Иван Вазов
Казаларската царица (1)

I
Пътниците в купето на втори клас

Третият звънец удари.

Паравозът хъркаше и пъхтеше, готов за път.

Из бюфета, опустял вече от пътници, последня излезе една мома с червена блуза и търчешката отиде към влака, качи се леко на стъпалото и се изгуби в една каруца третий клас.

Тая сценка пред плевенската гара трая няколко мига само, но много любопитни погледи от прозорците на вагоните успяха да забележат закъснялата млада пътница, мярнала се и изчезнала като едно видение.

Беше четири часът. Влакът потегли на изток с гръм и шумотевица. След няколко време Плевен се изгуби отдясно в падината си; бягаха отзад и голите рътове, свидетели на епическите борби при обсадата на Плевен.

Влакът продължаваше да лети и да гърми из добре обработената вълниста равнина.

Настаяше заник-слънце; сенките на дърветата падаха по-дълги по земята, а леките облачета по синия свод пламваха от алена багра, шибани косо от лучите на слънцето. То най-сетне полека-лека потъна зад кръгозора на запад, облян от пожарна зара.

Вечерният здрач падаше постепенно по затихналото поле. Притъмняваше вече, когато железницата спря при станция Левски. Там се наспущаха към вагоните от третий клас купове турски фамилии, бедни, с плахи погледи, носейки в ръце и на гръб вързопи с разни неща и дрипи. Това бяха изселенци на път за Варна, та оттам да отплуват за Цариград.

В едно купе на вторий клас седяха четворица души пътници. Единият от тях, дундест, с валчесто меснато лице, в което тънеха заспали очи; вторият, напротив, твърде пустал, с очила на гърбат, сух нос, облечен в дрехи с отворен цвят, нещо по-млад от първия, с когото захващаше заднето седалище. Той имаше интелигентен вид.

На срещното седалище, в поизжулени дрехи, нехайно се излягаше във вътрешния ъгъл един хубавец, червендалест момък. Той имаше лице будно, с твърде правилни черти, черни горещи очи, със смел поглед и черни тънки мустаци с краища, завити нагоре. Някакво изражение на самодоволство, на дръзка самоувереност, почти на наглост придаваха на тая красива физиономия нещо антипатично. Той постоянно пушеше.

Съседът му — най-младият от всичките — беше рус момък, с лице малко, с високо чело, тънък на снага, със сиви, изразителни очи, дето светеше покоен, благ поглед, с руса брадичка и руси мустачета над малки, женствени уста. Облечен просто, но с вкус, в черно сетре и панталони, с каскета също на глава, с тъмни пътнишки ръкавици на ръцете, той стоеше в къта си до прозореца тихо и гледаше повече навън, безучастен към разговорите на троицата си другари, с които се не познаваше.

Дебелият пътник се прозина широко и каза след няколкоминутното мълчание, което беше настало в купето, осветлено вече от потонната ламба:

— Омръзва. Раздрусаха ми се кокалите от София дотука. Кога ще се иде в нашето Севлиево? И представете си: този влак пътува с бързината на костенурка.

После, като се обърна към русия, най-младия пътник, попита го с вида на човек, който не толкова че се интересува да знае, а тъй, просто да попита:

— Вие, господине, за къде?

— За Варна — отговори момъкът.

— А, за Варна!

— Да.

— По работа или просто на разходка?

— Да.

Дебелият го изгледа равнодушно, дигна голямата си глава и пак широко се прозина.

Дотук първите трима пътници не бяха завързали разговор с последния. Той и не беше дал внимание на техния зает разговор, както казахме, с изглеждане от прозореца местностите или углъбен в мълчаливо размишление. Сухите отговори, които даде на дебелия любопитен провинциал, туриха край на опитите да се сприкажат с него.

Това му държане, изтълкувано като гордост, му спечели недоброжелателни погледи.

Хубавият черноок момък, с възсуканите нагоре мустаци, си промени положението на краката, изтегна се повече, като напук на русия, сключи ръце зад глава и каза ухилен в ответ на първите думи на дебелия:

— И да имахме поне оная другарка помежду си!

— Коя? — попита дебелият.

— Оная, дето щеше да артише на плевенската гара.

И той пухна един облак пушек от цигарото си.

— С червената блузка?

— Да.

