Ханс-Улрих Рудел
Пилот на Stuka (7)

6.
Тренировка и практика

Преди да пристъпя към подготовката на новите екипажи, аз се оженвам. Баща ми все още е църковен ректор и извършва церемония в нашето малко селце, с което ме свързват толкова много щастливи спомени от безгрижното детство. След това пътуване летя до Грац, този път като инструктор, а не като курсант. Полети в група, пикиране, бомбардировки, стрелба с бордовото оръжие. Тъй като нямам помощници, доста често прекарвам в самолета си повече от осем часа на ден. При лошо време или когато съм в техническо обслужване, в режима ми се появяват военни упражнения или спорт. Екипажите, изпратени при мен от школите за летци, след края на тренировките заминават за фронта. След като завършат обучението си, в близкото бъдеще аз ще срещна някои от тях. Може би дори и в собствената си част. В часовете на отдих продължавам лекоатлетическите си тренировки, играя тенис, плувам или бродя из величествените околности на Грац. След два месеца получавам като помощник-пилота Йекел от 3-а ескадрила, който току-що е бил награден с Рицарския кръст на Железния кръст и командирован в нашата учебна част. Извършваме учебни нападения срещу мирни цели, все едно че сме на фронта. Разполагам с два месершмита, така че можем да имитираме прехващане на щуките от вражески изтребители. Тренировките са трудни и напрегнати, но аз смятам, че екипажите, които ги понасят и правят онова, което се изисква от тях, научават достатъчно много. Физическите способности и издръжливост се изковават чрез спорт. Почти всяка сутрин в понеделник аз организирам за всички крос на 10 километра, това може единствено да е в тяхна полза. Следобед отиваме в Андриц да поплуваме и да изпитаме нервите си. Всички курсанти участват в овчарските скокове с прът и с ентусиазъм се съревновават за получаването на разряд по плуване.

Йекел е по-млад от мен с няколко години и е още съвсем момче. Невъзможно е да му се сърдиш, независимо от странните ситуации, в които понякога попада. Той е жив и изпълнен с веселие, старае се да живее пълноценно. В неделя обикновено се качвам в планините. Пред караулното помещение има автобусна спирка и аз винаги се качвам там на автобуса, който отива до града. Сянката на автобуса пътешества успоредно на нас и изведнъж по формата й разбирам, че някой пътува върху покрива. Там се веселят и се закачат, особено когато по улицата върви някое момиче. По баретите им мога да се досетя кои са. Това са войници от нашата база, но не биха могли да бъдат мои курсанти, защото неведнъж бяха издавани заповеди, които забраняват на военнослужещите да пътуват върху покривите на автобусите. Казвам на лейтенанта от наземната служба, който е седнал до мен:

— Като че ли тези момчета отгоре са ваши?

С известно превъзходство в гласа той отговаря:

— Може и да ви разсмея, но са тъкмо вашите!

Когато войниците се завръщат в Грац, аз издавам заповед да се явят при мен в понеделник в 11 предобед. След като се появяват, казвам:

— Какво, по дяволите, си позволявате? Знаели сте, че нарушавате заповед! Това е нечувано!

По лицата им виждам, че искат да ми кажат нещо, и ги питам какво могат да изтъкнат като свое оправдание.

— Просто си мислехме, че всичко е наред, тъй като с нас пътуваше и инструкторът Йекел.

Бързо ги освобождавам и избухвам в смях. След това си представям Йекел, яхнал покрива на автобуса. Когато му обяснявам в какво ме е набутал, той се прави на наивно учуден и аз вече наистина не мога да задържа върху лицето си някакъв строг израз.

