Ханс-Улрих Рудел
Пилот на Stuka (6)

5.
Край Москва

Изпълняваме още няколко задачи на Волховския и Ленинградския фронт. По време на последния полет във въздуха е тихо и започва да ни се струва, че нещо назрява някъде в друга част на фронта. Изпращат ни обратно в централния сектор на Източния фронт и веднага след като стигаме там, виждаме, че пехотата се готви за нови боеве. Има слухове за настъпление по направлението Калинин — Ярославл. След като излитаме от авиобазата Мошна-Куличевка, прелитаме над Ржев и се приземяваме в Старица. Капитан Преслер заменя нашия последен шеф на поста командир на групата. Идва при нас от съседната ескадра.

Постепенно времето застудява и получаваме първа представа за приближаващата зима. На мен, офицера-инженер, падането на температурите донася всички типове технически проблеми, неочаквано започваме да изпитваме неприятности с нашите самолети, които само отчасти се обясняват със студа. Минава доста време, преди опитът да ме научи как да се преборя с тези проблеми. Старши механиците са разтревожени, особено сега, когато всеки прави всичко, което зависи от него, за да се вдигат във въздуха колкото е възможно повече самолети. С моя механик също се случва авария. Той разтоварва бомби от камиона, когато една от тях се плъзва и със стабилизатора си смазва пръстите на крака му. Аз съм до него, когато това се случва. Той дълго време не може да пророни и дума, след това коментира, гледайки със съжаление пръста си. „Сега вече няма да мога да скачам.“ Времето все още не е станало истински студено. Унилото небе е покрито с облаци.

Януари 1942 г. Щука в зимен камуфлаж от StG2 на полево летище край Можайск. На корпуса ясно се вижда кодът на ескадрата — Т6

Нашите войски превзеха Калинин, но Съветите отчаяно се съпротивяват и продължават да държат позициите близо до града. Настъплението ще бъде трудно за нашите дивизии, особено сега, когато времето ще бъде на страната на руснаците. Освен това непрекъснатите сражения сериозно намалиха боеспособността на нашите войски. Снабдителните ни линии работят нередовно, защото главният път между Старица и Калинин е в ръцете на противника, който оказва силен натиск върху нас. Самолетите, с които може да се лети, са вече съвсем малко. Причините — загуби, времето и други такива. В отсъствието на командира летя като водач към Торжок, железопътен възел на северозапад от Калинин. Нашите цели са железопътната гара и тиловите линии на снабдяване.

Времето е отвратително, облаците са на височина 600 метра. Това е много ниско за атака на целите, особено при извънредно силната противовъздушна отбрана. В случай че времето се влоши дотолкова, че да попречи на обратния полет, ни е заповядано да кацаме на летището в Калинин. Налага ни се да чакаме дълго ескорта от изтребители в точката на срещата. Те така и не се появиха, най-вероятно и за тях времето е твърде лошо. Но докато напразно ги чакаме, похабяваме много гориво. Облитаме Торжок на средна височина, опитвайки се да намерим най-слабо защитеното място. На пръв поглед изглежда, че навсякъде отбраната е силна, но след това намираме най-подходящото място, пробиваме и атакуваме железопътната гара. Радвам се, че след атаката всички наши самолети летят в строй зад мен. Времето се влошава още повече, вали гъст сняг. Може би щеше да ни остане достатъчно гориво, за да долетим до Старица, ако не ни се беше наложило да направим такъв голям кръг заради лошото време. Бързо вземам решение и поемам курс към разположения наблизо Калинин. Освен това на изток небето изглежда по-светло. Приземяваме се в Калинин. Всички тичат наоколо с каски. Тук вече са самолетите на съседната ескадра.

