Нийл Шустърман
Косачи (16)

15.
Междинното пространство

Има моменти, в които копнея за връзка с Бурята. Предполагам, че невинаги можем да получаваме каквото поискаме. Другите са способни да поискат съвет от Бурята, включително решения за спорове. Някои разчитат на нея в ролята й на довереник, тъй като е известно, че умее да проявява съчувствие, да изслушва и не клюкарства. Бурята е най-добрият слушател на света.

Но не и за Косачите. За нас Бурята е абсолютно безмълвна.

Разбира се, имаме пълен достъп до цялото богатство от информация. Форумът на Косачите използва Бурята за безброй задачи… но за нас тя е просто база данни. Инструмент и нищо повече. Като едно цяло, като съзнание, Бурята не съществува за Косачите.

Но все пак съществува и ние го знаем.

Отчуждаването от колективното съзнание на човешката мъдрост е поредното, което отличава Косачите от останалите.

Бурята трябва да ни вижда. Трябва да е наясно с жалкото съществуване на Форума на Косачите и нарастващата корупция, въпреки че демонстрира безразличие. Дали презира нас. Косачите, но ни търпи, защото се налага? Или просто е взела решение изобщо да не мисли за нас? И кое е по-лошо — да бъдеш презрян или пренебрегнат?

Из официалния дневник на Почитаемата Косач Кюри

Нощта беше непрогледна, а дъждът се стичаше по прозорците на влака, размазвайки светлинките в далечината, докато накрая и те не изчезнаха. Роуан знаеше, че сега пътуват през провинцията, но тъмнината би могла да е и безвъздушно пространство.

— Няма да го направя — заяви Цитра и наруши мълчанието, което тегнеше над тях още от излизането им от конклава. — Не могат да ме накарат насила.

Фарадей не отрони и дума — дори не я погледна, затова Роуан отговори вместо него:

— Напротив, могат.

Най-сетне Фарадей вдигна поглед към тях.

— Роуан е прав — каза той. — Все ще открият бутона, който да те накара да затанцуваш, и ти ще го направиш, без значение колко противна е музиката.

Цитра изрита празната седалка срещу себе си.

— Как може да са толкова ужасни? Как е възможно да ни мразят толкова?

— Не се отнася за всички — възрази Роуан. — А и не мисля, че се случва заради нас… — Очевидно Фарадей беше уважаван Косач и макар днес да не се изправи открито срещу Годар, чувствата му към него бяха ясни. Вероятно Годар приемаше Фарадей като заплаха — атаката срещу Роуан и Цитра беше предупредителен изстрел.

— Ами ако и двамата се провалим? — предложи Цитра. — Ако и двамата сме твърде слаби стажанти, няма как да изберат нито един от нас.

— Все пак ще го направят — заяви Фарадей така авторитетно и категорично, че всички възражения бяха безсмислени. — Без значение колко зле се представите, те ще се спрат на един от вас дори само заради спектакъла. — Изруга отвратен. — А също и за да поставят прецедент.

— Обзалагам се, че Годар има достатъчно приятели, за да се постарае да стане факт — добави Роуан. — Струва ми се, че и Свещеното острие е на негова страна.

— Уви — отвърна Фарадей с тежка въздишка. — Никога досега не е имало толкова пръти в колелата на Форума на Косачите.

Роуан затвори очи и му се прииска да можеше да изключи съзнанието си, за да се скрие от мислите си. „След осем месеца ще бъда елиминиран от Цитра“, помисли си той. — „Или аз ще елиминирам нея“. Фактът, че го наричат „Прибиране“, не го прави различно от онова, което е в действителност. Беше го грижа за Цитра, но достатъчно ли, че да пожертва живота си и да я остави да победи? Цитра със сигурност нямаше да се предаде и да му позволи да спечели пръстена.

Щом отвори очи, видя, че тя го гледа втренчено. Не отместваше поглед.

— Роуан — заговори. — Каквото и да се случи, искам да знаеш…

— Недей — прекъсна я Роуан. — Просто недей.

През останалата част от пътуването потънаха в мълчание.

Цитра, която не спеше особено дълбоко, не можа да мигне през цялата нощ след завръщането им у дома. Образите на Косачите, които видя на конклава, изникваха от всяко кътче на съзнанието й, гонеха я към нежеланото събуждане. Мъдреците, конспираторите, състрадателните и онези, които като че ли не ги беше грижа за нищо. Толкова деликатна задача като прочистването на човешката раса не биваше да бъде предмет на особености в характера. Косачите трябваше да се издигнат далеч над жалкото съществуване, така, както бяха далеч над закона. Фарадей определено го спазваше. Ако тя станеше Косач, щеше да следва примера му. Ако не успееше, нямаше да има значение, тъй като щеше да умре.

