала баща му, така че вече имаше имунитет.

— Почакайте — възкликна Цитра. — Прибрали сте баща му, а той ви е подарил кола?

— Да.

— Значи е мразел баща си?

— Не. Напротив, много обичаше баща си.

— Пропускам ли нещо?

Пътят пред тях се изравни, Косач Кюри превключи скоростите и натисна газта.

— Той оцени утехата, която му дадох след Прибирането — обясни тя на Цитра. — Истинската утеха може да е ценна като златото.

Цитра все така не разбираше — успя доста по-късно същата вечер.

Отидоха в град на стотици километри разстояние и пристигнаха по обед.

— Някои Косачи предпочитат големите градове, аз предпочитам малките селища — сподели Косач Кюри. — Градчета, в които не е имало Прибиране поне от година.

— Кого ще прибираме? — попита Цитра, докато търсеха място за паркиране. Един от недостатъците да пътуваш с кола.

— Ще узнаеш, щом му дойде времето.

Паркираха на главната улица, а сред това тръгнаха — не, разходиха се — надолу по улицата, по която имаше хора, без да бъде претоварена. Бавната крачка на Косач Кюри изнерви необяснимо Цитра. След това момичето се замисли, че когато придружаваше Косач Фарадей за Прибирането, той винаги беше съсредоточен в дестинацията — тя не представляваше място, а конкретен човек. Субектът. Душата, предвидена за Прибирането. Колкото и ужасно да беше, някак внушаваше у Цитра чувство за сигурност. Краят на техните усилия винаги бе осезаем. Но в подхода на Косач Кюри нищо не подсказваше за преднамереност.

— Научи се на наблюдателност — заръча Кюри на Цитра.

— Щом ви е нужна наблюдателност, трябваше да изберете Роуан.

Косач Кюри пренебрегна забележката.

— Вглеждай се в лицата на хората, в погледите им, в движенията им.

— Какво точно търся?

— Усещането, че са били тук твърде дълго. Усещане, че са готови да… приключат, без значение дали го съзнават, или не.

— Мислех, че не ни е позволено да дискриминираме според възрастта.

— Въпросът не е във възрастта, а в застоя. Някои хора стават пасивни още преди първото си подмладяване. При други може да отнеме стотици години.

Цитра огледа минувачите наоколо — всички се опитваха да избегнат погледа им, да се махнат далеч от Косача и стажанта му, колкото е възможно по-бързо, и се стараеха да не го правят твърде очевидно. Двойка, излизаща от кафене, бизнесмен, който говореше по телефона, жена, която понечваше да мине на забранен светофар, но се отказа, вероятно от страх да не се превърне в субект на Прибирането заради неправилно пресичане.

— Не виждам нищо у никого — призна Цитра, подразнена както от задачата си, така и от своята неспособност да я изпълни.

Група хора излязоха от офис сграда — може би най-високата в градчето, някъде около десететажна. Косач Кюри се прицели в един мъж. Погледът й беше почти хищен, докато двете с Цитра го преследваха от разстояние.

— Виждаш ли как свлича раменете си, сякаш носи невидим товар?

— Не.

— Не долавяш ли как ходи… сякаш не е така целеустремен като останалите около себе си?

— Не.

— Забелязваш ли колко износени са обувките му, сякаш вече не го интересува?

— Може просто да има лош ден — предположи Цитра.

— Да, може — съгласи се Косач Кюри. — Но аз предпочитам да вярвам в другото.

Те скъсиха дистанцията с мъжа, който дори и не подозираше, че е преследван.

— Остава само да го погледна в очите — обясни Косачът. — За да бъда напълно сигурна.

Косач Кюри го докосна по рамото, той се обърна и погледите им се срещнаха, но само за миг. Тогава той простена…

… защото острието на Косач Кюри вече беше проникнало в гръдния кош, чак до сърцето. Косач Кюри беше толкова бърза, че Цитра дори не можа да я зърне. Даже не видя как вади оръжието си.

Косачът не реагира по никакъв начин на ужасената изненада на мъжа, не му каза нищичко. Само издърпа острието и мъжът падна. Беше мъртъв, преди да се стовари на тротоара. Хората около тях ахкаха и бързаха да се отдалечат, но не чак толкова, че да не проследят какво ще се случи после. Смъртта беше непозната за повечето от тях. Тя трябваше да съществува в свой собствен сапунен мехур, стига да можеха да стоят отстрани и да надничат в него.

Косачът избърса острието във велурена кърпа в същото бледолилаво като робата си и в този момент Цитра изгуби контрол.

— Дори не го предупредихте! — избърбори тя. — Как можахте да го направите? Дори не го познавате! Не му позволихте да се подготви!

Гневът, който бликна от Косач Кюри, беше толкова мощен, че човек почти можеше да види облака му около нея, и Цитра разбра, че е допуснала огромна грешка.