— Красивичка беше — намеси се очилатият.

— Коя ще е тя бе? Ти, Байряков, познаваш ли я?

— Не я познавам — отговори очилатият, към когото се отнасяше въпросът.

Дебелият се обърна:

— Аз я съгледах и на други станции, че бе слезнала… Трябва да иде от София.

— А, столична звезда! И пътува с някого?

— Не, все самичка я виждах.

— Нямахме щастие, с една реч — въздъхна черноокият младеж.

— По-добре — отвърна Байряков.

— Защо?

Байряков се усмихна:

— Първо, защото ти не би се излягал по такъв разкошен начин; второ, не би изпускал тоя вулкан от дим в присъствието на една дама. После, да ви кажа: стеснително е въобще. Пред една дама, а особено ако е млада и хубава, както оназ, човек неволно търси думи, трябва да държи обноски други, трябва да й услужва. С една реч: досадно.

— А аз казвам, напротив: приятно — каза черноокият момък, горд от съзнанието за своята неотразимост. — Преди две години нещо аз пътувах…

— Та кой те задължава да се стесняваш и да услужваш на една жена, която нямаш чест да познаваш? — пресече думата му дебелият, като се обърна към Байрякова.

— Това го изисква приличието, ако щете — и дългът: жената е същество беззащитно и онеправдано в обществото, та мъжът й дължи това обезщетение. Когато някога се реши женския въпрос и жената добие еднакви права с мъжете, тогава тя ще изгуби правото на нашата внимателност, както беше казал това Гладстон.

— Напротив, тогава повече ще я обожават. Гладстон е говорил глупости — каза черноокият момък и подзе пак прекъснатия си разказ — езикът го сърбеше да го доизкаже — за едно свое пътуване по тая железница, нощя, с една хубава маджарка, арфанистка, сега във Варна. Каза й и името: Серена Малфи. И той гледаше с триумфален поглед другарите си, които слушаха с лакомо внимание тая историйка.

— Казаларски дон Жуане! — забележи му лукаво дебелият.

После разговорът им мина на политиката, на скорошните избори, на жените в София…

Черноокият момък говореше лесно, сръчно. Той бе не глупав, но без изящество в езика, разпасан, небрежен, както и обноските му, отпуснати до неприличност. Личеше, че е развит човек, но се е въртял в грубичка и непридирчива среда. После той пак докара думата, засуквайки мустака и с хитра усмивка, за младата пътница в третий клас и пак се съкрушаваше, че не е тука, с вида на човек, сигурен в непобедимата си сила да покорява женските сърца.

— Толкоз повече съжалявам — прибави той, — че нейна милост ми се видя от „еманципираните“ — той натърти на тая дума, — по косъма я познах, а еманципираните жени са по-весели другарки и деня, и нощя…

Русият момък, който още от пръв път получи неприятно впечатление от наглия вид на тоя господин, сбърчи вежди, когато го чу, че пак говори за девойката с такъв тон.

Той се не удържа и му каза:

— Може да е вярно, че еманципираните жени са по-приятни, но еманципираните от всякакво деликатно чувство господа са много неприятни.

— Какво искате да кажете? — попита сепнат черноокият момък.

— Това, което казах.

— А! Ако ви е случайно познайница или роднина, пардон тогава, господине.

Русият момък се извърна към прозореца и взе да гледа в тъмнината навън, без да отговори повече.

Другият, като да си отмъсти, излегна се небрежно и завзе с краката си всичката празна част на седалището.

Байряков се обърна към него:

— Ще се бавиш ли в Севлиево?

— Не, ден-два, да видя нашите.

— И после в село?

— Да, и там само ден или два…

— Поздрави Чакалова, той пак ли си е такъв чудак?

После Байряков се наведе към него и попита ниско:

— А дулцинеята?

— О!

И момъка направи с ръка знак, който трябваше да бъде понятен само за Байрякова.

Дебелият в това време, облегнал глава в ъгъла си, с широко разкрити уста, хъркаше, положил ръце на огромния си корем.

— Добър час, Хараламбов! Впрочем, и аз ще подремна — каза Байряков. — Слушай, любезний — обърна се той към черноокия, — ти по не спиш: внимавай да не пропуснем станцията.

И той облегна глава до меката стена и замижа.

Русият момък продължаваше да гледа навън.