Ханс-Улрих Рудел
Пилот на Stuka (8)

7.
Сталинград

Престоят в болницата ми струва много нерви. Тук съм вече цяла седмица и не виждам почти никакви промени в състоянието ми, ако не се смята това, че възвръщам силите си чрез строга диета и лежане в леглото. Никой от колегите ми не ме посещава, пътуването до болницата би им отнело прекалено много време.

Въпреки че сме близо до морето, вече започва да става студено, мога да го определя по вятъра, духащ в стаята през прозореца, който е затворен не толкова със стъкла, колкото с капаци от кашони.

Лекуващият ме лекар — прекрасен младеж — вече е изгубил всякакво търпение към мен и е безпощадно строг в деня, когато влиза при мен в стаята и безцеремонно казва:

— Вдругиден заминава санитарен влак за Германия, ще ви запазя място.

— Няма да замина.

— Но вие просто трябва да се приберете вкъщи за лечение. Какво толкова му мислите? — възмущава се той.

— Не можете да ме върнете от фронта поради някаква смехотворна болест. Това е много добра болница, но вече достатъчно се търкалях в кревата. — За да не оставям никакви съмнения относно моите намерения, аз му казвам: — Веднага трябва да се върна в ескадрата.

Докторът вече наистина е сърдит. Той отваря уста, отново я затваря, след което започва яростно да протестира:

— Няма да поема никаква отговорност, нали ме разбирате — никаква! — Млъква за секунда, след което добавя: — Нещо повече, ще трябва да го отбележа в досието ви.

Събирам си нещата, вземам документите от канцеларията и отивам на летището. Там работи един механик, който често е ремонтирал самолетите на моята ескадра. Просто ми е нужен малко късмет. Точно в този момент изваждат ремонтиран самолет от работилницата. Оказва се, че трябва да го откарат до Карпово, на петнадесет километра от Сталинград. Не мога да кажа, че се чувствам оздравял, краката ми се преплитат като насън. Аз обаче приемам, че това се дължи не на болестта, а на свежия въздух.

Два часа по-късно съм на летището в Карпово след полета над Тацинска — Суровикино — Калач. Пистата е претъпкана със самолети, предимно щуки на нашата и на съседната ескадра. В действителност мястото не позволява машините да бъдат маскирани, то се намира в откритата степ. Пистата е с лек наклон.

След кацането започвам да търся нещо, което да ми подскаже как да намеря мястото на нашите самолети. Не след дълго откривам щаба на ескадрата. Това съоръжение, намиращо се в центъра на летището, представлява покрита яма, наричана във военните доклади „бункер“. Налага се малко да почакам, преди да докладвам на командира за моето пристигане. Той току-що се е издигнал във въздуха заедно с моя приятел Клаус — кратък боен полет. Когато се връща, аз му рапортувам за моето завръщане, той въобще не е очаквал да ме види толкова скоро:

— Ама че вид имаш! Очите ти и всичко около тях са жълти като дюля.

Налага ми се да измисля някакво оправдание и без никакъв срам отговарям:

— Тук съм само защото ме освободиха като оздравял.

Това върши работа. Командирът поглежда началник-щаба и казва, поклащайки глава:

— Ако той е годен за полети, то тогава аз знам повече за жълтеницата, отколкото всички лекари, взети заедно. Между другото, къде са медицинските ти документи?

Деликатен въпрос. На летището в Ростов спешно ми потрябва малко хартия и аз намерих далеч по-изгодно и подходящо приложение на моя сертификат. Трябва да съобразявам бързо и отговарям със същия тон:

— Според мен медицинските документи са изпратени по куриер.

В съответствие с обещанието, което съм получил преди десетина дни, аз приемам командването на моята стара ескадрила.

Рядко се вдигаме на бойни полети. Само веднъж атакуваме едно пристанище на Волга, близо до Астрахан. Нашата главна задача са атаките срещу цели в покрайнините на самия Сталинград. Съветите са превърнали града в крепост. Командирът на моята ескадрила ми съобщава последните новини. Наземният персонал е същият. Всички са тук, като се започне от оръжейника Гец и се свърши със старши механика Писарек. Летателният състав е съвсем друга работа преди всичко заради загубите, но всичките нови екипажи, които съм тренирал, са командировани в резервната ескадрила. Жилищните и служебните помещения са под земята. Аз набързо пак се сдобивам с чувството за дом.

