Иван Вазов
Казаларската царица (73)

XXXVII
В критическия мир

Фотина налучи истината: Цонка бе отишла право в „Свети Крал“.

У нещастната девойка, щом бе видяла Трайчевата годеница, отивайки тържествено на венчавката си с нейния бивши мъж и любовник, бе се извършил един страшен прелом на отчаянието й. В един миг могъществото на новия ужасен удар, като я примири окончателно с идеята за умиралка, бе й дало небивала енергия и решителност да отмъсти, като умира. Запали я неутолима жажда да убие, сред тържеството му, виновника на всичките си страдания, сълзи, унижения и безнадеждна горест. Сега тя не искаше да мре сама! Тя искаше да види кръвта му, нему, на обичания и проклинатия човек. Тя почувствува необикновен подем на духа, сила и смелост да нанесе удара, па да умре с ореола на героиня — тя досега беше само жертва и мъченица. О, сладка беше тая смърт, защото величествено беше отмъщението!

Щом я облада тая върховна мисъл, тая несъкрушима, трагическа решителност, тя се завтече към оня магазин на Търговска улица, дето бе видяла окачени на джамлъка револвери за продан. Но като намери затворен магазина, тя се сети, след малко мислене, за револвера на Касапски, който и сполучи да отнесе със себе си.

Вървейки из пътя към черквата, Цонка предпазливо продупчи роклята си на хълбока и увря там оръжието, под пелерината, и го закрепи по начин да не пада.

Тя се изкачи с твърди и смели стъпки до вратата на черквата, спря се и погледна вътре. Там беше много народ от двата пола, който се валеше към средата на храма. По посоката на любопитните погледи разбра, че венчаването се захванало. Тя влезе тогава с капела, прихлупена над челото, и се бутна в сватбарската навалица.

Из храма се разнасяха песните на свещениците, песни тържествени и празнични. Цонка се тикаше с мъка, като сегиз-тогиз виждаше между главите и рамената главите на младоженеца и булката отзад.

— Молим, господине.

Господинът, който усещаше ръката на девойката на лакътя си, отстъпваше учтиво.

— Госпожо, молим!

— Госпожице, позволете.

— Дайте ми път, моля!

И дамите се отместиха, учудени и недоволни, за да мине настойчивата млада сватбарка.

Цонка държеше с дясна ръка здраво дръжката на револвера, за да не се изтърси при мушкането, преди да го извади и изпразни в Трайчева, щом го приближи. Тя се чувствуваше силна и самоуверена като лъвица, която издебва слаба жертва, що не може да й избегне.

Тя щеше да гръмне първите куршуми в главата му отзад с думите: „Умри, звяр!“, а можеше и съвсем да не каже нищо. Тя се плашеше само да не изгуби смелост в последния миг, който настъпяше след няколко мига, и стискаше по-силно оръжието, да опита твърдостта на десницата си. И тя усети, че бе твърда. Ох, как сега й се виждаше лека, дори сладка смъртта! Няколко минути може би я деляха от вечността, от престола на бога — тя сега вярваше в бога, — бога милостивият и праведният, който не щеше да погледне на нея с очите на человеците, а с божествената си и неизчерпаемата благост към нейното окаянство и велико дело на справедливост. Той щеше да прости, защото беше много любила и страдала, защото само един той можеше да има тоя върховен героизъм — да не прокълне от кръста си мъчителите си, да ги не порази там с едно само помисляне. Той беше божествен! А тя беше слаба жена, направена от грешна човешка плът, с душа изжадняла за отмъщение, което едничко я задържаше още на света. Но тя чувствуваше, че и людския съд към нея нямаше да бъде еднакъв. Убила се, след като убила — тя знаеше, че за нея ще бъдат всичките сърца, които като нея са любили и страдали, ще я разберат и ще я извинят. Може би трупът й да извика сълзите им. Мярна й се сега в ума и Милка, разгодена, смазана от нещастието си, от измяната пак на един мъж… Ох, тя ще отмъсти в Трайчева и за нея, и за себе си, и за хиляди други разбити и потъпкани като нея същества, жертва на любовта си и на свирепия и безпощаден егоизъм мъжки!

И тя стискаше здраво револвера, като се мушкаше. Много от жените я гледаха начумерени, че тъй грубо ги разтласква, за да се провре напред.

— Тая пък какво се тика! — издума сърдито една госпожа.

— Коя е тая перушана? — попита ниско една друга, като гледаше Цонка как нагло си отваряше път и нарушаваше равновесието им.

— Закъсняла сродница може би — каза друга.

— Да не е закъснявала, и без петли ще съмне. Тя няма да се венчава — избъбра друга една съвсем гневно и я дръпна за ръката: — Назад, госпожице!

Цонка се извърна и я устрели със свиреп поглед.

— Оставете ме! — изфуча тя. — Вие сте дошли да гледате, а аз имам бърза работа.

Най-после тя стигна зад гърба на младоженците. Деляха я от тях само девера и деверката, държейки венците над главите им. Деверът беше един млад висок офицерин. През рамото му се показваше главата на младоженеца, с черни пригладени коси. Тя видя и булката отзад, и част от нейното щастливо усмихнато лице, незнающа, че тук, зад нея, е Цонка, захвърлената на пътя от съпруга й жена, със сърце разбито в гърдите, с живот сломен навеки, с отмъстителна десница на револвера. Цонка го стисна, та с мълнийна бързина да го издигне и изпразни в тилът на Трайчева.

Внезапно изпъшка болезнено „Ах!“ и се отдръпна назад.

Тя позна в последния, решителния миг, че младоженецът не беше Трайчев, а друг, и булката беше друга!

— Тая какво пък пъшка? — раздадоха се гласове наоколо и Цонка скри револвера под дрехата си и бързо се замуши назад, пробивайки си път наляво.

Ненадейно й притъмня пред очите, дихането й спря в гърдите и тя се повали в несвяст на гърдите на някоя госпожа.

— Тука на една прилоша! Изведете я! — чуха се гласове.

Един млад господин взе под мишница премалялата девойка и я остави на един трон на левия придел. Там други жени я поеха и я изнесоха из лявата врата навън, на свеж въздух. Животворният лъх скоро я приведе в чувство, тя се окопити. Лицето й остаяше бледно като на мъртвец.

— Оставете ме! Оставете ме! — шушнеше тя на жените, които я разпитваха със съчувствие коя е и от какво й стана тъй. При падането й падна и шапката й от главата в краката на сватбарите. Златистата й развързана коса бе разсипана на талази по челото й и по рамената й като на Дездемона в последния акт на Отело, който тя не доигра. От храма пристигаше вече последния тържествен тропар, с който се свършваше венчанието. Тълпата, неуспяла всичка да излезе из главния вход, изблика из левия, напълни нартиката и тичешката зави по нея, за да се намери отпред, при главната врата, за да присъствува при качването на младоженците в пайтона им.