Нийл Шустърман
Косачи (11)

10.
Забранени отговори

Имало ли е някога време, когато човечеството не е било поразено от отегчение? Време, когато не е било така трудно да постигнеш мотивация? Щом погледна архивите на новините от Епохата на смъртните, ми се струва, че хората са имали повече причини да вършат дейностите, с които са се занимавали. Животът е бил печелене на време, не само изтичането му.

А и репортажите за тези новини… колко вълнуващи са били само. Изпълнени с всевъзможни престъпни прояви. Възможно е било да се окаже, че в свободното си време съседът ти е търгувал със забранени химикали. Обикновени хора са отнемали живот без позволението на обществото. Гневни индивиди са присвоявали чужди превозни средства и са въвличали служителите на реда в опасни преследвания на неконтролирани пътища.

И сега имаме неприемливи, но те не правят нищо повече от това да изхвърлят някой боклук или да преместят стоки от магазина на непредвидено за целта място. Никой вече не се гневи на системата. Най-много някой да си позволи да погледне криво.

Вероятно точно затова Бурята все още допуска известно икономическо неравноправие. Със сигурност би могла да осигури еднаква състоятелност на всички, но така само би допринесла за отегчението, характерно за безсмъртието. Макар да притежаваме каквото ни е нужно, все още ни е позволено да се борим за онова, което желаем. Разбира се, никой не се бори така, както по времето на смъртните, когато неравенството е било толкова осезаемо, че хората на практика са крадели един от друг… понякога дори се е стигало и до жертви.

Не ми се иска престъпността да се върне, но наистина се уморявам от факта, че ние, Косачите, сме единственият повод за страх. Би било хубаво да има съревнование.

Из официалния дневник на Почитаемата Косач Кюри

— Приятел, казвам ти, всички за това говорят. До един си мислят, че искаш да станеш Косач, за да си отмъстиш в училище!

В обикновен мартенски ден — през един от редките следобеди, когато Косач Фарадей отпусна на Роуан свободно време — младежът отиде да види приятеля си Тайгър, който не се беше размазвал от цели три месеца. Сега забиваха кошове само на няколко пресечки от дома на Роуан (където не му беше позволено да ходи, но вероятно нямаше да иде дори и без забраната).

Роуан хвърли топката към Тайгър.

— Не беше това причината да приема обучението.

— Аз съм наясно, ти също, но хората вярват на онова, в което им се иска да вярват. — Той се ухили. — Изведнъж станах голяма работа само защото съм ти приятел. Мислят си, че мога да им осигуря достъп до пръстена ти. Истории за имунитет, за смърт.

При мисълта, че Тайгър се явява застъпник на Роуан, момчето едва не се изсмя. Много добре разбираше, че Тайгър изкопчва от хората каквото му скимне. Вероятно дори им искаше пари за услугата.

Роуан открадна топката и стреля. Не беше играл от преместването си при Косача, но ако не целта, то ръката му беше сигурна. Чувстваше се по-силен от всякога, издръжливостта му беше безкрайна, изцяло благодарение на тренировките по Бокатор.

— Нали, щом си получиш пръстена, задължително ще ми дадеш имунитет? — Тайгър стреля, но не улучи. Очевидно преднамерено. Оставяше Роуан да победи.

— Първо, не знам дали той ще даде пръстена точно на мен. И второ, не мога да ти осигуря имунитет.

Тайгър изглеждаше искрено шокиран.

— Какво? Защо не?

— Проява на пристрастие е.

— Нали затова са приятелите?

На игрището се появиха още няколко хлапета и попитаха дали могат да се включат, но в мига, в който зърнаха гривната на Роуан, промениха намеренията си.

— Няма проблем — натърти най-голямото момче. — Игрището е изцяло ваше.

Беше тягостно.

— Не, можем да поиграем всички…

— Не-е… ще идем другаде.

— Казах, че можем да поиграем! — настоя Роуан и съзря такъв страх в очите на останалите хлапета, че се засрами от оказания натиск.

— Да, да, разбира се — обади се друго момче. Обърна се към приятелите си. — Чухте човека! Да играем!

Пристъпиха добросъвестно на игрището и сериозно се постараха да загубят, точно както беше направил и Тайгър. Така ли щеше да бъде занапред? Наистина ли се бе превърнал в заплашително присъствие, което дори приятелите му се бояха да предизвикат? Единственият човек, който си позволяваше да го провокира, беше Цитра.

Роуан бързо изгуби интерес към играта и си тръгна заедно с Тайгър, който намираше ситуацията за забавна.

— Приятел, вече не си маруля, а отровна билка. Сега ти раздаваш командите!

Тайгър беше прав. Ако Роуан бе казал на онези хлапета да легнат на земята и да оближат асфалта, те щяха да го направят. Беше опияняващо и ужасно и той не искаше да мисли по въпроса.

