Нийл Шустърман
Косачи (12)

11.
Провинения

Ние не сме същите създания, каквито сме били някога.

Помислете за неспособността ни да възприемем литературата и повечето забавления от Епохата на смъртните. За нас мотивите, които са предизвиквали човешките емоции на смъртните, са непонятни. Единствено историите за любов се процеждат през постморталния ни филтър и дори тогава силата на копнежа и загубата в романтичните сюжети на смъртните ни се струват объркващи.

Бихме могли да виним нашите емонанити, които ограничават чувството на отчаяние, но нещата не стигат само дотам. Смъртните са приемали, че любовта е вечна, а загубата — невъобразима. Сега знаем, че нищо от това не е истина. Любовта е останала смъртна, когато ние сме станали вечни. Само Косачите могат да приравнят двете, но всички знаят, че шансът да си избран за Прибирането през това хилядолетие или дори в следващото е толкова малък, че е пренебрежим.

Не сме същите създания, които сме били някога.

Тогава, след като вече не сме хора, какви сме?

Из официалния дневник на Почитаемата Косач Кюри

Цитра и Роуан невинаги присъстваха заедно на Прибирането. Понякога Косач Фарадей вземаше само един от тях. Най-ужасното Прибиране, на което Цитра стана свидетел, беше в началото на май, само седмица преди Пролетния конклав — първия от трите, на които тя и Роуан щяха да присъстват по време на обучението си.

Жертвата им беше мъж, който тъкмо се бе подложил на подмладяване до двайсет и четири годишна възраст. Беше си у дома и вечеряше със съпругата и децата си, които изглеждаха на възрастта на Цитра. Щом Косач Фарадей обяви за кого са дошли, семейството избухна в плач, а мъжът се напъха в спалнята си.

Косач Фарадей беше избрал кротко кръвопускане за Прибирането, но не се случи точно така. Когато Цитра и Косачът влязоха в стаята, той ги нападна от засада. Човекът беше във върхова форма, предвид скорошното си подмладяване, отказа Прибирането и влезе в бой с Косача, като с мощен удар му счупи челюстта. Цитра му се притече на помощ, като опита да приложи някои хватки от Бокатор, които беше усвоила от Косач Джин-Цин, но скоро разбра, че практикуването на бойното изкуство е доста по-различно от изучаването му в доджото. Мъжът я перна и тръгна към Фарадей, който още се възстановяваше след удара.

Цитра отново се хвърли към него, стисна го и не можа да заложи на друго, освен на бъркане в очите и дърпане на косата. Разсея го достатъчно, че Косач Фарадей да успее да извади ловния нож, който беше скрил в робата си, и да пререже гърлото на мъжа. Той започна да се бори за въздух и вдигна отчаяно длани в опит да спре шуртенето на кръвта.

Стиснал собствената си отекла челюст, Косач Фарадей му заговори — без злоба, а с огромно съжаление.

— Разбираш ли последствията от това, което направи?

Мъжът не можа да отговори. Падна на земята, сгърчи се и въздъхна. Цитра предполагаше, че смърт от подобна рана ще е мигновена, но уви, очевидно не беше. Никога не беше виждала толкова много кръв.

— Остани тук — нареди й Косачът. — Внимателно го наглеждай и нека ти си последното, което ще види.

После излезе от стаята. Цитра знаеше как ще постъпи. Законът беше пределно ясен по отношение на последствията от отказа на някой да бъде прибран. Не можеше да затвори очи, тъй като беше инструктирана да не го прави, но ако имаше начин, щеше да запуши уши, тъй като знаеше какво ще чуе от дневната.

Започна се с молби от страна на жената за живота на децата й и отчаяното хлипане на самите тях.

— Не се моли! — долови Цитра острия отговор на Косача. — Покажи на тези деца повече кураж, отколкото съпругът ти.

Цитра фиксира погледа си върху умиращия мъж, докато очите му окончателно не се изпразниха от живот. След това отиде да се присъедини към Косач Фарадей, като се опита да събере сили за гледката.

Двете деца бяха на канапето, а хлипането им беше прераснало в сълзлив вой. Жената, отпусната на колене, им шепнеше и се опитваше да ги успокои.

— Приключихте ли? — попита нетърпеливо Косачът.

Най-накрая жената се изправи. Очите й бяха пълни със сълзи, но в тях вече не се четеше молба.

— Свършете каквото трябва — отсече тя.

— Добре — отвърна Косачът. — Поздравления за силата на духа. Изглежда, че съпругът ви не се е противопоставил на Прибирането. — Той докосна подутото си лице. — С моята ученичка имахме известна кавга, вследствие на което получих тази травма.

Жената само се взираше в него, леко стиснала челюст. Цитра също. Косачът се обърна към нея и я изгледа строго.

— Ученичката ми ще бъде сурово наказана за сбиването. — След това отново се обърна към жената. — На колене, моля.

Тя падна на колене, или по-скоро се срина.

Косач Фарадей поднесе пръстена си към нея.

— Както обикновено, ти и децата ти ще получите имунитет срещу Прибирането за една година напред. Всеки от вас да целуне пръстена ми.

Жената го целуна, а след това още веднъж и още веднъж.

Косачът не каза много, след като си тръгнаха. Качиха се в автобус, тъй като Фарадей избягваше ползването на обществени автомобили. Смяташе го за разточителство.

Щом стигнаха до спирката си, Цитра се осмели да заговори.

— Ще бъда ли наказана за счупената ви челюст? — Цитра знаеше, че до сутринта ще е заздравяла, но лечебните нанити не се задействаха мигновено. Той все още изглеждаше доста зле.

