Иван Вазов
Казаларската царица (2)

II
Русият пътник

Влакът търчеше из нощния мрак със своя обикновен, еднообразен, гръмлив, хаотичен шум. Смътните очертания на редките дървета в полето и на телеграфните стълбове, и на кантониерките едвам личеха в мърчината. Един дълъг сноп светлина, който излазяше из прозореца на вагона, летейки напред заедно с него, осветляваше със светлата си ивица пътя и ровът, и бурените по слоговете на поженатите ниви, които също летяха, но назад. Често погледът на момъка забележваше в тъмнината обликът на купове дървета, които имаха вид на черни рътове или — уединени дървета, добили в мрака очертанията на безформени великани, издигнали рунтавата си глава в звездното небе. Звездите трептяха като елмази в тъмната му синева; тя на юг се сливаше с някакви неравни мъгливи повърхности, вероятно Стара планина или нейните клонове.

Непрекъснатия гърмеж на влака в чугунените релси и трепенето, и друсъкът унесоха и Байрякова. Склопил очи, в същото неподвижно положение, той дремеше със скръстени ръце на гърдите. Скоро към вънкашния шум на железницата се присъедини и гръмливото хъркане на Хараламбова; на минути тия раздирателни звукове, излезли из гърлото му, наумяваха хъркането на циклоп и правеха будният момък да се обърне зачуден към него. Дваж Хараламбов в просъница отваряше очи сепнато и попитваше: „Дойдохме ли до павликенската станция?“. Но като съглеждаше, че другарите му дремят спокойно, той пак зажумяваше и след няколко секунди пак заехтяваше купето от гръмотевичното му хъркане.

Русият момък гледаше в тъмнотата навън, облягайки продължително челото си на хладното стъкло. Думата „гледаше“ не е на мястото си — той мислеше, или по-добре — той мечтаеше и когато пред вторачените му очи минуваха бързешком тъмните сенки и неопределени очертания на предметите, осветлявани мигновено от летящия сноп лъчи, мислите му блуждаеха съвсем в други области, душата му се носеше като едно привидение из пустинята на мечтите. Ето пред духовните му очи се мяркаше синия шир на Черното море, което пръв път отиваше да посети, и той с наслада плъзгаше погледа си по леко набърченото равнище на водния простор, дето рибарска лодка с надуто платно браздеше сините води, отивайки в светлий кръгозор, и той сякаше, че тая лодка е той сам, неговата младост, която плуваше, жедна за простор и щастие, към омайната неизвестност на бъдещето, защото младата душа, като младата птичка, не може да си въобразява друго нещо, освен пролет, лучезарни дни, здравия аромат на шумящите зелени гори, песни, любов, блаженство… После това радостно видение се сменяше веднага, неизвестно как и защо, от картината на канцеларията, дето той работеше наведен над мъртвите книжа с мъртвите слова и изчисления; той пак виждаше лястовичката, свила гнездото си извън на корниза, как прилиташе със звънливо чуруликане да навести жълтоустите си пилци, които я посрещаха с раздирателен концерт от писъци, който през отворений прозорец изпълняше стаята с радостна мълва на начинающ живот… Ето, мярна му се внезапно пак тая моминска глава, стрелна се из мрака девойка, стройна и мила, и се изгуби във вагона от третий клас. Образът на тая девойка, зърнат и на други станции, няколко пъти вече се втурваше в мислите му, неясен, неуловим, очарователен, после изчезваше и ставаше невидим. Той сам не знаеше защо, колчем погледнеше преградата, а той често я поглеждаше — преградата, зад която следваха третокласните вагони, едно мигновено свиване на сърцето го правеше да замижи в болезнено потръпване… И той я виждаше сега по-ясно, по-откроена в мислите му, по-силно отпечатана в душата му. Чинеше му се, че той пръв път виждаше жена и че той изпитва пръв път страшната, могущата сила от очарованието на жената, или по-добре — лъхът от тая сила… „Коя ще е тя?“ „Отде е?“ „Каква е?“ „Къде пътува?“ — неволно питаше се той — не помни колко пъти. Той я беше видял от вагонния прозорец няколко пъти за кратки мигове, но тия мигове бяха доста да се запечати образа и при всичката си неясност и бежливост дълбоко в душата му. Която и да беше тая мома, тя беше обожаема. Можеше да бъде най-лошата, но тя беше обожаема, или по-добре, защото беше такава, тя не можеше да бъде лоша. Той си спомни с горчивина думите на черноокия, историята му за сама пътующата арфанистка и някакъв остър бод го ожили по сърцето. И наистина, една мома, която пътува сама сред толкова мъже, и в третия клас, дето може и да нощува в съседството на всякакви хора! Но не, тя имаше такова честно лице — поне така му се струваше сега, като се дълбаеше в първите си впечатления. Вероятно, някоя бедна мома, някоя пестовна учителка, която пътуваше икономически… А може би не беше българка? Само европейките са тъй свободни… При това предположение той се наскърби. Стана му мъчно, че ще е чужденка такава прелестна девойка. И студ повея на него. И защо това? Той не разбра. Тук работеше един странен, детински, несмислен егоизъм. Той си припомни случката в сестрината си градина, на своята женена сестра в София. Еднаж, като се възторгваше от разкошните цветя на кичестите лехи, той я попита как се вика това чудно цвете със светлоалени листа, което царуваше с хубостта си над всичките теменуги, момини сълзи, лаленца, карамфилчета, мили по вид и имена.