Роуан не знаеше кое го подтикна към следващата му постъпка. Раздразнението или може би изолацията… или просто желанието да внесе нотка от стария си живот в новия.

— Искаш ли да дойдеш и да видиш къщата на Косача?

Тайгър като че ли се двоумеше.

— Той дали ще има нещо против?

— Него го няма — отговори Роуан. — Днес замина за Прибиране в друг град. Ще се прибере късно.

Известно му беше, че Косач Фарадей би му изтръгнал гръбначния мозък, ако откриеше, че Роуан е завел някого в дома му. Тази мисъл направи идеята още по-съблазнителна. Младежът се беше държал толкова добре, толкова покорно — време бе да задоволи някоя от прищевките си.

Когато пристигнаха, къщата беше празна. Цитра, на която Косач Фарадей също беше дал свободен следобед, я нямаше. Отначало му се прииска да я запознае с Тайгър, но след това си каза: Ами ако се харесат? Ами ако Тайгър я очарова? Открай време имаше подход към момичетата. Дори веднъж убеди едно да се размаже заедно с него, за да може после да се хвали: „Момичетата си падат по мен… буквално“.

— Ще бъдем като Ромео и Жулиета — беше й заявил. — Само че ние ще се върнем.

Излишно бе да се уточнява, че родителите на момичето побесняха и след възстановяването й забраниха повече да се вижда с Тайгър.

Тайгър не го преживя особено тежко.

— Какво мога да кажа? Животът й е приказка, разказана от пълни кретени — Роуан прие думите му като твърде зле запаметен цитат от Шекспир.

При мисълта, че Цитра може да си падне по Тайгър, дори само в сферата на вероятностите, на Роуан му призля.

— Това ли е? — попита Тайгър и се разходи наоколо. — Най-обикновена къща.

— Ти какво очакваше? Тайно подземие?

— Всъщност да. Или нещо от сорта. Погледни само мебелите. Не мога да повярвам, че те е заврял да живееш в подобна дупка.

— Не е толкова зле. Ела, ще ти покажа нещо жестоко.

Той заведе Тайгър в оръжейното помещение и както очакваше, истински го впечатли.

— Върховно! Никога не съм виждал толкова много ножове. А това огнестрелни оръжия ли са? Познавам ги само от картинките — Тайгър взе един пистолет от стената и погледна в цевта.

— Не го прави!

— Спокойно. Падам си по скачане от високо, не по стрелба.

Роуан все пак му отне автомата, но докато го върне обратно на стената, Тайгър беше грабнал мачете и го размахваше във въздуха.

— Дали мога да го заема?

— Категорично не!

— Хайде де, той има толкова много, едва ли ще му липсва.

Както Роуан много добре знаеше, Тайгър беше самото въплъщение на израза „лоша идея“. Това винаги бе сред забавните моменти в приятелството им, но сега означаваше огромна отговорност. Роуан сграбчи ръката на приятеля си, ритна го в сгъвката на коляното, за да отслаби крака му, и го просна на земята — направи всичко това само с едно движение от Бокатор. Сетне изви ръката на Тайгър под неестествен ъгъл и приложи натиск, само колкото да го заболи.

— Какво ти става, по дяволите? — процеди Тайгър през зъби.

— Пусни мачетето. Веднага!

Тайгър се подчини… и в този момент чуха отварянето на входната врата. Роуан отпусна хватката.

— Мълчи — нареди той с властен шепот. Надникна към дневната, но не успя да види кой е дошъл. — Стой тук — нареди на Тайгър, измъкна се и зърна Цитра да затваря вратата след себе си. Вероятно беше тичала, тъй като беше облечена в спортен екип, който Роуан оцени като прекалено разголен — от мозъка му се източи щедро количество кръв. Ето защо се съсредоточи върху гривната на ръката й, която му напомни, че хормоналните реакции са строго забранени. Цитра погледна към него и го поздрави дежурно:

— Здрасти, Роуан.

— Здрасти.

— Има ли нещо?

— Не.

— Защо стоиш там?

— Къде би трябвало да застана?

Тя извъртя очи, запъти се към банята и се затвори вътре. Роуан се вмъкна обратно в оръжейното помещение.

— Кой е? — попита Тайгър. — Тази… как й беше името? Искам да се запозная с твоята съперница. Може пък тя да ми даде имунитет. Или нещо друго.

— Не — отвърна Роуан. — Косач Фарадей е и ще те прибере на мига, ако разбере, че си тук.

Изведнъж самочувствието на Тайгър се изпари.

— О, мамка му! Какво ще правим сега?

— Успокой се. Взема душ. Стига да си мълчиш, мога да те измъкна.

Излязоха в коридора. Зад залостената врата на банята определено се чуваше свистенето на водата от душа.

— Кръвта ли отмива?

— Да. Беше доста изцапан. — Той поведе Тайгър към входната врата и едва не го изтика навън.