Няколко дни по-късно аз и жена ми едва се спасяваме от нещастен случай в Грац. Клубът на планеристите със сълзи на очи ме моли да буксирам техен планер с древен чешки биплан, защото нямали никакъв друг пилот. Съгласих се и освен това реших да се възползвам от възможността да се издигнем във въздуха заедно с жена ми, която обожава да лети. След два и половина часа полет питам колко гориво ни е останало, защото датчикът не работи. Казаха ми, че горивото ще стигне за четири часа и мога да продължа полета, без да се тревожа за нищо. Повярвах на думите им и отново излетяхме. Когато прелетяхме на ниска височина над една картофена нива, двигателят изведнъж спря. Аз само успях да изкрещя: „Дръж се по-здраво!“, защото жена ми не беше закопчана с колани, и самолетът тръгна надолу, направо към браздите. Той сполучливо прескочи някаква канавка и след това замря в средата на царевична нива. Заехме от местния фермер малко гориво, аз отново се вдигнах във въздуха и се добрах до летището, което се намираше на три километра.

Колко много от другарите ми, и специално служилите в Луфтвафе, бяха преминали през битки с врага без нито една драскотина и катастрофираха при някакъв необикновено глупав „цивилен“ нещастен случай. Този тривиален инцидент отново потвърди необходимостта да се спазва едно банално правило, според което трябва да бъдем предпазливи навсякъде, а не само на фронта. По същия начин нямахме право да рискуваме в боя без необходимост, дори и да не мислехме за собствения си живот.

Когато отново се приземявам на летището с древния биплан, разбирам, че резервът на другата ескадра вече е командирован в Русия. В такъв случай скоро ще дойде и нашият ред. Отдавна си мисля, че вече няколко месеца съм вкъщи, и внезапно разбирам, че нямам търпение да се върна на фронта. Постоянно се измъчвам, че толкова дълго време ме държат далеч от него, и го чувствам особено силно, когато усещам, че подобно дълго отсъствие може да се окаже доста опасно за мен. Все пак аз съм само човек и инстинктите ми съобщават, че биха предпочели да заменят близкото си познанство със смъртта с по-близки отношения с живота. Искам да живея и това желание с всеки ден става все по-силно — то пулсира в мен, както ударите на сърцето ми, когато отново избягвам смъртта, но аз го чувствам в упоението от скоростното спускане със ски по стръмен алпийски склон. Чувствам това желание с всеки дъх, с всяка пора на кожата си, с всяка фибра от моето тяло. Не се страхувам от смъртта. Често дълги секунди съм я гледал в лицето и никога първи не съм отмествал поглед, но всеки път след такава среща съм се радвал от все сърце и възторжено съм се опитвал да надвикам рева на моторите.

Мисля си за всичко това, докато механично поглъщам вечерята си в столовата. И след това вземам твърдо решение. Ще дърпам всички конци, докато не ме разкарат от тази рутина и не ме изпратят обратно във фронтовата част.

Не преследвам набелязаната цел, но не след дълго ни е заповядано да летим за Крим. Новата ни база се намира в Сарабуз, близо до Симферопол, и тук във всеки случай ние се намираме по-близо до фронта, отколкото преди. Решихме транспортния проблем, като използвахме нашите Ju-87 като буксировачи на товарни планери. След като прелитаме по маршрута Краков — Лвов — Проскуров — Николаев, ние скоро се озоваваме на мястото. Тук летището е много голямо и удобно за тренировъчни цели. Самоделните ни жилища не се отличават особено от онова, което вече сме имали на фронта, но когато има желание, винаги се намира изход. Възобновяваме нашите обичайни тренировки, същите като в Грац. Особено ни харесва да се упражняваме в кацане на нови летища, поради това сутрин например ние кацаме на запад, по крайбрежието на Черно море, а следобед, когато е възможно, на североизток, по азовското крайбрежие. Поне по половин час се къпем по великолепните плажове под жежкото слънчево сияние. Тук няма други възвишения, с изключение на хълмовете покрай Керч и на юг — Кримската Яйла, планинска верига, която лежи покрай южното крайбрежие на Крим. Цялата останала част на полуострова е с плосък релеф; това са обширни степи, в центъра на които се намират гигантски доматени плантации. Много тясната брегова ивица, минаваща между морето и Яйла, е смятана за Руската Ривиера. Често отиваме там и докарваме обратно дърва с камионите, защото край нашата база няма никакви дървета. Сравнението с Ривиерата се оказва повърхностно. В Ялта виждам няколко палми, но две или три дървета не я превръщат в Ривиера. Отдалеч къщите блестят ярко под слънцето, особено когато летиш на малка височина над крайбрежието. Те създават учудващо благоприятно впечатление. Но когато се разхождате по улиците на Ялта и виждате всичко отблизо, общата примитивност и вулгарност на този съветски курорт носи голямо разочарование. Съседните градове Алупка и Алушта малко се отличават от Ялта. Хората ми се радват на множеството лозя между тези градове, сезонът на гроздобера току-що започва. Опитваме гроздето от всеки склон и често се прибираме вкъщи закъснели и с огромни болки в корема.

