Ханс-Улрих Рудел
Пилот на Stuka (9)

8.
Отстъплението

Юнгклаусен току-що бе свършил запаса си от бомби и гориво и се завърна в ескадрата. Той извърши отлична работа при трудни обстоятелства, но дори и тук, в Обливска, условията, при които ни откри, можеха да бъдат наречени всякак, но не и тихи. Веднъж сутринта в отдалечения край на летището се чува стрелба от пушки. Както стана ясно по-късно, наземният персонал на друга част влязъл в бой с редовни съветски части. Метеоролозите обявяват тревога, като пускат във въздуха червени ракети. Незабавно излитам заедно с ескадрилата и близо до летището забелязвам коне и спешили се конници, това са ивановците. На север конете са неизброимо множество, заедно с хора и военно снаряжение. Не е необходимо много време, за да разбера — настъпва руска кавалерийска дивизия и няма никой, който би могъл да я спре. На север от нас все още няма единен фронт, така че Съветите са се промъкнали незабелязано през отворилия се отново пробив. Главните им сили са на 4–5 километра от нашето летище, докато предните им части са се приближили плътно до него. В този район няма наши наземни войски, следователно положението е извънредно опасно. Първото, което трябва да направим, е да унищожим артилерията им с бомби и картечен огън, преди да успеят да заемат позиции, след това атакуваме и всичко останало. Спешените кавалеристи се движат бавно и губят ефективността си. Поради това нямаме никакъв избор, освен да стреляме по всички коне.

Излитаме и кацаме непрекъснато. Бързаме трескаво. Ако не ги изтрием от лицето на земята до залез-слънце, летището ни ще се окаже заплашено от нощна атака.

Декември 1942 г. Горящ Т-34 край летище Тацинска

Следобед забелязваме няколко съветски танка. Те се движат с пълна скорост към летището. Трябва да ги унищожим, в противен случай всичко пропада. Хвърляме бомби по тях, те маневрират, за да ги избегнат. Необходимостта да се защитаваме ни придава точност, каквато никога преди това не сме притежавали. След атаката набираме височина и се връщаме на летището по най-краткия път, удовлетворени от извършената работа и успеха на отбранителните ни мерки. Неочаквано право пред себе си виждам… вдясно, на края на летателната писта… това е просто невероятно! Последният съветски танк в суматохата е избягал и сега възнамерява да изпълни задачата си. Дори само той е в състояние да разстреля и изгори всички самолети, които са на земята. Пикирам и добре насочената бомба попада в целта, като унищожава танка на няколко метра от пистата.

Вечерта извършвам седемнайсетия си полет за този ден и ние внимателно оглеждаме бойното поле. Тихо е, всичко е изтрито от лицето на земята. Тази нощ ще можем да спим, без да се безпокоим за нищо. По време на последните полети нашите зенитки са променили позициите си и са оформили нещо като защитен екран по краищата на летището, в случай че на някой от оцелелите ивановци му дойде на ум да бяга в неправилната посока. Лично аз смятам, че това е малко вероятно. Малцината оцелели по-скоро ще докладват на някой от техните щабове, че тяхната кавалерийска дивизия няма да се завърне и трябва да бъде отписана.

Малко преди Коледа ние сме в Морозовска, по-далеч на запад. Тук се случва отново почти същото. Ивановците се крият на няколко километра от летището, в Урюпинск. Времето пречи на полетите. Ние не желаем Иван да ни атакува през нощта, когато не бихме могли да нанесем ответен удар от въздуха. Продължаващото лошо време ни принуждава да завием обратно още по време на полета и да посрещнем Коледа в Морозовска. В коледната нощ всички знаем, че охраната ни може да вдигне тревога във всеки момент. В такъв случай ще се наложи да защитаваме летището и самолетите. Никой не се усеща в пълна безопасност, някои скриват добре своите чувства, други — не дотам. Въпреки че пеем коледни песни, няма я атмосферата на истинския празник.

