Иван Вазов
Казаларската царица (34)

XXXIV
Връщане

— Сбогом, Цонке!

— Сбогом, како!

— Поздрави Трайчева, неуловимият!

— Благодаря. Поздрави тате, мама, братя и сестри!

Тия думи се разменяха между Милка и Цонка на сутрешния ден пред шуменската гара. Цонка пак поздрави с последен поглед, усмихната, Милка и Бранкова и влакът потегли на запад. Тя стоя и ги гледа, махайки кърпа, додето влакът отмина.

После се обърна, та погледна на друга страна — нямаше ли Трайчев да я посрещне, тя сама не знаеше как й дойде това предположение. Но Трайчева го нямаше.

Тя влезе в града, плати на пайтона си при гостилницата, остави си там куфара и отиде в хана, дето спираше Стаменко бричката си, за да я закара за Казалар, ако се улучи там.

За щастие, тя го завари там. Той беше клекнал на синка под стряхата на вътрешния одър и пушеше цигаро.

— Добър ден, бай Стаменко — каза му тя. — Искаш ли пътници? — каза тя засмяна, като му подаваше ръка.

— За пътници плача аз… Добре дошла! — каза й с добродушна радост Стаменко, като й стисна здравичко ръката.

— Добре, че те заварих. Със свой човек приятно се пътува. Имаш ли други?

— Нямам, ама няма да чакам. Вчера пък закарах на село господин Трайчева. Какво сте се разтърчали тъй и не можете да се уловите?

— Тъй се случи, бай Стаменко. Аз тогава ще те чакам на гостилницата, там ми са нещата.

— Добре, добре — каза Стаменко, хвърли допушената до края цигара и влезе в обора.

След малко те се озоваха извън града, в клисурата.

Колата вървяха добре по равния път, теглени бодро от дориястата, добре назобена кобила.

Времето беше облачно, без да сочи на дъжд. Друмът извиваше край речката и полека се катереше нагоре.

Стаменко запали пак цигаро, извърна се и каза:

— Вчера разправях на Трайчева как се уплашихме за него, как ти се разтича по селото да го дириш нахалост. Ама хубава запарта после ядох от поп Деяна. Той ме набеждаше, че съм лъгал, че съм бил пиян, а ти знаеш, даскалице, че аз от две ракии повече не пия, и то на софрата. Виното съм оставил още когато докторът в Шумен ми слуша гърдите с пусула и ми каза: „Ти защо не си се обърнал до ветеринарния доктор? Здрав си като бик!“. Заръча ми само вино да не пия. И не го пия вече…

Па като шибна кобилата с вървения си бич, с много възли на края, обърна се пак:

— Питах господин Трайчева ще държите ли стаите ми и занапред.

— Той какво ти отговори?

— Отговори, че няма, че ще напуснете село. Даскалице, ще ли да падне скоро правителството?

Цонка се изсмя.

— Аз отде да зная? С политика се не занимавам, бай Стаменко. Ти се повече интересуваш от мене.

— Хей, хей, интересувам се.

— Ти не си чиновник, а си колар, независим човек.

— Тъкмо защото съм колар я. Де, каква се измързеливи!… — обърна се той към кобилата.

Цонка погледа зачудено Стаменка след тоя отговор.

— Че какво те ползува тебе, ако стои или пада правителството? — попита тя любопитно.

Стаменко смукна цигарото и пусна една струя дим назад.

— Като падне правителството, дойде ново.

— Е? Тая истина пръв път чувам! — усмихна се Цонка.

— Като дойде ново правителство, прави нови избори.

— Но на тебе от това не става ни топло, ни студено.

— Там се лъжеш я: тогава се отваря много работа за нас, цял месец развождам агитатори. Плащат добре.

Цонка се изсмя.

— Лани два пъти имахме избори и сполай на бога, поминахме добре. Ето защо се радвам, когато чуя такава новина. Само кобилата ми може да се сърди, но тя си има друга политика. Де! — скара се той на животното. — Тука си е малко върличко… Та какво ти казвах? Ха, за господин Трайчева. Питах го де е ходил с пайтона оня ден, той отговори, че наистина тръгвал за село, но се върнал открай Шумен, че го застигнал телеграф да иде на Варна. Та видиш, ядох псувните на попа за права бога.

— Добре, че приехме известие, та се успокоихме — каза Цонка, като си сбърчи челото при спомена за терзанията й.

Наближаваха селото.

Цонка се взираше в пътя. Тя все се надяваше да зърне Трайчева, да й иде насреща. Тя имаше нужда от тоя знак на внимание, за да уталожи смътните безпокойствия на душата си.

— Какво гледаш? За Трайчева ли? Ще видиш, че сега ще изхвръкне отнякъде да те посрещне. Вчера, като чу, че си отишла на Варна да го търсиш, не можеше да се начуди. Домиля му. На Иванчовото ханче ме дори почерпи една ракия: „Вземи, каже, Стаменко, да пиеш, олекна ми, като ми обади това“.

— Защо да му е олекнало? — попита Цонка позачудена.

— И аз го попитах. Той каза, че чул, че си болна… Кой го е излъгал?… Но много те обича, горкият… Не искаше да повярва, че няма да те намери в село. Клех му се. Тогава повярва.

Пред самото село Цонка пак търсеше с поглед Пенча, който се не явяваше.

Влязоха в селото. Цонка я здрависваха срещнатите селяни с „добре дошла“. Няколко момичета и момчета, нейни ученици, затичаха след бричката, като викаха: „Како Цонке!“ „Како Цонке!“. Искаха да се качат. Цонка каза на Стаменко да поспре, повика децата при себе си, от които целуна някои, и бричката, напълнена с цял рояк руси главички, продължи триумфално пътя си към Стаменкови. Мръкваше вече.