Иван Вазов
Казаларската царица (71)

XXXV
Жажда неугасима

Тя из улицата не вървеше, а припкаше.

Тя не хвана тоя път по околни улици, а тръгна направо.

Тя сега не бе с наведени към земята очи и гледаше право пред себе си, без да види някого, без да обърне внимание на нещо. Всичко това, що я обикаляше, беше мъртво за нея, не съществуваше. Съществуваше за нея и пълнеше света само идеята, която я движеше, гореше, тикаше с неодолима сила някъде си. Тая страшна мисъл я окриляваше. Мнозина минувачи по людната улица се извръщаха към срещнатата девойка, която си проправяше път с лактите, учудени от необикновеното изражение на запаленото й лице, от бързия, стремителен, не женски, груб вървеж, пряко през върволяка. Един даже недоволен й изпрати по дирята думите:

— Халосницата! Каква е тая, та се бута такава?

А тя вървеше.

Тя излезе на Търговска улица, все многолюдна и шумна.

— Тази ще е луда! — казаха някои, спрели на плочника, като я изгледаха също учудени.

— Ще е някоя пияна шантанка — забележи друг.

Цонка чуваше това, но не разбираше, не схващаше смисълта на оскърбителните подмятания. В тоя върховен момент на отчаяние какво значеха за нея оскърбления и презрителни думи, които звучаха тъй безсилни и нищожни пред онова стихийно, страшно нещо, което я обладаваше, пълнеше цяла, обвиваше й душата като боа, мислите й, съществото й и я носеше като един вихър някъде напред. В тия минути тя се чувствуваше тъй силна и окрилена, щото й се чинеше, че може да върви до самия кръгозор, без да изпита умора.

Ненадейно тя се спря на плочника отляво и погледна срещните магазини.

— Ах, затворено! — изпъшка тя.

Тя чак тогава се сети, че днес е неделя.

Тя се заозърта плахо няколко секунди, залисана и с поглед разсеян.

Тука някой я закачи с лакътя си. Той се извърна и й каза: „пардон!“ — но в същия миг лицето му придоби удивлено изражение и той каза ниско на другаря си:

— Оная!

И двамата я изгледаха, па отминаха, извръщайки се няколко пъти още.

Цонка чу добре думата „оная“, но това не я учуди, нито стресна. Тя беше сега безучастна към всичко, заета само с вътрешната си мисъл, със страшната си мисъл.

Тя се повърна.

И пак стремително завървя назад, не гледайки никого. Тя машинално избягваше срещнатите на Банския мегдан файтони, като правеше бързи кривули наляво и надясно, влезе във Витошка улица, без да се обърне на зовът на някои жени — Иванова първа и втора, — които тя видя, но не се сети да ги познае, смеси се в тълпата и най-после се спря пред портата на една проста гостилница. Като се озърна плахо, тя влезе вътре и се изкачи по стълбите.

Това беше гостилницата, дето се бяха настанили част от актьорите, също и Фотина с Касапски.

Като се изкачи на чардака, тя отиде към тяхната стая.

Само един от другарите й си плискаше лицето на мивника, дългият като прът момък Петров.

Цонка го попита:

— Петров, тука ли е Фотина?

Актьорът прекрати миенето си и се обърна с мокро лице.

— Не знам, госпожице — отговори той и забърза да обърше лицето си.

Цонка погледна през прозореца. В стаята нямаше никого. Тя бутна. Вратата беше заключена. Лицето й пребледня.

Петров се изтри набързо с пешкира и дойде при нея.

— Няма ли ги?

— Няма — отговори Цонка.

— Ха, те ще са отишли на разходка, както и другите наши — каза той, като гледаше с влюбен поглед момата. — Седнете — прибави той, — вие сте уморена — и посочи един стол на чардака.

— Благодаря, господин Петров: аз нямам време.

— Вие бързате нещо?

— Да.

— Ако обичате да излезем, може да видим госпожа Касапска.

— Не, тя ми не трябва. Сбогом — и Цонка тръгна назад.

Но Петров я подири.

— Може би нещо търсехте в стаята й?

— Да, оставила съм ролята си. Нужна ми е много.

— Тогава чакайте да взема ключа й отдолу, от гостилничаря.

— Моля ви, господин Петров, направете ми тая услуга — каза Цонка с очи, светнали от задоволство.

Услужливият момък се затече търчешката из стълбите.

Цонка приближи до прозореца и внимателно изгледа стаята. Очите й пак светнаха от някакво чувство на удовлетворение.

— Там е — каза си тя.

Петров се завърна с ключа.

— Дайте, господин Петров — каза Цонка.

— Чакайте да ви отворя!

— Не, не, оставете.

Тя взе ключа, отвори вратата и влезе.

Петров влезе след нея.

Цонка се навъси.

— Книжата са в тая папка — каза Петров и отиде да рови там. Цонка го изгледа в недоумение.

— Ох, колко е горещо — каза тя; — господин Петров, моля, дали има чаша хладна вода?

— Веднага.

И Петров взе чашата от масата и изскокна да налее вода от чучура на мивника.

С бързината на мълния Цонка се качи на едното легло, леглото на директора, и откачи от стената един револвер. В същия миг тя зачу стъпките на Петрова и бързо увря оръжието под лява мишница, под пелерината, като го пристисна.

Петров й поднесе чашата, без да забележи липсата на револвера.

— Благодаря.

Цонка сръбна няколко капки със загорещените си устни, остави чашата и каза:

— Потърсете, аз веднага ида.

И тя тръгна към вратата.

— Коя роля беше? — питаше зачудено Петров.

— Почакайте, аз веднага ида, благодаря — каза Цонка от вратата и излезе на одъра.

Петров остана замислен и учуден.

— Какво има с нея? — попита се той. — Тя гаче ли избягва, една минута с мене не желае да остане… Бои ли се? Аз да посегна на нея? Тя е за мен като светица…

Па отиде на прозореца.

Той видя пак девойката, като отиваше из улицата, бързо, търчешката. Той я гледаше и я гълташе с очите си. Дълго той отличава в тълпата бялата й сламена шапка с черна лента, която се мяркаше и изчезваше и пак се показваше между главите.

Той най-после я изгуби на кръстопътя, дето Пиротска улица пресичаше булеварда.

— Де отива? — пошушна си Петров. — Може би с някого ще се срещне — помисли си той горчиво.

Той помисли да излезе, за да иде по-скоро по дирите на Цонка. Но се спря безнадеждно и седна на стола, подпря глава с ръка и се замисли скръбно.

Той биде изкаран от това униние от появяването на Фотина.