— Няма да говориш с никого за това — строго й нареди Косачът. — Няма да го споменаваш дори в дневника си, ясно ли е? Никой не бива да узнава за неблагоразумието на този човек.

— Да, Ваша чест.

Цитра искаше да му сподели колко много се възхищава на постъпката му. Беше избрал съчувствието пред дълга. При всяко Прибиране научаваше по някой урок, но днешният нямаше да се заличи скоро от ума й. Светостта на закона… и мъдростта да знаеш кога може да бъде нарушен.

Макар да се стараеше да бъде изряден стажант, Цитра не беше застрахована от неволни грешки. Едно от вечерните й задължения бе да носи на Косач Фарадей чаша топло мляко преди лягане.

— Също както в детството ми, чаша топло мляко изтрива неприятните спомени от деня — каза й Косачът. — Прокарвах си бисквитката с нея.

Мисълта, че Косачът изпива по чаша мляко с бисквитка преди лягане, се стори абсурдна на Цитра. Все пак предположи, че дори агентите на смъртта имат право на греховни удоволствия.

Доста често, когато Прибирането беше минало тежко, тя го заварваше заспал, щом се появеше с млякото в уговорения час. В такъв случай го изпиваше или го даваше на Роуан, тъй като Косач Фарадей беше категоричен, че в тази къща нищо не се похабява.

Вечерта след онова ужасно Прибиране тя постоя в стаята му малко по-дълго.

— Косач Фарадей — повика го нежно. След това повтори. Не получи отговор. По дишането разбра, че е заспал.

На нощното му шкафче имаше предмет. Всъщност стоеше там всяка вечер.

Пръстенът му.

Улавяше светлината, която се процеждаше от антрето. Дори в сумрака на стаята блестеше.

Цитра се наведе и остави чашата на шкафчето, за да види Косачът на сутринта, че го е донесла и не е било похабено. След това коленичи, загледана в пръстена. Чудеше се защо Фарадей никога не спи с него, но усещаше, че би било нахално да пита.

Когато получеше своя — ако изобщо го получеше, дали предметът щеше да запази невероятната си загадъчност, или щеше да се превърне в нещо обикновено за нея? Дали щеше да го приема за даденост?

Момичето протегна ръка, но после я отдръпна. После отново посегна и внимателно взе пръстена. Завъртя го между пръстите си и той пречупи светлината. Камъкът беше голям, приблизително с размера на жълъд. Говореше се, че е диамант, но имаше тъмно ядро, което го отличаваше от обикновените диамантени пръстени. Нещо витаеше в центъра на тези пръстени, но никой не знаеше какво. Зачуди се дали самите Косачи подозират. Центърът беше напълно черен и плътният цвят се променяше в зависимост от светлината, както понякога се случва с ирисите на хората.

Тогава погледна Косача и видя, че очите му са отворени и я наблюдават.

Смрази се — знаеше, че е уловена на място, и дори да оставеше пръстена, щеше да е без значение.

— Искаш ли да го премериш? — попита Косач Фарадей.

— Не — отговори тя. — Не биваше да го пипам.

— Не биваше, но го направи.

Тя се зачуди дали е бил буден през цялото време.

— Хайде — подкани я той. — Пробвай го. Настоявам.

Цитра се поколеба, но се подчини — въпреки думите си наистина искаше да го пробва.

Почувства го топъл на пръста си. Беше правен за Косача и й беше прекалено голям. Освен това тежеше повече, отколкото бе предполагала.

— Тревожите ли се, че може да бъде откраднат? — попита тя.

— Всъщност не. Всеки, който дръзне да открадне пръстена на Косач, бързо ще бъде заличен от лицето на земята и вече няма да представлява проблем.

Пръстенът значително се охлади.

— Не си ли съгласна, че е примамлива вещ? — попита Косачът.

Изведнъж Цитра осъзна, че пръстенът не е просто студен, а леден. Само за секунди металът побеля от скреж, пръстът силно я заболя и тя махна предмета от ръката си. Той литна към другия край на стаята.

Не само пръстът, на който беше стоял пръстенът беше замръзнал, а и тези, с които го махна. Преглътна сълзите. Вече усещаше топлината, плъзнала в тялото й, след като лечебните й нанити бяха отделили морфин. Почувства се леко замаяна, но си наложи да запази концентрацията си.

— Мярка за сигурност, която сам инсталирах — обясни Косачът. — Микроохлаждащ чип. Нека погледна. — Той включи лампата на нощното шкафче и огледа пръста й. Плътта върху ставата й беше белезникавосиня и съвсем замръзнала. — В Епохата на смъртните вероятно щеше да изгубиш пръста си, но подозирам, че твоите нанити вече се грижат за пораженията. — Пусна ръката й. — Ще ти мине до сутринта. Може би другия път ще помислиш, преди да докоснеш нещо чуждо. — Косачът вдигна пръстена си, остави го обратно на нощното шкафче и й подаде празната чаша. — Отсега нататък Роуан ще ми носи млякото вечер — заяви.

Цитра се натъжи.

— Съжалявам, че ви разочаровах, Ваша чест. Прав сте. Не заслужавам да ви нося млякото.

Той повдигна вежда.

— Не разбираш. Това не е наказание. Любопитството е присъщо на хората. Аз просто ти дадох възможност да го проявиш. Трябва да призная, че издържа доста дълго. — След това й се усмихна заговорнически. — Нека видим колко време ще е нужно на Роуан, преди да посегне към пръстена.