След известно време започвам да ставам нервен, защото не ме връщат на фронта. Досаждам на генерала, командващ авиацията в Кавказ, и му предлагам моите щуки в качеството на бойно подразделение, защото смятам, че повечето от екипажите са вече готови за фронта. Посочвам, че бойните полети ще бъдат великолепна тренировка за тях и че всеки полк би могъл да смята, че му е провървяло, получавайки летци, които вече имат боен опит. В началото получаваме заповед да се пребазираме в Керч. Оказва се, че съветските транспортни съдове често преминават в близост до южното крайбрежие. Ние бихме могли да ги атакуваме оттам. Но освен това „бихме“ нещата не стигат по-далеч! Очакваме с часове да се появят транспортите. Но не се случва нищо подобно. Веднъж аз опитвам щастието си със своя изтребител „Месершмит“, моята цел са вражеските самолети-разузнавачи. Но самолетите на врага незабавно се отклоняват от курса и отиват по посока на морето, в направление към Туапсе и Сухуми, и аз съм безсилен да ги настигна, тъй като няма смисъл да излетя, докато наистина не сме ги забелязали. Въпреки това издействам преместването ни в Белореченск, близо до Майкоп, където се намира другата ескадра.

Тук можем да получим опит в бойните полети, тъй като се предполага, че ще бъдем използвани за настъпление в посока към Туапсе.

Веднага ни затрупват със задачите на фронтова част. От сутрин до вечер сме във въздуха, летейки над района, в който армията атакува по направлението Чадукенска — Навагинска, по пътя към Туапсе. Това изобщо не е лесно. В нашата учебна част ние използваме относително стари самолети, докато ескадрата, която действа тук и с която ние летим, е въоръжена с най-последния модел пикировачи. Когато летим във формация на голяма височина, това ни поставя в доста неизгодно положение.

Полетите в тясна долина са завладяващо занимание. Често сме невнимателни, предизвиквани от желанието да се бием, влизаме в капани, когато преследваме неприятеля или прекалено настойчиво се опитваме да открием неговото скривалище. Ако по време на нашите преследвания навлезем в една от тези тесни долини, често се оказва, че изобщо не можем да маневрираме. Понякога в края на подобна долина пред нас се издига планина, която блокира пътя ни напред. Трябва да реагираме бързо и непрекъснато сме задължени за своето спасение единствено на добрите качества на самолетите. Но това все още е детинска игра в сравнение със ситуацията, при която се озоваваме в долина и когато само на 200 метра над нас планините са обвити с гъсти облаци.

Върховете на планините тук са на височина 1200–1500 метра. Нещата са по-лесни, когато сме облетели тази долина по няколко пъти и знаем къде са изходите от нея и след кои хребети бихме могли да излезем на открито място. Но всичко това се превръща в игра на гатанки, когато летим в лошо време или под ниски облаци. Когато атакуваме на малка височина някакъв път на дъното на долината, понякога ни обстрелват отгоре, защото склоновете на планините от двете страни също са заети от ивановците.

Нашите малобройни планински войски упорито се сражават с количествено превъзхождащия ги противник, който се е укрепил в планините. Ние сме в тесен контакт с наземните войски и правим всичко, което е по силите ни, за да реагираме на техните молби за атака или въздушна подкрепа. Сраженията в планинските гори са особено трудни; това е като бой със завързани очи. Ако нашият оперативен офицер ни даде разрешение да атакуваме определени участъци от планината, ние следваме инструкциите му дори и да не виждаме ясно целта. Именно в тези случаи армията приветства нашата полезност и ефективността на атаките ни.