Подполк. Паул-Вернер Хозел, командир на StG2 „Имелман“ от 16 октомври 1941 г. до 12 ноември 1943 г.

На следващия ден извършваме полет над Сталинград, от който приблизително две трети са в германски ръце. Вярно е, че руснаците владеят само една трета, но те държат тази част от града с наистина религиозна фанатичност. Сталинград носи името на Сталин, а Сталин — това е богът на всички тези млади киргизи, узбеки, татари, туркмени и други монголоидни. Те са се вкопчили с мъртва хватка във всяка купчина камъни, крият се зад всяка останка от стена. За своя Сталин те са в ролята на огнедишащи чудовища стражници и когато тези чудовища се препъват, точните изстрели от револверите на политкомисарите ги приковават към земята, която те защитават. Тези азиатски ученици на тоталния комунизъм и на политическите комисари, които стоят зад гърба им, имат съдбовното предназначение да принудят Германия, а заедно с нея и целия свят да изоставим уютната вяра, че комунизмът е само политическо кредо като много други. Те трябва да покажат първо на нас, а след това и на много други нации, че са последователи на новото вероучение. И Сталинград трябва да се превърне във Витлеем на нашето столетие. Но това е Витлеем на войната и омразата, на унищожението и разрушението.

Септември 1942 г.: щуките от StG2 атакуват заводските предградия на Сталинград

Тази мисъл заема умовете ни, докато извършваме атака след атака против червената крепост. Частта от града, която Съветите владеят, се намира точно на западния бряг на Волга и всяка нощ руснаците мъкнат през нея всичко необходимо за своите червени гвардейци.

Избухват ожесточени боеве за градските квартали, за всяко мазе, за парче от фабрична стена. Ние трябва да хвърляме бомбите извънредно внимателно, защото нашите войници са само на няколко метра, в съседното подземие или зад отломъците на съседната стена. Върху нашите фотокарти се различава всяка от сградите. Целта на всеки пилот е отбелязана точно, с червена стрелка. Летим с карти в ръце, забранено ни е да хвърляме бомби, преди да сме разпознали със сигурност целта и да определим точното разположение на войските ни.

Когато прелиташ над западната част на града, далеч от фронтовата линия, направо се учудваш от тишината, която цари там, и почти обичайното движение по пътищата. Всички, в това число и цивилните, се занимават със собствените си дела, като че ли градът се намира далеч зад фронтовата линия. Цялата западна част сега е в германски ръце, единствено в по-малката източна част, по самия бряг на Волга, все още са останали огнища на руската съпротива и там продължават яростните атаки. Често по обед руските зенитни оръдия замлъкват, вероятно защото са свършили боеприпасите, които са им докарали през реката предишната нощ.

На другия бряг на Волга съветските изтребители излитат от няколко летища и се опитват да отслабят нашите атаки срещу руската част на Сталинград. Рядко ни преследват над нашите позиции и обикновено обръщат назад, когато под тях вече не са техните войски. Летището ни е близо до града и когато летим в група, трябва да направим един или два кръга, за да наберем височина. За съветското въздушно разузнаване това е достатъчно, за да предупреди зенитчиците. Съдейки по това как вървят нещата, не ми допада мисълта да се отлъча дори и за час, залогът е твърде голям — всички инстинктивно го усещаме. Този път се намирам на границата на физическия срив, но ако преценят, че съм болен, това ще означава загуба за моето подразделение и този страх ми придава нови сили.

Съветски разчет с 85-мм зенитно оръдие 52-К води бой в центъра на града

След две седмици, през които се чувствам повече в Хадес, подземното царство на сенките, отколкото на земята, аз постепенно възстановявам силите си. Между другото ние се насочваме към северната част на града, където Дон пресича линията на фронта. Няколко пъти атакуваме цели близо до Бекетовка. Там зенитките водят особено силен огън, оказва се много трудно да изпълним задачата. Според показанията на пленените руснаци тези зенитни оръдия се обслужват само от жени. Когато се събираме по повод предстоящите за деня полети в този сектор, нашите екипажи винаги казват: „Днес ще се сваляме с ония мацки зенитчици.“ Това в никакъв случай не звучи пренебрежително, поне за ония, които вече са летели в този сектор и знаят колко точно умеят да стрелят „мацките“.

