Иван Вазов
Казаларската царица (21)

XXI
Един народен учител

Той беше човек на трийсет, трийсет и две години, рус, с висок ръст, здрав вид, с будно изражение на изгорялото лице. Челото му, по-бяло на горнята половина, покровителствувана от сламената палария, беше високо и умно, със силно изпъкнали жили на слепите очи. Ръцете му, здрави и мускулести, бяха почернели от слънце, също и вратът му, закопчан от проста, с червени шевове риза, без вратовръзка. Сивите му очи блещяха приветливо. Идеше лъх от сила мъжка от тоя пъргав момък и човек се чувствуваше добре в присъствието му.

Подир първите разменени здравлявания Милка му изказа възхищението си за неговата деятелност.

— О, госпожице, не заслужавам всичко това, което ми казвате в голямата си добрина. Като учител аз не правех услуга никому, защото изпълнявах дълга си. А тоя дълг аз го разбирам по-широко и по-инак, отколкото е определен в министерските правилници и разпореждания. Според моето мнение, задачата на народния учител не се свърша в училищната ограда: той е учител и на народната, трудящата се маса — на големите деца. Затова се вика „народен“ учител. Тука ли няма място за работа, за даване поука и съвети на тъмните умове, за разбуждане енергиите, за повдигането на народа? Ще каже някой: това не е негова длъжност. Лъжа е. Додето учителите са едничките живи сили в селото, едничките културни фактори, додето не дойдат други ръце да поемат културно-икономическото дело, народните учители трябва да го вършат. У нас много се говори за идеали — ето един такъв. Да осветлиш ума на селянина, да му подадеш ръка, за да излезе от тинята на мизерията и сиромашията, да му помогнеш да се научи да работи по-плодотворно, да бъде по-умит и по-чист, да бъде по-здрав, по-малко яден от въшки и пороци, да найде живота по-сносен — има ли идеал по-висок от тоя? Помислете си каква страшна, стихийна сила би бил колективния труд на народния учител, ако би се насочил към тая цел!

Жилите на Чакаловото чело трепкаха силно, лицето му бе огряно от вдъхновение. Той си избриса потта по слепите очи и продължи:

— Не съдя и не критикувам лица. Крив не е никой. Крива е системата, зле е поведено делото от началото… Учителят е велик фактор и сега, но той може да бъде още по-велик. В турско време народните учители работеха за свестяването на народа, сега трябва да работят за вчеловечаването му… У нас е на мода да се говори за человечеството, за правата на человечеството, което за мен е книжното, безименното человечество… По-добре да видим человекът, който стои пред нашите очи, человекът от плът и кръв, от нерви и душа, сиреч народът. Нека оставим други да плачат за человечеството, а ние да помогнем на тоя народ — дявол го взел: храни ни!

Чакалов махна нервно с ръка и замълча. Той беше възбуден от собствените си думи и гласът му бе станал треперлив.

Милка слушаше учудена Чакалова, който защищаваше с горещината и убедеността на един фанатик тия възгледи, ненапълно споделяни от нея, но оригинални и смели, като парадокси. Тя не се опита да му възрази, защото тоя човек прилагаше на дело теорията си и обезоръжаваше всяко възражение.

— Вие учителствувахте само пет години тук? Вие трябва да сте жертвували всичкото си свободно време, за да извършите в Казалар тоя хубав подвиг? — каза тя.

Той се усмихна.

— Подвиг? О, голяма дума. Кажете по-добре — развлечение. Време имах премного; в тия занятия със селяните аз именно намирах приятна почивка… После, аз имам една слабост към такъв род занимания, аз се влюбих в делото на селския поминък, селския напредък. Вам бе драго, че видяхте доста хубави работи тука — питате ли мене колко по ми е драго? Да видиш едно село от купище превърнато почти на градина, едно мизерно прозябаване преобърнато на человешки живот?

— Това е право — каза попът. — От мръсотии не можеше да се мине през мегданя, като отивах в черква.

— Сега сами се занимавате със земледелие? — попита Милка.

— И със скотовъдство, и с птицевъдство, и въобще… с широкото стопанство. Доведох брата си, да ми помага. И да ви се похваля: не съм зле. И доволен съм от себе си. Аз намирам, че във физическия труд състои главно призванието на человека, с него живота е по-пълен и по-весел.

— Вие сте толстоист?

Чакалов се усмихна.

— Не. Но понеже човек трябва да бъде у нас някакъв ист, то аз ще ви кажа какъв съм: аз съм егоист!

Милка го изгледа зачудена.

— Егоист в най-тесен смисъл на думата — продължи Чакалов. — Да, от личен егоизъм стоя тука. На тоя физически труд, на това работно село, на природата му и въздухът му дължа здравето си, живота си.

— Сестра ми ми каза, че вие сте следвали във Франция медицината?

— Да, и не свърших последния курс… Оттам се завърнах сиромах и с разклатено здраве, и с неврастения… И гърдите не бяха добре… Докторите дигаха рамена. Готвех се за оня свят… Скитах се два-три месеца отчаян из София; бия прага на Министерството на просвещението, искам учителска длъжност. „Няма!“ — казват. А аз ще умра от глад! Най-после един ден ми отговарят: „Няма като за вас място“. „А какво има?“ — питам. „Има място в едно село, затънтеничко…“ „Дайте, джанъм, дето и да бъде: болен съм и нямам хляб да ям!“… И тъй се случи, та дойдох в това село. Вижте какво чудо стана: аз мога да поваля троица. Нервите се поправиха, дробовете се възродиха от усилено гълтане чист въздух…

Попът го пресече:

— Стига де: на дявол му куршум в ушите.