Съседните върхове Хаймамберг са в германски ръце. С упорити боеве ние пробиваме напред, на югозапад. Нашите другари са на по-малко от двадесет километра от Туапсе. Но загубите по време на тези планински схватки са прекалено високи и практически ние нямаме повече резерви. Настъплението е отменено и не постигаме пълен успех.

Юли 1942 г. Немски войници разглеждат бронирания влак на Азовската флотилия „За Родину“, разбит от щуките на StG2

Битка за железопътна гара. Съветският брониран влак изстрелва тежки снаряди по нашата малобройна атакуваща верига. Този влак води битката умело. Той мята своя огън и след това като дракон се скрива в леговището си. Неговото леговище е планински тунел близо до Туапсе. Ако ние сме във въздуха, след като забележи приближаването ни, той се завира обратно в тунела и виждаме само опашката му. Веднъж го заварихме изненадващо, докато дремеше, по-точно почти го заварихме. Вече бяхме „пропълзели“ до него, но явно в последния момент го предупредиха. Той се сдоби с попадение, но нямаше как вредите да бъдат сериозни — след няколко дни го поправиха и той отново се появи. Но сега стоманеното чудовище е особено предпазливо и ние никога повече не го виждаме. Тогава вземаме следното решение: след като не можем да стигнем близо до влака, ще нанесем смъртоносен удар по неговия ангел хранител. Блокираме изхода от тунела с помощта на специална бомба, която предотвратява неговата по-нататъшна поява, като даваме възможност на нашите другари на земята, макар и временно, да си отдъхнат. „Да даваш и да вземаш — това е философията на живота“ — казва моят бордови стрелец с усмивка.

Атакуваме и пристанището на Туапсе, което като всички пристанища е сериозно защитено от зенитки. Градът и самият залив се намират зад планинска верига и все още са в съветски ръце. Ако летим на височина 3000 метра, зенитките ни покриват много преди да сме стигнали до целта. Зенитните батареи са разположени в планините по продължение на последните няколко мили от нашия маршрут. За да ги избегнем, ние летим на височина само 800 метра по посока на планинските хребети, които се издигат перпендикулярно от морето на височина до 1500 метра. Атаките ни са насочени срещу доковете, пристанищното оборудване и съдовете, закотвени в залива, предимно танкери. По правило всичко, което може да се движи, започва да се върти в кръг, за да избегне нашите бомби. Не успяват особено и това доказва, че моите екипажи наистина вече са станали истински бойни летци. Огънят на зенитките на пристанището изобщо не е съпоставим с отбраната на Кронщат, но въпреки това прави сериозно впечатление. Не можем да се връщаме назад заради планинските възвишения, защото са прекалено високи. Обикновено пикираме над залива и едва след това набираме максимална височина, като летим към морето, и по такъв начин бързо излизаме от обсега на действие на вражеските зенитки. Въпреки това над морето вече ни очакват съветските изтребители. Тогава ни се налага да се изкачваме на 3000 метра, за да се завърнем вкъщи — най-малко на 300 метра над планините, тъй като при въздушен бой е твърде лесно да изгубиш височина.

Условията, при които атакуваме, са същите като в района на Геленджик, където също от време на време участваме в атаки срещу летища или морски цели в Геленджикския залив. Не след дълго руснаците откриват нашата база в Белореченск, бомбардират я денем и нощем. Въпреки че действат с малки сили и нанасят незначителни загуби на материалната част, все пак успяват да ударят сериозно полка, на който гостуваме. Командирът им, майор Ортхофер, е убит по време на едно от тези нападения. За проклетия точно в този момент аз се приземявам и рулирам към стоянката, бомбите валят отляво и отдясно. Самолетът ми е повреден от многобройните осколки и излиза от строя, но все пак аз не съм ранен.