Може би се съдържаше известна мъдрост в решението единият от тях да прибере другия. Дъждът беше спрял и слънцето се процеждаше от надигащите се облаци. Беше ред на Роуан да приготвя закуската. Яйца и препечени картофени палачинки. Той все не готвеше картофите достатъчно и Цитра постоянно ги наричаше недопечени картофени палачинки. Фарадей никога не се оплакваше, че нещо не е приготвено както трябва. Ядеше, каквото му поднесат, и не толерираше възражения от страна на учениците си. Наказанието, че си сготвил нещо, което не става за ядене, беше да си го ядеш сам.

Цитра хапна, макар да нямаше апетит. Макар светът вече да не беше същият. Закуската все пак си оставаше закуска. Какво друго да бъде?

Когато Фарадей наруши тишината, сякаш тухла прелетя през прозореца.

— Днес ще изляза сам. Вие двамата ще се занимавате с уроците си.

— Да, Косач Фарадей — отвърна Цитра, а отговорът на Роуан не се различаваше, само изостана с половин секунда и прозвуча като ехо.

— За вас нищо не се е променило.

Цитра заби поглед в зърнената си закуска. Роуан беше този, който дръзна да изрече очевидното.

— Всичко се промени, сър.

Тогава Фарадей им каза нещо загадъчно, което разбраха много по-късно.

— Вероятно всичко отново ще се промени.

После ги остави сами.

Пространството между Роуан и Цитра бързо се превърна в минно поле. Опасна ничия земя, която не вещаеше друго, освен нещастие. Беше трудно да постигнат разбирателство и в присъствието на Косач Фарадей, но липсата му ги остави без посредник, който да балансира помежду им.

Роуан стоеше в стаята си и учеше там, вместо да ходи в оръжейното помещение, тъй като щеше да е ужасно странно Цитра да не е вътре с него. Въпреки това оставяше вратата открехната с мнимата надежда, че тя ще склони да скъси дистанцията. Чу я да излиза, вероятно да потича, и я нямаше доста дълго. Начинът й да се справи с неудобството от новата ситуация беше да се отдръпне още повече от Роуан.

След като се прибра, Роуан знаеше, че помежду им няма да настъпи мир, нито пък у него самия, ако той не направи първата крачка в минното поле.

Стоя пред затворената й врата поне минута, преди да събере кураж да потропа.

— Какво искаш? — попита тя, а гласът й звучеше глухо.

— Може ли да вляза?

— Не е заключено.

Роуан завъртя топката и бавно отвори. Цитра стоеше в центъра на стаята с ловен нож и се упражняваше — водеше бой с въздуха, сякаш се бореше с духове.

— Добра техника — оцени Роуан, но после добави: — Стига да планираш битка с глутница разгневени вълци.

— Умението си е умение, без значение дали го използваш, или не. — Тя прибра ножа в калъфа, остави го на бюрото си и сложи ръце на бедрата. — Е, какво искаш?

— Само да ти кажа, че съжалявам, задето така те прекъснах. Имам предвид във влака.

Цитра сви рамене.

— Беше безсмислено бърборене. Прав беше да ме накараш да млъкна.

Моментът започна да става неловък, затова Роуан подходи директно.

— Дали да не поговорим?

Тя му обърна гръб и седна на леглото си, взе книга по анатомия, отвори я и понечи да зачете. Дори не беше забелязала, че я държи наопаки.

— Какво има да говорим? Или аз ще елиминирам теб, или ти — мен. И в двата случая не искам да мисля за това, докато не ми се наложи. — Погледна отворения том, обърна го в правилната позиция, но после се отказа от играта и го хвърли на пода. — Просто желая да бъда оставена на мира, става ли?

Роуан все пак седна на ръба на леглото й. Тя не го изгони и той се приближи още мъничко. Цитра го гледаше, но не продумваше.

Искаше му се да я докосне, може би да погали бузата й. В този момент се сети за жената търговец, загинала от едно докосване. Що за извратена отрова бе сътворила? Роуан искаше да я целуне. Вече не го отричаше. Налагаше му се да потиска копнежа със седмици, тъй като знаеше, че няма да бъде толериран от Косача. Но Фарадей не беше тук и тревожната ситуация, в която бяха поставени, хвърляше заровете на масата.

Тогава, за негова изненада, Цитра внезапно се приведе напред и го целуна, като го свари напълно неподготвен.

— Ето — заяви тя. — Направихме го. Вече е отметнато, така че можеш да си вървиш.

— Ами ако не искам да си вървя?

Тя се поколеба. Достатъчно дълго, че да стане ясно как оставането му определено е възможност. Накрая все пак рече:

— Сериозно, какво хубаво може да излезе? За когото и да е от нас?

Тя се премести в другия край на леглото и вдигна колене към гърдите си.

— Не съм се влюбила в теб, Роуан. Искам да си остане така.

Роуан се изправи и зае по-безопасна позиция до прага, но се обърна към нея.

— Няма проблем, Цитра — каза й той. — И аз не съм се влюбил в теб.