Иван Вазов
Казаларската царица (7)

VII
Христо Бранков

Христо Бранков беше близо трийсет години. Той бе свършил преди две години и половина по инженерството в Париж, с поддръжката на богатия си вуйка, който живееше в столицата. Христо принадлежеше на първо в турско време семейство, разорено през войната. Той беше остал преди десетина години без баща, умрял скоропостижно; майка му живееше в София, с него и братчето му, сега в трети клас на гимназията.

Христо служеше като държавен архитект в столицата. Въпреки специалността си, която налага положителност на ума, трезвеност и сериозност, той беше останал мечтателен, сантиментален. Наведен над цифрите и чертежите на служебната маса в министерството, той често виждаше пленителни образи на спомените му, че се мяркат и изчезват пред умствените му очи, и той спираше работата си и се замисляше. Защото тоя момък имаше едно минало на сърцето си. Той си спомняше и сега, подир толкова време, милия образ на русокосата дъщеря на един от професорите си, която беше любил. Той си спомняше душевните терзания при напущането Париж, които му бе причинила раздялата от младата френкиня… Той дълго и тук страда и мисли за нея. Но времето — могущ лечител на тоя вид недъги — избрисваше полека-лека из мислите му този образ.

Това беше първата му любов. Но след нея Христо остана равнодушен към девойките в столицата, с които се запознаваше; харесваше ги, без да ги обикне, поддържаше близост с тях без по-нататъшни планове. Увлечен с другари във въртежа на веселия столичен живот, той отлагаше важния въпрос за избор на другарка… Христо беше впрочем по природа свенлив и нерешителен в присъствието на жените. Животът в Париж и после в българската столица не бе повлиял много за отстранението на тоя му недостатък. Образован, умен, надарен с тънко чувство, с такт, той губеше самоувереност и се чувствуваше смутен в дамско общество. Христо бе запазил с тая черта в характера си, съвсем независимо от нея, душевната чистота и благородство на добре възпитан младеж. Той нямаше дарбите и добродетелите, които правят героите, но нямаше и порочността и развалата на душата, които създават нехелни граждани, даже от героите.

Христо бе вземал едномесечен отпуск, който бе решил да прекара във Варна. Случаят го срещаше с Милка Хрусанова из пътя. Той се усещаше сега упленен от нея. Как тъй — той не знаеше. Коя беше тая мома, каква беше, каква е била — той нито се сещаше да си зададе тия питанета. Или по-добре — той не смееше да си ги зададе, защото ще трябваше да търси отговора им и да го получи отнякъде. И тая мисъл го плашеше. Той я любеше вече и понеже я любеше, не искаше да прониква тъй бързо в неизвестното, което можеше да крие горчиви разочарования за него. Впрочем, той знаеше вече доста за нея от нея сама: тя бе сиромашка дъщеря, учителка по-рано; тя беше развита, остроумна, свободна — от типът на „новите моми“. Че бе бедна девойка, по всичко личеше това: и по пестовното й пътуване, и по скромните й дрешки, и по напуканите й ботинки… Той си спомни, че бе чувал това име: Хрусанов. Но повече не знаеше нищо. Стори му се даже, че някога и някъде бе зървал тая мома, без да му обърне вниманието. Очевидно, те живееха в противоположни части на столицата, та не бе имал случай да я среща. Сега тя лежеше зад него в купето и присъствието й го очароваваше, плашеше, вълнуваше… Той я любеше, любеше! Чинеше му се, че не е възможно да живее вече без нея! Но един въпрос го обезпокои и изпълни душата му с тревога: „А тя какво чувствува към него? И свободно ли е или не сърцето й?“.