Щом изключвам двигателя, веднага чувам и виждам как танковите снаряди се пръскат по летището. Някои от самолетите вече са надупчени от шрапнелите. Бързам да намеря щаба на командированата тук част, за да получа по-точна представа. От това, което научавам, става ясно, че нямаме време за обслужване на самолетите. Съветите атакуват летището с танкове, поддържани от пехота, те са едва на километър и половина от нас. Нашият периметър е защитен само от малобройна пехота, железните чудовища могат да ни връхлетят всеки момент. Ние, щуките, сме истински подарък за наземните войски, защитаващи позициите. Заедно с „Хеншелите-123“ от ескадрата изтребители бомбардировачи извършваме постоянни нападения срещу танковете до самата вечер. Приземяваме се само няколко минути след излитането. Наземният персонал работи, без да подвива крак, всички разбират, че докато не изкараме танковете извън строя, сме в опасност.

Прекарваме нощта в казармите в южните покрайнини на града. Събужда ни някакъв звук, който прилича на скърцането на мелнични камъни. Дали нашият трактор влекач сменя позицията си, или това са ивановците с техните танкове? На сутринта пехотинците ни казват, че вчера няколко танка са се промъкнали в града през нашите челни постове, стреляйки по всичко, което се появи в полето на тяхната видимост. Ето откъде се е чувал онзи грохот на оръдия. Нашата артилерия в тила стреля по руснаците, снарядите минават точно над главите ни.

Януари 1942 г. Щука от StG2 на полево летище. Обтекателите на колесниците са свалени, за да не се набиват със сняг

Нощите са тъмни като в рог, облаците се стелят съвсем ниско. Въздушните боеве се водят на много малка височина. Когато пътят, по който пристига снабдяването, е пресечен, боеприпасите започват да не стигат на измъчените от боевете войски. Но те продължават да се сражават. Неочаквано настъпилият четиридесетградусов студ замразява обикновената смазка. Бордовото ни оръжие не може да стреля. Казват, че студът не оказва никакво въздействие на руснаците, защото те добре са се подготвили за зимата. Ние постоянно имаме проблеми с нужното оборудване, при такъв студ недостигът му сериозно вреди на силите ни. Припасите почти не достигат до нас. Местните жители не могат да си припомнят такава сурова зима през последните двайсет или трийсет години. Битката със студа е по-тежка, отколкото тази с врага. Съветите не биха могли да имат по-ценен съюзник. Нашите танкисти се оплакват, че танковите куполи не се въртят, всичко е замръзнало. Няколко дни оставаме в Калинин и постоянно извършваме бойни полети. Скоро вече познаваме всяка канавка. Линията на фронта се е преместила на няколко километра източно от нашето летище и ние се връщаме на базата в Старица, където ни очакват нетърпеливо. Оттук продължаваме бойните полети по направление към Осташков, след това ни е заповядано да се прехвърлим в Горстово, близо до Руса, на осемдесет километра от Москва.

Нашите дивизии, хвърлени тук, настъпват по продължение на шосето Можайск — Москва. Танковата група, настъпваща през Звенигород — Истра, се намира на десет километра от руската столица. Другата група е пробила още по-далеч на изток и е заела два плацдарма по източния бряг на канала Волга — Москва, единият от тях е в Дмитров.

Вече е декември и термометърът е паднал на 40–50 градуса под нулата. Облаците плуват ниско, зенитките свирепстват. Пилотът Клаус, изключително надарен летец и един от малцината ветерани, е убит, вероятно от случайно попадение на руско танково оръдие. Както в Калинин, и тук времето е нашият главен враг и спасителят на Москва. Руските войници се сражават отчаяно, но и те са изтощени и без този съюзник не биха могли да спрат настъплението ни. Дори отпочиналите сибирски полкове, хвърлени в боя, нямаше да станат решаваща сила. Германските армии са победени от студа. Влаковете практически не вървят, няма резерви и снабдяване, ранените не могат да бъдат откарани от бойните полета. Не е достатъчна само желязната решителност. Ние достигнахме пределите на нашата възможност да воюваме. Няма дори най-необходимото. Машините спират, транспортът не работи, няма гориво и боеприпаси. Единственият вид транспорт са шейните. Трагичните сцени на отстъплението се виждат все по-често. Остават ни съвсем малко самолети. При ниските температури двигателите не изтрайват много. Ако преди това, владеейки инициативата, ние излитахме като поддръжка на нашите наземни войски, то сега се сражаваме, за да възпрем настъпващите съветски войски.

