Иван Вазов
Казаларската царица (68)

XXXII
Талази в две души

Стъпките се чуха най-напред на стълбите, после в пруста. Веднага вратата се бутна яката и Бранков се показа.

Той беше запъхтян, в дясна ръка държеше отворено писмо.

— Какво? Какво значи това? — извика той, като й сочеше писмото. — Що значи това?

Па като я видя разплакана, спусна се, обхвана с две ръце врата й и я зацелува страстно по косата. Примрялата от изненада девойка го стискаше с нежност, като си увираше главата в гушата му, хълцайки глухо.

Той се откъсна от нея.

— Как си смяла да помислиш такова чудовищно нещо? Толкова ли малко сме се опознали? Толкова ли зле ме цениш?

Милка дигна лице, сега пък обливано от сълзи на щастие.

— Твоето недохождане, мълвата…

— Мълвата? Какво общо има нашата любов с мълвата, с идиотската мълва? Сърцето си не слуша ли, Милке? Допускаше ли ти такава подлост от моята любов? Нима моята гореща любов е такава, щото да я уплашат нелепите клюки и жестокия съд на обществото въз бедната ти сестра? Боже мой, какви предположения! И каква гордост!

— Но ти нито дойде поне снощи, а аз те очаквах до късно, нито ми писа една думица, нито днес дойде, а вместо това прати ми хабер да спра билетите… Всичко това какво можеше да значи за мене?

— Ах, аз съм виноват, но не по своя вина. Една върволица случайности ме задържаха… Вчера тичах до осем часа по нуждите на сватбата.

— И аз тъй си го обясних. А после?

— После, когато да тръгна към вас, вика ме за важна работа министърът, макар че имам отпуск, и се забавих у него до полунощ. Казаха ми после у дома, че ме чакал вуйчо до късно, па си отишъл. Имал и той кой знай каква спешна работа с мен.

— Да те придумва да ми повърнеш?

— Тая заран — продължи Бранков, без да отговори на питането — ето вуйчо пак иде… Залиса ме до единайсет часа — тука Христовото лице се намръщи. — Току ставам да дойда при тебе, ето дойде у мене други, пак за важна работа, и като го изпратих, немах ни минута почивка, за да дойда при тебе: за друго тичах…

— За какво? — попита учудена девойката, като си избриса последните остатки от сълзите, изсушени скоро от лучите на върналото се щастие.

— Тичах, Милке, за сестра ти.

— Как?

— Полицията решила да я интернира или арестува, добре не знам. Това научих от човека, за който ти казах. Трябваше да се застъпя за нея.

— Да я интернират? Да я арестуват? — извика Милка.

— Видиш ли каква подлост?

— Сестра ми не е ни безделница, ни опасна за някого — извика девойката в негодувание, — как, да я изпъдят, да я откъснат от занятието й, което й дава прехраната? Да я лишат от хляба й, който е горчив от сълзите й? Това е ужасно! Тя ще загине окончателно в своето отчаяние! Днес я видях и тя нищо не подозираше, бедната… Но кой я гони? Трайчев?

— Да, тъй разбирам. Тоя господин се ползува от положението си. Низостта му го въздигна, низост го движи и сега. Той се венчава също утре, тука, знаеш ли?

— Утре? Когато е и нашето венчаване? — извика възмутена Милка. — Това съвпадение ще ми оскверни щастието, ще ми отрови радостта!

— Аз проникнах в душата ти и затова ти пратих хабер да спреш изпращането на билетите. Та и колко сватбари каним в Княжево? Исках да ти предложа да отложим нашата венчавка до друга неделя.

Милка го погледна с неизразима нежност в очите.

— Ах, сега разбрах чак. Колко си бил деликатен, Христо! Аз съм съгласна за отлагането, съгласни ще бъдат и родителите ми. Благодаря ти.

После го хвана за ръцете и му продума глезено:

— Кажи ми, вуйчо искаше да развалиш годежа?

Христо помисли малко в колебание.

— Да, Милке — отговори откровено той. — Вуйчо гледа на тия въпроси през очилата на предубеждението, като всеки стар човек.

— Като тате — каза Милка.

Челото му се намръщи.

— Но ти му разказа същността на работата?

— Да. Разправих му, че сестра ти е само жертва на един звяр и подлец — госпожа Касапска ми разказа трагедията на сестра ти. Той каза: „Потръпвам сега от отвращение, като си спомням, че веднаж стиснах ръката на този вагабонтин Трайчева“.

— И вуйчо ти се успокои сега?

— Не.

— Как?

Христо я стисна скръбно за ръката.

— Нищо не можа да измени мнението му. И за тая още причина отложих венчаването… Ние ще потърсим друг кум… После, и тая венчална рокля… — прибави той, като се извърна към окачената дреха, дар от вуйката.

Милка стоеше поразена.

— И сега — във вашето семейство раздор по причина на мене! — изпъшка тя.

— Това ми е тежко, но то не може с нищо да повлияе.

— А майка ти?

— Нея успокоих. Тя разсъждава за тия работи със сърцето на жена… Тя впрочем и инак да е… Аз съм господар на себе си и на волята си, а и над двамата е господар безграничната ми любов към тебе.

Милка му стисна с признателност ръката. Тя се усмихна:

— Тоя случай тури на изпитание и силата на моята. И аз сама се уплаших, като видях колко е страшна тая сила.

— Но гордостта надделя — промълви Христо, като посочи скъсаното писмо.

— Драги Христо — каза тя, като си тури нежно ръцете на рамената му. — Скръбно ми е да мисля, че вуйчо е сърдит, че ме мрази. Понеже отлагаме сватбата на цяла неделя, нека употребим всичките си усилия да го уговорим. Той беше такъв добър към мене досега, той ме уважаваше…

— Той и сега те уважава, Милке, след като му разказах всичко… Но той не може да се помири с идеята, че сестра ти си е позволила такова поведение… и че сега е актриса, и всеки я знае, че на теб е сестра, а мене ще се пада балдъза… Но аз се надявам да строша тоя лед. Имаме време да действуваме върху добрите страни на природата му.

Христо погледна часовника си.

— Ах, часът е без няколко минути седем! Аз трябва да ида при градоначалника.

— Как, не си свършил още за Цонка?

— Казах ти, цял ден тичам да найда градоначалника — криеше ли се, що — не зная. Казал най-после да ида по седем часът при него. Подирих и Цонка да й кажа да се прикрие, доде уредя работата, не можах да науча де е отишла.

Милка му назова гостилницата.

— Ах, благодаря ти — прибави тя — за всичкото това съпричастие и труд. Иди, иди, Христо — да спасиш Цонка от нов удар. Тя трябва да бъде тук на сватбата ни, бедната моя сестра!

Бранков тръгна към вратата бързо.

— Чакай, дай!

И тя му подаде розовите си устни.

Христо тръгна към градоначалството, дето естествено нямаше да намери градоначалника, отпътувал по това време. Той бе узнал за разпореждането му да се арестува или интернира Цонка от един Хрусанов далечен сродник — стражар. Благодарение на неправилно дадения адрес търсенията на полицията бяха осъдени на неуспех. Цонка не биде обезпокоена днес, вероятно и утре щеше да остане на свобода.