Редовно бомбардираме мостовете през Дон на север от града. Най-големият от тях се намира близо до селцето Клетска и този плацдарм на западния бряг на Дон особено бдително се защитава от зенитките. Пленниците съобщават, че щабът им е там. Плацдармът непрекъснато се разширява и всеки ден Съветите прехвърлят все повече хора и снаряжение. Атаките срещу моста забавят пристигането на тези подкрепления, но те имат възможност да го възстановяват бързо с помощта на понтони, така че не след дълго прехвърлянето през реката се възстановява.

Тук, при Дон, линията на фронта се удържа предимно от румънски части. Германската 6-а армия се сражава в самия Сталинград. Една сутрин, след като ескадрилата ни е получила спешно нареждане, ние излитаме и се насочваме към плацдарма при Клетска. Времето е отвратително: ниски облаци, вали сняг. Температурата на въздуха е около 20 градуса под нулата, летим на малка височина. Но какви са онези части, които вървят срещу нас? Не сме прелетели и половината на пътя. Маса хора с кафяви униформи — това руснаци ли са? Не, румънците! Някои от тях дори захвърлят пушките си, за да бягат по-бързо. Какво позорно зрелище! Ние вече сме готови за най-лошото. Прелитаме над колоните от бягащи на север, след това над артилерийските позиции. Оръдията са изоставени, но не са извадени от строя. Наоколо се търкалят снаряди. Прелитаме още някакво разстояние и виждаме съветските войски.

Краят на 1942 г., полево летище някъде в Русия. Луфтвафе използва за снабдяване на обкръжената 6-а армия самолета гигант Ме-323

Те откриват, че румънските позиции пред тях не са защитавани от никого. Ние хвърляме бомби, стреляме с оръдия и картечници — каква е ползата, когато на земята никой не оказва съпротива? Обхванати сме от сляпа ярост — в главите ни се раждат ужасяващи предчувствия: дали катастрофата въобще е предотвратима? Стрелям с картечниците по тези безбрежни жълто-зелени вълни от приближаващи се войски, които се нахвърлят към нас от Азия и Монголия. Вече нямам патрони, дори нямам с какво да се защитя, ако ме атакуват изтребители. Веднага назад, за да презаредя гориво и да попълня боеприпасите си. Срещу ония орди нашите атаки така или иначе са като капки в морето, но сега нямам настроение да мисля за това.

На връщане отново виждаме бягащите румънци. Имат късмет, че боеприпасите ми са свършили и нямам с какво да спра страхливия им бяг.

Те са изоставили всичко: своите лесни за защита позиции, тежката артилерия, складовете с боеприпаси.

Страхливостта им вероятно ще се превърне в катастрофа за целия фронт. Без да среща съпротива, съветското настъпление нахлува към Калач. Ако превземат Калач, ще успеят да затворят обръча около завладяната от тях част от Сталинград.

В границите на града нашата 6-а армия удържа позициите си. Под градушката от концентриран артилерийски огън тя отблъсква червените, които се нахвърлят върху нея вълна след вълна. 6-а армия буквално е „обезкървена“, тя се сражава притисната гърбом към разпадаща се на парчета стена и продължава да нанася ответни удари.

На юг от Сталинград фронтът минава покрай верига от езера, проточила се от север на юг, и след това продължава в степта. В този океан от равнини няма нито едно островче в продължение на стотици километри, чак до малката Елиста.

Германската мотопехотна дивизия, която контролира града, е заела тези могъщи степни пространства. Освен това нашите съюзници удържат пробива между тази дивизия и 6-а армия в Сталинград. Червената армия подозира, че нашият фронт там е отслабен, особено в северната част на езерния район, и Съветите решават да пробият по направление на запад. Те се опитват да стигнат до Дон! След още няколко дни руснаците излизат на реката. Пробивът на червените образува отвор в нашите линии и те се опитват да стигнат до град Калач на Дон. Това означава смъртна присъда за 6-а армия. Двете атакуващи групировки на руснаците се съединяват при Калач и обръчът около Сталинград се затваря. Всичко става обезкуражително бързо. Нашите резерви са зашеметени от руснаците и са хванати в капана на клещите. По време на тази фаза анонимният героизъм следва акт след акт. Нито една от германските части не се предава, докато не изстреля и последния си куршум, не хвърли и последната граната и не продължи боя до горчивия му край.