— НА ЗЕМЯТА! — кресна Косачът с такава сила, че ехото отекна между тухлените сгради на улицата.

Цитра мигновено падна на колене.

— ПО ЛИЦЕ НА ТРОТОАРА! ВЕДНАГА!

Цитра се подчини, а страхът беше погълнал яда й. Просна се на земята и опря дясната си буза в паважа, който пареше под обедното слънце. В полезрението й беше само мъртвият мъж, на около трийсет сантиметра разстояние, с празни очи, които въпреки всичко се взираха в нея. Как беше възможно мъртвите да се взират?

— ОСМЕЛЯВАШ СЕ ДА СИ МИСЛИШ, ЧЕ МОЖЕШ ДА МЕ УЧИШ КАК ДА СИ ВЪРША РАБОТАТА?

Светът помежду им сякаш беше застинал.

— ЩЕ СЕ ИЗВИНИШ ЗА НАГЛОСТТА СИ И ЩЕ БЪДЕШ НАКАЗАНА.

— Съжалявам, Косач Кюри — споменаването на името на Косач Кюри предизвика мърморене сред хората наоколо. Тя беше истинска легенда.

— УБЕДИ МЕ!

— Наистина ужасно съжалявам, Косач Кюри — произнесе Цитра по-силно, буквално го изкрещя в лицето на мъртвия мъж. — Никога повече няма да проявя неуважение към вас.

— Изправи се.

Косачът вече не излъчваше онзи разтърсващ гняв. Цитра стана, ядосана на слабостта в краката си, треперещи под нея, и на невъздържаността на очите си, от които сълзите се лееха неспирно — копнееше да можеха да се изпарят, преди Косач Кюри или някой от хората наоколо да ги видят.

Подновилата славата си, Гранд дамата на смъртта си тръгна, а Цитра я последва — смирена, неспособна да ходи, изпълнена с желание да грабне ножа на Косача и да го забие в гърба й… а след това и ядосана на самата себе си, че иска подобно нещо.

Качиха се в колата и потеглиха. Чак след като бяха изминали цяла пресечка, Косач Кюри заговори на Цитра:

— И така, твоя задача ще бъде да идентифицираш мъжа, да откриеш членовете на семейството му и да ги поканиш в Къщата с водопада, за да им гарантирам имунитет. — В тона й не се долавяше и следа от предишния гняв.

— К… какво? — Сякаш сцената на улицата никога не се беше състояла. Цитра изобщо не го очакваше — чувстваше се леко замаяна, като че ли в колата не беше останал никакъв въздух.

— Разполагам с четиридесет и осем часа да им осигуря имунитет. Бих искала да ги събера в дома си довечера.

— Но… но там… когато ми наредихте да легна на земята…

— Да?

— Бяхте толкова ядосана…

Косач Кюри въздъхна.

— Налага се да поддържам този имидж, мила — обясни тя. — Ти прояви незачитане към мен на обществено място и нямах друг избор, освен публично да те порицая. В бъдеще ще трябва да премълчаваш мнението си до момента, в който сме насаме.

— Значи не сте ядосана?

Косачът помисли над въпроса.

— Подразнена съм — отговори. — От друга страна, трябваше да те предупредя какво възнамерявам да направя. Реакцията ти беше… оправдана. Също и последствията, които предизвиках.

Макар и при подобен финал след цялата емоционална въртележка Цитра трябваше да признае, че Косачът има право. Имаше определен модел на поведение, който един стажант трябваше да спазва на публично място. Друг Косач вероятно би наложил далеч по-лошо наказание.

Направиха обратен завой и Косач Кюри остави Цитра на улица, съседна на онази, където се състоя Прибирането. Имаше час да открие семейството и да предаде поканата.

— А ако живее сам, задачата и на двете ни днес ще е лесна — допълни Косачът.

Цитра се зачуди дали беше възможно Прибирането да бъде лесно.

 

 

Името на мъжа беше Бартън Брийн. Беше преминавал през подмладяване много пъти, имаше повече от двайсет деца, част от които бяха на повече от век. Настоящото му семейство се състоеше от последната му жена и трите му най-малки деца. Тъкмо те щяха да получат имунитет срещу Прибирането за период от една година.

— Ами ако не дойдат? — попита Цитра на път към дома.

— Винаги идват — увери я Косачът.

И се оказа права.

Пристигнаха малко след осем часа вечерта, мрачни и силно шокирани. Косач Кюри им нареди да коленичат пред входната врата и да целунат пръстена й, за да получат имунитета си. След това тя и Цитра им поднесоха вечеря, приготвена от самия Косач. Утешителна храна: печено, зелен фасул и картофено пюре с чесън. Семейството очевидно нямаше апетит, но все пак яде по задължение.

— Разкажете ми за съпруга си — помоли Косач Кюри искрено и с нежен глас.