Чакалов продължи:

— Аз влязох, госпожице, в народа. Видях положението му и ме заболя на сърцето. Тогава си рекох: чакай да видим какво можем направи! Залових се на работа, доставих си специални книги по стопанството — аз съм влюбен в тая отрасъл. Влюбих се и в тоя добродушен и работлив народ. Па останах в него. Моите честолюбиви стремежи тука намериха крайната си цел.

— И вие сте честити тука?

— Да, мога да кажа: честит, госпожице.

После се позасмя:

— Аз постигнах идеала на земното щастие: той би в труда, в здравето и в природата.

— И в съзнанието, че човек е полезен — забележи Милка.

— Да, аз съм… ние сме и домашно честити. Ако лъжа, нека ме опровергае жената — и той изгледа почервенялата внезапно Недялка, чиито очи блеснаха в красноречив светлик.

— Имам и две деца, госпожице, които също ще направя земледелци и селяни.

— Прошка да нямаш, ако ги направиш чиновници! — забележи попът.

— Но аз ви дотегнах с моите многоглаголания… Желаете ли да видите градината, двора, стопанството.

— С голямо благодарение — отговори Милка.

Станаха всичките.

Чакалов ги изведе на двора, после в градината.

— Хубава градина, господин Чакалов.

— Обърнете се към булката: това царство тя реди и управлява.

Минаха край сливите, ябълките, вишните, натегнали от овощия.

— Това са все присади — каза той. — Недялка, прати после на гостенките по кошница от всички плодове.

Той ги спря пред един прозорец без стъкла.

— Погледайте моите пашкули!

Те надникнаха и видяха в стаята увиснали на стената бели и златни гангали пашкули.

— Днес цялото село храни буби; преди пет години нямаше ни една черница в него.

— Прелест! — радваше се Милка на живописно накачените свилени, лъскави гробници на какавидите.

— Това е повече от прелест: това е злато, госпожице!

Отминаха на дъното.

— Ето фабриките за меда на моите пойни крилати работници — каза Чакалов, като се спря пред някакви миниатюрни къщици, сякаш жилища на лилипути.

— Как, това са кошури? — попита Милка, която очакваше да види обикновените у нас кошури.

— Вие се чудите? Ония, предишните кошури, бяха губилища и гробници за пчелите, а тези са дворците им. Медът тогава са получвали във вид на някаква каша, пълен с трупове на умрели пчели и на техни извержения; а сегашният мед, из сегашните кошури, е амброзията, която са яли някога боговете — чист, прозрачен, ароматен, обилен.

— Как тоест бяха губилища за пчелите тогавашните кошури? — попита Милка.

— Тогава, за да извадят меда им, постъпяха по най-зверски начин към трудолюбивите и полезни създания: унищожаваха ги немилостиво, било чрез потапяне кошура във вода, било чрез удушване с дим, било с просто утрепване. Такава беше наградата на хилядите тия неуморни крилати работници, събирали прашец по прашец меда от чашките на цветята. Сега из тия которки медът се изважда чист, а пчелите остаят живи, за да го съберат и идущите години. Това е ново, хитро приспособление. Виждали ли сте царицата?

— Не, аз съм чела само в книгите за нея.

Той се обърна насмихнат към Цонка:

— Госпожо, това е царица, която има върховна власт над десетки хиляди поданици, повече от вашите.

Той приближи до една которка и откри полека капака й. Около му хвърчаха обезпокоени пчели.

Двете сестри се отстраниха малко предпазливо.

— Пазете се, господин Чакалов.

— Те никога не са ме ожилявали, познават ме — и той извади из которката едно длъгнесто четвероъглено черчеве, прилично на черчеве на джам, но вместо стъкло там беше картон, цял покрит от две страни с изкуствени чашки, каквито пчелите градят да си гуждат меда. По тия чашки сновеше гъст пласт пчели. Той се взира близо в тях.

— Няма царицата тук — рече той и вложи рамката в ковчега. Той извади още рамки и все такива и най-после посочи въз подвижния пласт от тъмножълти гадинки една пчела голяма колкото три пчели — тя ходеше по гърбовете на другите.

— Ето царицата! — каза тържествено Чакалов.

Двете сестри гледаха с любопитство едрата буболечка, която царствено и властно бдеше върху добрия ред на царството си и добросъвестното изпълнение длъжностите си от всякой поданик.

Когато свърши лекцията си, той каза:

— Не ща да ви уморявам и с показване моите две от швейцарска порода крави, които дават мляко за десет наши, нито кокошарника си, който праща всеки пазарен ден в Шумен по стотина яйца, нито другите приходоносни животни на моя Ноев ковчег. Ще ви зарадвам, като ви кажа, че селото върви подир мене и неговото благосъстояние расте. Народното благосъстояние, госпожице — ето най-великото нещо. На него се гради всичко друго: напредък, култура, изкуство, сила, щастие народно и държавно. Аз мисля така поне… Сега извинете, че ви задържах много, дядо поп гледам, че си дърпа брадата нетърпеливо: това показва, че часът е дошъл за обед и баба попадия ви чака при сложената трапеза — завърши той глумливо.

Когато изпращаше гостите на пътя с жена си, Чакалов извика:

— Недялка ще ви види утре при тръгването ви, госпожице, а аз ще бъде на харманя и там ще ви кажа сбогом. Сега добра охота!

Сестрите няколко пъти се обръщаха към любезните домакини и им климаха приветливо, носейки в ръце разкошните китки от градината им.