— Тая роза се вика „La France“, наскоро донесена у нас — отговори сестра му.

Оттогава той намрази това възхитително цвете. Националната ревност се обади, детинска, безсмислена, в душата му. Той не го намираше грозно, но го нагрози.

В сегашния случай той остаяше още в неизвестност. Но по някакво тайно чувство, необяснимо чрез никакви логически закони, по някакъв усет природен и безотчетен той разбра, че предположението му не беше вярно, че тая мома е действително българка, по тяло и душа българка, и че тя не можеше да бъде друга, освен българка. Това му каза сърцето — и той се успокои.

Той копнееше пак отблизо да я види, не да се запознае с нея, а да се упива мълком и крадешком от вида й; той жалеше, че сега е тъмно, та няма да я види пак на някоя станция, и при всичко това, той бе доволен, че тя не е в тяхното купе, дето би имал тая възможност. Безочливите похвали (нему се чинеше, че бяха безочливи) и лукавите загатвания, които тя бе извикала между съпътниците му, го раздражаваха. Той ревнуваше вече тая непозната мома, която мимоходом бе само видял и надали щеше да види друг път в живота си! Как искрено той сега мразеше тоя ветрен черноок момък с неговата дръзка самоувереност, безочлива хубост, който предизвикателно засукваше нагоре мустаци с донжуански притезания!

В тоя миг черноокият се събуди, погледа часовника си и се обърна към Хараламбова и Байрякова:

— Хей, ставайте, павликенската станция е наблизо.

Хараламбов пресече хъркането си и отвори широко сънливи очи, като каза:

— Стигаме ли?

— Подир малко — отговори черноокият и стана да си сваля куфара от полицата.

Същото направиха и другите. Хараламбов скри каскета в джеба си и си тури капелата.

— Колко минути се бави тука?

— Три минути, мисля.

Паравозът изсвири остро и продължително; влакът хвана да забавя вървежа си. През прозореца се мярна навън червения фенер на маказа, после се приближи тъмното очертание на станцията, осветлена от три фенера на стълпове.

Тримата пътници с куфари в ръце излязоха в тясното коридорче, за да минат навън. Русият момък изпита неволно облекчение от махването на тая неприятна дружина. Но той видя, че те се спряха в коридора, като се притискаха до външната стена, за да сторят път някому.

Зададе се кондукторът и като се запря до вратата на купето, каза някому:

— Тука, тука е свободно.

Тримата пътници, неподвижни на местата си, бяха вторачили учудени очи към оногова, комуто кондукторът показваше купето.

— Нов пътник? Но влакът още не е спрял съвсем! — пошушна си в недоумение момъкът, останал в ъгъла си.

— Заповядайте, госпожице — каза кондукторът и отмина.

На вратата се появи една девойка с куфар в ръка. Тя беше в черна роклица и с червена блуза, и със сламена капела на глава.

Оная същата!

Сърцето на русият момък се преметна от вълнение. Той несъзнателно стана прав.

В същий миг влакът спря.

Тримата пътници погледаха още с възхитени погледи девойката, погледаха и русия момък с лукава усмивка и с досада, като че си казваха: „Тоя глупец имал късмет!“ — и си излязоха.

Но момъкът нищо не забележи от това.