Летим над чувала по всичките направления, там, където се създава най-напрегнатата ситуация. Съветският натиск срещу 6-а армия продължава, но германският войник се държи твърдо. Където и да се появи заплаха от пробив, тя веднага е блокирана и контраатаките отхвърлят назад противника. Нашите другари правят невъзможното, за да задържат тези напъни. Те удържат позициите си, след като вече знаят, че пътищата за отстъпление са отрязани заради страхливостта и предателството, дошли на помощ на Червената армия.

Атака на съветската пехота сред руините на Сталинград

Летището ни често е мишена на съветски самолети, нападащи от малки и големи височини. Но в сравнение с усилията, които те полагат, загубите ни са много малки. Само че сега вече имаме толкова малко бомби, боеприпаси и гориво, че е неблагоразумно да държим всички ескадрили в границите на обкръжението. С няколко захода всички самолети отлитат и повече няма да продължаваме въздушната поддръжка от това летище. Една специална група под командването на Юнгклаусен остава в чувала, за да осигурява поддръжката на ожесточено атакуваната 6-а армия, докато може да се вдига във въздуха. Целият останал персонал ще прелети от чувала в Обливска, 150 км западно от Сталинград.

Доста силни германски части тръгват в атака откъм Салск във взаимодействие с две току-що пристигнали танкови дивизии, които са били свалени от фронта. Знаем, че това са добре отпочинали елитни части. Атаката започва от направление североизток, с цел да бъде възстановена прекъснатата връзка със Сталинград и по този начин да освободи от обкръжението 6-а армия. Поддържаме тази операция, като летим от изгрев-слънце до настъпването на нощта. Тя би трябвало да се увенчае с успех, обкръжените ни дивизии трябва да бъдат освободени. Настъплението се развива успешно, скоро другарите ни завладяват Абганерово на някакви си трийсет километра южно от чувала. С тежки боеве те изминават над 60 км.

Въпреки усилващата се съпротива ние продължаваме да настъпваме. Ако сега 6-а армия успее да окаже натиск отвътре срещу южната стена на чувала, операцията би могла да бъде ускорена и опростена, но тя трудно щеше да успее да го извърши дори и да й беше дадена такава заповед: 6-а армия е изтощена физически.

Единствено желязната решителност я принуждава да продължава съпротивата. Разпадането на обкръжената армия бе още повече задълбочено поради недостига дори на най-необходимото. Сега вече те са без храна, боеприпаси и гориво. Температурата обикновено е между 20 и 30 градуса под нулата. Шансът им да се измъкнат от обкръжението е доставката на поне минималното количество припаси в чувала. Но богът на времето явно е на страната на врага. Продължителният период от лошо време не ни дава възможност да доставим тези припаси. В предишните битки в Русия операциите по разблокиране на обкръжения винаги се оказваха успешни. Но този път само незначителна част от незаменимите припаси достига своята цел. По-късно се появяват и трудности с кацането и ни остава да се надяваме на хвърлянето на товари с парашути, част от които се губи. Независимо от това ние доставяме товари и по време на виелици, като при тези условия известна част от ценните товари попада в ръцете на руснаците.

Другото нещастие пристига с новината, че Съветите са пробили гигантски отвор в участък на фронта южно от нас, който удържат нашите съюзници. Ако не успеем да затворим този пробив, той може да предизвика катастрофа на целия южен фронт. Налични резерви няма. Пробивът трябва да бъде затворен. Единствената група на разположение е ударната, която има намерение да извърши пробив към Сталинград от юг. От нея вземат най-боеспособните части и ги насочват към опасната зона. Ние всекидневно летим над атакуващите германски войски и знаем силата на съпротивата на противника. Освен това знаем, че тези германски дивизии все още могат да стигнат до чувала и да освободят онези, обкръжените там.

Немски артилеристи обстрелват настъпващите съветски части със 75-мм оръдие РаК40 в покрайнините на Сталинград

Тъй като настъпателният потенциал е отслабен, всичко вече е свършено. Твърде късно е 6-а армия да бъде освободена от обкръжението, трагичната й съдба вече е неизбежна. Решението да бъде спряно настъплението към Сталинград се превръща в жесток удар, слабите останки от тези сили не биха могли да направят нищо самостоятелно.

На две решаващи места нашите съюзници се поддадоха на съветския натиск. 6-а армия загина не по вина на германския войник. А заедно с нея — и Сталинград. А заедно със Сталинград — и възможността да бъдат унищожени ударните сили на Червената армия.