В началото на жената не й се говореше, но съвсем скоро не можеше да спре да разказва истории от живота на съпруга си. Не след дълго и децата се присъединиха със спомените си. Човекът бързо се превърна от анонимен субект от улицата в човек, чийто живот вече липсваше и на Цитра, макар да не го беше познавала.

А Косач Кюри слушаше, наистина слушаше, сякаш беше твърдо решена да запамети всичко, което й кажат. Очите й се насълзиха неведнъж лице в лице със скръбта на семейството.

Тогава Косачът направи нещо наистина странно. Извади от робата си ножа, отнел живота на мъжа, и го остави на масата.

— Можете да отнемете живота ми, ако искате — каза тя на жената.

Жената я гледаше втренчено, в недоумение.

— Така е редно — продължи Косачът. — Отнех живота на съпруга ви, лиших децата ви от баща и трябва да ме презирате.

Жената погледна към Цитра, вероятно очакваше, че поне тя има представа за какво става дума, но девойката само сви рамене, не по-малко изненадана от предложението.

— Но… нападението над Косач се наказва с Прибиране.

— Не и ако имате позволението на Косача. Освен това вече получихте имунитет. Уверявам ви, че няма да има ответни действия.

Ножът лежеше на масата помежду им и Цитра изведнъж се почувства като минувачите по време на Прибирането: застинал свидетел на немислимо събитие.

Косач Кюри топло се усмихна на жената.

— Всичко е наред. Ако ме прободете, стажантката ми ще ме заведе до най-близкия възстановителен център и само за ден-два ще бъда като нова.

Жената изгледа изпитателно ножа, децата изгледаха изпитателно майка си. Най-накрая жената заговори:

— Не, няма да бъде нужно.

Косач Кюри прибра оръжието.

— Добре, в такъв случай да преминем към десерта.

И семейството погълна шоколадовата торта със същата страст, с която беше подходило и към останалата част от храната, сякаш близък приятел е получил повишение.

 

 

След като си отидоха, Косач Кюри помогна на Цитра за съдовете.

— Когато ти станеш Косач — заговори на Цитра, — сигурна съм, че няма да правиш нещата по моя начин. Няма да ги правиш и по начина на Косач Фарадей. Ще намериш свой път. Той може да не ти донесе изкупление, може дори да не ти донесе мир, но ще ти помогне да не презираш себе си.

Тогава Цитра зададе въпрос, който беше питала и преди, но този път предположи, че има шанс да получи отговор.

— Защо ме взехте, Ваша чест?

Косачът миеше съдовете, а Цитра ги подсушаваше, когато Кюри каза нещо невероятно странно.

— Някога чувала ли си за спорт, наречен бой на петли?

Цитра поклати глава.

— Отдавна, в Епохата на смъртните, мизерници вземали два петела, пускали ги на малка арена и ги оставяли да се бият до смърт и същевременно залагали на изхода от двубоя.

— Законно ли е било?

— Не, но хората все пак го правели. Животът преди Бурята е бил изпълнен с какви ли не зверства. Не са ти казали, но Косач Годар е предложил да вземе и теб, и Роуан.

— Предложил е да вземе и двама ни?

— Да. А аз знаех, че го е направил само за да може всеки ден да ви противопоставя един срещу друг за собствено забавление, точно като при бой с петли. Ето защо предложих да поема обучението ти и по този начин да спестя и на двама ви участие в кървавата арена на Годар.

Цитра кимна с разбиране. Реши да си премълчи, че кървавата арена всъщност не им беше спестена. Все още им предстоеше смъртоносна битка. Нищо не можеше да промени този факт.

Тя се опита да си представи какво би било, ако Косач Кюри не се беше кандидатирала. Мисълта, че са можели да останат заедно, се бореше с тази в чии ръце щеше да попадне тогава. Дори не искаше да си представя как се справя Роуан при Годар.

Тъй като вечерта беше преминала под знака на отговорите, Цитра се осмели да зададе въпроса, който по-рано на улицата беше отправила тъй неуместно, преди тялото на мъжа дори да е изстинало.

— Защо пристъпихте към Прибирането без никакво предупреждение? Не заслужаваше ли той да се осъзнае какво се случва поне за миг, преди да го пронижете?

Този път Косач Кюри не се засегна от въпроса.

— Всеки Косач си има свой метод. Този е моят. В Епохата на смъртните смъртта често е идвала без предупреждение. Наша задача е да симулираме акт на природата, затова избрах да пресъздам точно това лице на смъртта. Винаги извършвам Прибирането мигновено и публично, за да не забравят хората какво правим и защо се налага да го правим.

— А какво се е случило с Косача, убил президента? С героя, който е бил подведен под съдебна отговорност и въпросът е бил нерешим дори и за Бурята. Мислех, че Гранд дамата на смъртта винаги извършва Прибирането с по-възвишена цел.

Лицето на Косач Кюри като че ли помръкна. Призрак, напомнящ дълбока тъга, която Цитра не можеше да разгадае.

— Не си мислила правилно.