Нийл Шустърман
Косачи (18)

17.
Седмата заповед

Мисля, че е мъдро Косачите да не могат да прибират един друг. Очевидно, решението е взето, за да се осуетят коварни планове да се заграби власт, но там, където е замесена тя, винаги има такива, които намират начин да се домогнат до нея.

Също така мисля, че е мъдро да можем да упражняваме Самоприбиране. Ще си призная, че е имало моменти, в които съм го обмисляла. Когато товарът на отговорността стане твърде голям, напускането на този свят изглежда като по-добрата алтернатива. И все пак, една мисъл винаги е спирала ръката ми от извършването на този финален акт.

Ако не аз, кой?

Косачът, който ще заеме мястото ми, ще бъде ли състрадателен и честен?

Мога да приема света без себе си в него… но не мога да понеса мисълта, че останалите Косачи ще извършват Прибирането в мое отсъствие.

Из официалния дневник на Почитаемата Косач Кюри

Цитра и Роуан бяха събудени около полунощ от блъскане по входната врата. Излязоха от стаите си, срещнаха се в коридора и двамата инстинктивно погледнаха към затворената спалня на Косач Фарадей. Цитра завъртя топката — не беше заключено и тя отвори, но откри, че него го няма. Тази вечер не беше лягал в леглото си.

Беше необичайно, но не и нечувано да остава навън толкова до късно. Младежите нямаха представа за естеството на нощните му отсъствия, но не искаха и да питат. Любопитството беше едно от най-нежелателните качества в стажа. Отдавна бяха разбрали, че има доста неща за живота на Косачите, които е по-добре да не узнават.

Неуморното блъскане продължи — не беше обикновено потропване с кокалчетата на пръстите, а по-скоро с основата на свит юмрук.

— Ясно — заключи Роуан. — Забравил е ключовете си. И какво?

Това беше най-разумното обяснение, а не трябваше ли тъкмо то да е вярното? Приближиха вратата и застинаха стреснати.

Как е възможно да не чувате тропането? Щеше да ги смъмри той. Доколкото ми е известно, никой не е страдал от глухота поне от двеста години.

Но когато отвориха вратата, не се озоваха пред косач Фарадей, а пред двама служители на реда. Не обикновени служители на реда, а офицери на Гвардията на Острието, върху чиито униформи ясно се открояваше знакът на Форума на Косачите, точно на гърдите.

— Цитра Теранова и Роуан Дамиш? — попита един от униформените.

— Да? — отговори Роуан. Пристъпи леко напред и закрилнически прикри Цитра с рамото си. Според него беше галантно, а на Цитра се стори дразнещо.

— Ще трябва да дойдете с нас.

— Защо? — учуди се Роуан. — Какво става?

— Тук не е мястото да говорим — обади се и вторият служител на реда.

Цитра отмести закрилническото рамо на Роуан встрани.

— Ние сме стажанти Косачи — заяви тя. — Което означава, че Гвардията на Острието служи на нас, а не обратното. Нямате право да ни отвеждате против волята ни — вероятно не беше истина, но накара офицерите да забавят темпо.

Тогава от мрака проехтя глас.

— Аз ще се заема.

От тъмнината изникна познат силует, определено чужд за квартала на Фарадей. Златистата роба на Свещеното острие не блестеше в сумрака на прага им. Изглеждаше тъмна, почти кафява.

— Моля… трябва да тръгнете с мен незабавно. Някой ще бъде изпратен за вещите ви.

Тъй като Роуан беше по пижама, а Цитра — по нощница, никой от двамата не копнееше да се подчини, но дълбоко в себе си усещаха, че дрехите им за сън са най-малкият им проблем.

— Къде е Косач Фарадей? — настоя Роуан.

Свещеното острие пое дълбоко дъх, а после въздъхна.

— Позова се на седмата заповед — уведоми ги Ксенократ. — Косач Фарадей сам се подложи на Прибирането.

Свещеното острие Ксенократ беше разплута маса от противоречия. Носеше роба от пищен бароков брокат, но краката му бяха обути в протрити пантофи. Живееше в обикновена барака, но тя се намираше на покрива на най-високата сграда във Фулкръм Сити. Мебелите му не си подхождаха и бяха вехти като от магазин за вещи втора ръка, но подът беше застлан със старинни гоблени, достойни за музейни експонати, вероятно безценни.