На следващия ден научаваме, че в коледната нощ Съветите са завладели съседното летище в Тацинска, на 50 км на запад, където е разположена транспортната ни ескадрила. Съветите проявяват небивали жестокости: телата на някои от нашите другари са страхотно осакатени, с избодени очи и отрязани уши и носове.

Сега вече виждаме сталинградската катастрофа в пълния й обем. По време на коледната седмица ние атакуваме съветските сили северно от Тацинска и близо до нашите летища. Постепенно се събират от тиловете боеспособни подразделения на Луфтвафе и от запасняците се формират бодри наземни части, които прикриват нашите летища. Оптимистите биха могли да нарекат това фронт, но тези части не биха могли да се бият истински, докато не бъдат подкрепени от изпитани редовни войски, способни да пречупят ситуацията, за която никой не може да бъде обвиняван. Предстоят множество трудности и е необходима импровизация. Благодарение на новата ситуация вече не сме в състояние да оказваме поддръжка на фронта по река Чир, в района на Нижни Чирск и Суровикино.

Този фронт е една от първите току-що създадени бариери, разположени по направление от изток на запад срещу противника, който атакува от север. Тук местността е съвсем плоска и няма никакви естествени препятствия. Степта се разстила докъдето стига погледът. Единственото укритие са така наречените балки — долове, или оврази, чието дъно е на десетина метра по-ниско от стелещата се наоколо равнина. Те са относително широки и в тях могат да се прикрият машините, но само ако бъдат поставяни една зад друга. Цялата тази степ се простира на стотици километри — от Ростов до Сталинград. Ако не сме успели да открием врага по време на поход, той винаги може да бъде намерен в такива потайни места.

Танкове PzKpjw.IV от 24-ти немски танков корпус в марш през заснежената степ в района на река Донец

В ясните студени утрини често пада мъгла, тя не се разсейва, докато не се издигнем във въздуха. По време на един от полетите над Чирския фронт ние току-що сме поели обратния курс, когато мъглата внезапно се сгъстява. Заедно с цялата ескадрила аз незабавно се приземявам върху голямо поле. Нашите войски тук не се виждат. Хенчел заедно с няколко бордови стрелци се отправя на разузнаване. Връщат се след три часа, успели са да ни открият само защото крещели с цяло гърло. Едва мога да видя протегнатата си ръка. Малко преди обед мъглата се вдига донякъде и скоро ние успешно се приземяваме на нашето летище.

Януари минава бързо и преди да се прехвърлим в Шахти, ние временно настаняваме нашата щабквартира в Тацинска. Излитаме оттам главно против онези вражески сили, които заплашват района на Донец. За бойните полети по-далеч на север моята ескадрила използва летището във Ворошиловград. Оттук е близо до Донец, по-лесно е да се борим срещу възможните опити на противника да организира переправа. Поради непрекъснатите полети и силните боеве още от Сталинград силно намалява броят на самолетите, които сме способни да вдигнем във въздуха всекидневно. В цялата ескадра самолетите стигат да се формира само една силна група. Полетите едновременно против няколко цели рядко дават резултат и ние летим в една група, чието командване обикновено е възложено на мен.

Целият район на Донец е пълен с промишлени обекти, предимно рудници. Успеят ли Съветите да се укрепят тук, ще е почти невъзможно да бъдат отблъснати. Тук те могат да намерят добри прикрития и да се маскират. Атаките на малка височина между комините и теракониците^[6] обикновено имат само ограничен успех и се налага пилотите да отделят прекалено голямо внимание на всевъзможни препятствия, затова не са в състояние да се концентрират върху задачите си.