Ханс-Улрих Рудел след принудително кацане разговаря с командира на ескадрата. На лицето му все още личат следи от аварията

Генерал Пфлугбайл, който командва всички намиращи се тук части на Луфтвафе, често присъства при нашите строявания. Той ни съобщава новината, че трябва да се преместим още по на изток, на летището при река Терек. Тук започва друго настъпление и ние трябва да го поддържаме. То е по направление на Грозни — Каспийско море. Летим към нашата нова база в Солдатско до Георгиевско, Пятигорск и Минерални води, откъдето вече може да се вижда огромният и великолепен Елбрус. Правим кацане за кратко на половината път към Минерални води и почиваме. Тук има множество мишки. В сламените матраци, в шкафовете и в процепите на пода, във всеки ъгъл и дупка — само мишки. Те изскачат от мешките ни и изяждат всичко, което им попадне. Направо е невъзможно да се спи, чува се как се блъскат дори и във възглавниците ни. Хвърлям по тях всичко, което ми е подръка, за да ги изплаша. За няколко минути се възцарява тишина, но след това шумът започва отново и е още по-силен.

В Солдатско се избавяме от мишето нашествие. Вероятно ивановците, които непрекъснато хвърлят бомбите си тук, са ги наплашили. Имаме малко зенитки. Ние не летим, както се предполагаше преди това, за да поддържаме танковите клинове на изток; първата ни мисия е на юг. След няколко дни Налчик е овладян от германски и румънски войски. Колкото повече приближаваме целта, толкова панорамата е по-възхитителна. Отпред се издигат заснежени върхове с височина до 5 километра, искрящи под слънцето с всички всевъзможни цветове, под нас — зелени ливади с жълти, червени и сини петна. Петната са дървета и цветя. Над нас е брилянтно синьото небе. Докато се приближавам към целта, често забравям за бомбите, които нося, както и за задачата си. Всичко наоколо прави такова успокояващо, мирно и прекрасно впечатление. Светът на планините, в центъра на който се намира Елбрус, оказва такова гигантско, надвиващо всичко останало въздействие; във всяка от долините биха се вместили по няколко хребета на Алпите.

След завладяването на Налчик правим още няколко полета на изток от Терек, отвъд Моздок. След това доста неочаквано пристига заповед за връщането ни в Белореченск, в зоната на Туапсе, където продължава борбата за всички тези ключови позиции. Битките там траят до ноември. Аз извършвам своя 650-и полет и в продължение на следващите няколко седмици се чувствам зле. Жълтеница! От известно време се досещах, че я имам, но се надявах, че ще мине от само себе си и ще мога да продължа да летя. Очните ми ябълки пожълтяха, кожата ми придоби същия цвят. Отричам, че нещо с мен не е в ред и успокоявам генерал Пфлугбайл, който доста отдавна се опитва да ме прибере в болничното легло. Някои зловредни личности твърдят, че съм преял със сметана. Може би в това има частица истина.

Командващият Четвърти въздушен корпус генерал Курт Пфлугбайл връчва Рицарски кръст на двама от най-добрите офицери от бомбардировъчна ескадра 55 (KG 55) оберлейтенант Рудат и оберлейтенант Барт

Генералът докара каса шампанско, за да отбележим моя 600-тен полет, и бе много учуден, когато му обясних, че слабостта ми е в напълно различна плоскост. След няколко дни пристигна огромна торта заедно с две кофи бита сметана — едва ли е било толкова трудно да се намери такава, като се има предвид голямото количество млечни крави по тези места. В продължение на два дни ние не ядем нищо друго, освен тия вкуснотии, на третия ден едва ли би могъл да се намери екипаж, който да е годен за полет. Тъй като аз пожълтях като дюля, пристига „Месершмит-108“ със заповед на генерала да бъда прибран, ако трябва и насила, в болницата в Ростов. Успявам да ги убедя да кацнат в базата на моята ескадра в Карпово, близо до Сталинград. Летим натам по курс на север към Елиста. Обръщам небето и земята, за да остана с ескадрата и оттам да предам командването на моята част на някой друг. Това не върши никаква работа, но командирът на ескадрата ми обещава първа ескадрила, в чийто състав започнах кампанията в Русия. „Но преди всичко — в болницата!“ Така в средата на ноември аз се озовавам в болницата в Ростов.