 

 

След като прекара цели три месеца като стажант на Косач Фарадей, Цитра не можеше да отрече, че наистина иска да бъде избрана и да получи пръстена. Колкото и да се съпротивляваше, колкото и да си повтаряше, че този живот не е за нея, все пак виждаше колко е значима длъжността и колко добър Косач би могла да стане. Винаги бе желала да води смислен живот и да се отличи. В ролята си на Косач би могла да го постигне. Да, щеше да изцапа ръцете си с кръв, но кръвта можеше да бъде и пречистваща.

Определено се приемаше за такава в Бокатор.

Цитра откри, че Бокатор на Черната вдовица изисква най-много физически усилия от всичко, което бе правила. Техен треньор беше Косач Джин-Цин, който не използваше други оръжия освен краката и ръцете си, за да извършва Прибирането. Беше положил обет за мълчание. Изглежда, всеки Косач жертваше нещо от себе си… не защото му се налагаше, а защото сам е решил — като отплата за животите, които е отнел.

— Ти от какво би се отказала? — попита я веднъж Роуан. Въпросът я накара да се почувства неудобно.

— Нали ако стана Косач, ще се откажа от живота си? Мисля, че е достатъчно.

— Ще се откажеш и от семейството си — напомни й Роуан.

Тя кимна, понеже не й се говореше по темата. Идеята да има семейство, й се струваше толкова далечна, а тази да няма такова, също не беше по-близка до сърцето й. Трудно бе да изпитва чувства към представа, от чието осъществяване я деляха години. Освен това подобни мисли не бяха никак подходящи по време на тренировка по Бокатор. Съзнанието на човек трябваше да е чисто.

Преди Цитра не беше учила никакви бойни изкуства. Винаги беше харесвала безконтактните спортове. Бягане, плуване, тенис — все дисциплини, които определяха ясна граница между нея и опонента й. Философията на Бокатор беше точно обратната. Ръка до ръка, тяло в тяло в битката. Дори комуникацията в часовете беше изцяло физическа, тъй като безмълвният им учител коригираше стойката им, сякаш бяха фигурки за игра. Всичко беше съсредоточено в съзнанието и тялото без прибързано изразяване с думи.

Групата им се състоеше от осем души и при все че учителят им беше Косач, Роуан и Цитра бяха единствените стажанти. Останалите бяха младши Косачи през първата им година на длъжността. Имаше още едно момиче, което се опитваше да се сприятели с Цитра. Момичетата не получаваха специално отношение и от тях се очакваше да бъдат също толкова добри, колкото и момчетата.

Спарингът служеше като наказание в Бокатор. Всеки мач започваше простичко, с ритуално обикаляне в кръг, а двамата бойци се предизвикваха взаимно с форма на агресивен танц. След това нещата ставаха сериозни и доста брутални. Ритници, удари и стълкновения от всякакъв род.

Днес тя се биеше срещу Роуан. В движенията му имаше повече финес, но нейното предимство беше бързината. Той беше по-силен, но пък по-висок, което не играеше в негова полза. По-ниският център на тежестта на Цитра й даваше по-голяма стабилност. Предвид всичко обаче двамата бяха равностойни противници.

Цитра се завъртя и изрита Роуан в гръдния кош със сила, която едва не го повали.

— Биваше си го — похвали я Роуан.

Косач Джин-Цин вдигна ръка към устните си, за да им напомни, че приказките по време на бой не са позволени.

Тя подходи от лявата му страна, но той контрира така бързо, че момичето не разбра от коя посока замахва с ръка. Сякаш изведнъж имаше и с трета. Цитра изгуби равновесие, ала само за миг. Почувства парене на мястото, където се беше стоварила дланта му. Ще посинее. Ухили се. Той ще си плати за това!

Отново се стрелна отляво, а след това го нападна от дясната страна, като използва цялата сила на тялото си. Повали го и го блокира под себе си… но изведнъж сякаш гравитацията се обърна и тя осъзна, че Роуан е взел превес в играта. Вече се намираше отгоре й, блокирал нея. Можеше да го превърти отново, имаше шанс да го стори, но не го направи. Усещаше ударите на сърцето му, сякаш биеше в собствения й гръден кош… и разбра, че иска да го чувства още малко. Искаше да го усети само за миг, а после да спечели мача.

Това я ядоса. Разгневи я достатъчно, че да се освободи от хватката му и да си осигури известна дистанция помежду им. Нямаше преграда между тях, нито пък мрежа, нищо, което да ги разделя, освен стената на нейната воля. Но тази стена взе да поддава.

Косач Джин-Цин даде сигнал за края на мача. Цитра и Роуан се поклониха един на друг, а сетне заеха противоположни места в кръга, преди да бъдат извикани следващите опоненти. Цитра се взираше втренчено пред себе си, твърдо решена да не поглежда Роуан нито за миг.