През един от онези дни Ниерман и Кюфнер празнуват рождените си дни. На северозапад от Каменск ние откриваме врага, по-специално танкове, и някои самолети се отделят от формацията. На опашката на Кюфнер и Ниерман се лепва един Ла-5. Предупреждавам ги за опасността, но Ниерман повтаря: „Къде е?“ Той не забелязва вражеския изтребител, защото е заходил отзад. Изтребителят вече открива огън от близко разстояние. Незабавно завивам обратно, макар и без особена надежда да успея навреме. Преди той да съобрази какво става, за част от секундата го свалям. След този случай Ниерман вече никога не твърди, че можел винаги да забележи който и да било изтребител.

Подобно „празнуване на рождения ден“ обикновено преминава много весело и често някой е обект на шеги. Така се случва и сега. С нас е седнал нашият медик. Летците твърдят, че той „не може да издържи грохота на стрелбата“. Рано сутринта Юнгклаусен отива на телефона и вдига доктора направо от леглото. Юнгклаусен се преструва на началника на медицинския корпус:

— Подгответе се веднага, отлитате в сталинградското обкръжение!

— Не ви разбирам.

Докторът живее на долния етаж и ние не разбираме защо той не чува силния глас на Юнгклаусен, който долита от стаята точно над него. Вероятно е твърде развълнуван.

— Знаете, че имам болно сърце.

— Не подлежи на обсъждане. Заповядвам ви да заминете за чувала незабавно!

— Но мен току-що ме оперираха. Не може ли да бъде изпратен някой друг?

— Вие сериозно ли говорите? Не мога да повярвам, че отказвате да изпълните тази заповед. В що за калпава ситуация се намираме, ако не можем да разчитаме дори на вас?

Ние се търкаляме от смях. На следващия ден докторът притичва наоколо и се кълне пред всеки, който го слуша, че е възможно да му се наложи да изпълни много опасна задача. След няколко дни му свалят картите и той подава рапорт за преместване в друга част. По-добре за него, по-добре и за нас.

През онези дни за малко използваме летището в Ровейки и след това се местим в Горловка, близо до Сталино, промишления център на Донбас. Силните виелици пречат на полетите, вдигането на ескадрата във въздуха винаги изисква много време. Като подмяна изпращат при нас Швирблат и първия си боен полет той извършва заедно с мен в района на Артьомовска. Излитам малко преди него, защото той изпитва видими проблеми с ускоряването върху снега. След излитането, вместо да се държи максимално близо до мен, той ме следва на голямо разстояние. Няколко Ла-5 палуват около него, като ползват самолета му, за да тренират точността на изстрелите си. Просто е чудо, че още не са го свалили, той лети по права, без да се опита да се отклонява, вероятно си мисли, че точно така би трябвало да бъде. Налага ми се да се върна и да летя след него, след което изтребителите се махат. След кацането той открива дупки от куршуми в корпуса и опашката си. Казва ми:

— Това ми е от зенитките! Със сигурност е от зенитки, защото не видях никакъв изтребител наблизо.

Отговарям му с лек сарказъм:

— Длъжен съм да ви поздравя горещо за отличния заден стрелец, който явно нищо не забелязва — дори и това, че „Ла“ са го използвали да тренират точна стрелба.

Независимо от това по-късно Швирблат се показва в най-добрата си светлина. Всички говорят за него като за сянката ми — когато летим заедно, той е увиснал зад мен като залепен. Освен това се присъединява към мен във всичките ми спортни занимания, той също не пуши и не пие. След съвсем кратко време той ми предоставя доказателства за летателното си майсторство. Почти винаги летим заедно, като аз съм водещ и често отиваме в двойка на задачи. Не намираме време за отдих, защото Съветите се опитват да пробият на запад през пътя, който свързва Константиновска и Краматорск по направление на Славянск, северно от нас. По време на една от тези атаки аз извършвам хилядния си боен полет. Другарите ми ме поздравяват и ми организират коминочистач и прасенце — за късмет. Въпреки моята упоритост 1001-ят ми боен полет се оказва последен за следващите няколко месеца — получавам нова задача.

10 февруари 1943 г. Рудел получава от техниците традиционното прасенце за късмет по случай 1000 бойни полета