— Не мога да изразя огромното си съжаление — заговори той на Роуан и Цитра, които все още бяха твърде шокирани, че да осмислят случилото се. Вече беше сутрин, тримата бяха пътували с частен хипервлак до Фулкръм Сити и сега се намираха на малка дървена веранда с гледка към идеално поддържана морава, която стигаше чак до ръба на седемдесететажна сграда. Свещеното острие не искаше нищо да пречи на гледката му — никой толкова глупав, че да падне от ръба, не си струваше времето или цената за съживяване. — Винаги е ужасно, когато ни напусне Косач — продължи Свещеното острие. — Особено тъй уважаван като Косач Фарадей.

Ксенократ разполагаше с цяла свита от асистенти и подчинени във външния свят, но тук, в дома си, нямаше дори един-едничък прислужник. Поредното противоречие. Беше им запарил чай и сега го сипваше, предложи сметана, но не и захар.

Роуан отпи от своя, но Цитра отхвърли каквато и е любезност от този човек.

— Той беше чудесен Косач и добър приятел — не спираше Ксенократ. — Мнозина ще скърбят за него.

Беше невъзможно да се прецени дали Ксенократ е искрен. Като всичко друго у него, думите му звучаха едновременно искрено… и не.

Беше им разказал подробности за гибелта на Косач Фарадей по пътя насам. В около десет и петнайсет предишната вечер Фарадей бил на перона на гара. Щом влакът приближил, той се хвърлил пред него. Имало и свидетели — вероятно истински са си отдъхнали, че е там, за да извърши собственото си Прибиране, а не на някого от тях.

Ако е бил всеки друг, а не точно Косач, потрошеното му тяло щяло да бъде откарано в най-близкия възстановителен център, но правилата по отношение на Косачите бяха пределно ясни. Не се прилагаше съживяване.

— Но в това няма логика — противеше се Цитра, борейки се със сълзите без особен успех. — Той не беше такъв тип човек. Бе отговорен Косач… и ни обучаваше… много сериозно. Не мога да повярвам, че се е предал просто така…

Роуан запази мълчание по въпроса, чакаше отговор от Свещеното острие.

— Всъщност — заговори Ксенократ — е пределно логично. — Той отпи мъчително дълга глътка от чая си, преди отново да заговори. — Според традицията, когато ментор Косач прибегне към Самоприбиране, всеки, обвързан със стаж при него, е свободен.

Цитра ахна, щом осъзна положението.

— Направил го е — продължи Ксенократ, — за да спаси един от вас от необходимостта да прибере другия.

— Което означава — обади се Роуан — че грешката е ваша. — А след това добави малко по-почтително — Ваша Светлост.

Ксенократ се смрази.

— Ако имаш предвид решението вие двамата да бъдете поставени в смъртоносно съревнование, предложението не беше мое. Волята на Форума на Косачите съвсем не беше такава и намирам твърденията ти за обидни.

— Така и не чухме волята на Форума на Косачите — припомни му Роуан, — тъй като не се проведе гласуване.

Ксенократ се изправи и сложи край на разговора с думите:

— Съжалявам за загубата ви.

Но загубата не беше само на Роуан и Цитра — беше на целия Форум на Косачите и Ксенократ беше наясно с това, без значение дали го признаваше, или не.

— Е… значи бяхме дотук? — промълви Цитра. — Сега у дома ли си отиваме?

— Не точно — отговори Ксенократ и този път погледна всеки от тях в очите. — При все че според традицията стажантите на мъртъв Косач се освобождават, възможно е друг Косач да се кандидатира за продължаване на обучението им. Рядкост е, но се случва.

— Вие? — попита Цитра. — Вие ли се кандидатирате да ни обучавате отсега нататък?

Роуан беше този, който прозря истината в очите му.

— Не, не е той — отсече Роуан. — Някой друг е…

— Отговорностите ми като Свещено острие не ми дават възможност да приемам стажанти. Трябва да бъдете поласкани. Яви се не един Косач, а двама… за всеки един от вас.

Цитра поклати глава.

— Не, ние приехме поканата на Косач Фарадей и на никого друг! Той е умрял, за да ни даде свобода, и трябва да получим тази свобода!

— Боя се, че вече им дадох благословията си, така че въпросът е решен. — След това се обърна към младежите поотделно. — Ти, Цитра, вече ще бъдеш стажант на Почитаемата Косач Кюри.

Роуан затвори очи. Знаеше какво ще чуе, още преди Ксенократ да е заговорил.

— А ти, Роуан, ще завършиш обучението си в способните ръце на Почитаемия Косач Годар.