Летище Внуково: изтребители Миг-3 от 12O-u изтребителен авиополк на ПВО-Москва. Макс. скорост 500 км/ч (на 7000 м — 640 км/ч); въоръжение — 7,62-мм картечница ШКАС, две до три 12,7-мм картечници БС, 6 неуправляеми реактивни снаряда РС-82 под крилата

Измина известно време, откакто бяхме отблъснати от канала Волга — Москва. Не можем да задържаме повече големия бент на североизток от Клин. Испанската „Синя дивизия“ след отчаяна съпротива трябва да се евакуира от Клин. Скоро настъпва и нашият ред. Наближава Коледа и ивановците все още настъпват към Волоколамск, на северозапад от нас. С щабната ескадрила ние сме настанени в местното училище и спим на пода на голяма класна стая. Всяка сутрин, когато се събуждам, ми повтарят моите нощни бълнувания. Другата част от групата е разквартирувана в измазани с кал колиби, които са нещо обикновено тук. Когато влизате в тях, ви се струва, че сте се пренесли в някаква примитивна страна три столетия по-рано. Мъжете пушат долнокачествен тютюн, който наричат „махорка“, и опушват с неговия дим всичко наоколо. След като свикнете с него, можете да разгледате най-свестния предмет от обзавеждането — огромна тухлена печка, боядисана с вар. Около нея три поколения живеят, ядат, смеят се, плачат, раждат се и умират. В богатите къщи пред печката обикновено има преграда, в която се намира прасенце и други домашни животни. След настъпването на тъмнината подбрани и тлъсти дървеници пикират върху теб с точност, която ги прави наистина щуки в света на насекомите. В къщите е вонящ задух, но както изглежда, мъжете и жените не й обръщат никакво внимание. Те не са чували за нищо друго. Техните предци са живели така столетия, така ще продължат да живеят и по-нататък. Само че днешното поколение вероятно е изгубило изкуството да разказва приказки. Може би защото живеят прекалено близо до Москва.

Транспортен „Юнкерс-52“ докарва на полево летище в Русия храна и зимни дрехи

По своя път към Кремъл Москва-река тече през нашето село. Когато не летим поради лошо време, играем хокей върху нейния лед. Само така можем да поддържаме еластичността на мускулите си, макар че някои от нас получиха травми по време на игрите. Нашият адютант например едва не си счупи носа. Но играта ни отвлича от печалните събития на фронта. След яростния мач върху леда на Москва-река аз винаги отивам в сауната. В селото има няколко такива парни фински бани. Въпреки това там е толкова тъмно и хлъзгаво, че веднъж настъпвам острия край на една лопата, изправена до стената, и падам, получавайки порезна рана.

Съветите ни заобиколиха откъм север, тъкмо сега е време да се прехвърлим на друго летище, което се намира в тила. Но отново не можем да го направим, в продължение на много дни облаците висят толкова ниско, че полетите са невъзможни. На летището има много сняг. Ако не ни провърви, ивановците ще почукат на вратата ни също като Дядо Коледа. Със сигурност може да се каже, че руските части, които са ни заобиколили, не знаят за нашето присъствие, в противен случай щяха отдавна да са ни разпнали тук.

Така че ние посрещаме Рождество Христово все още в Горстовското училище. Когато притъмнее, се потапяме в тишината и подскачаме при всеки звук. Но след коледното ни пеене мрачното настроение скоро изчезва. Две чаши водка са в състояние да накарат да танцуват даже и най-умерените. След обеда ни навестява командирът на ескадрата, за да ни връчи награди. В нашата ескадра аз първи получавам Златен кръст. На първи януари напразно изпращаме покана до нашите колеги пилоти в Москва, да долетят при нас на коледен мач. Не ни отговарят и ние сами играем на хокей върху леда на Москва-река. Лошото време се задържа още много дни.

Веднага щом се подобрява, ние се подготвяме да се пребазираме на запад. Летим над гъсти гори, а след това над шосето по посока към Вязма. Когато излитаме, времето се разваля и ние летим в тесен строй над самите върхове на дърветата. Дори в този случай е много трудно да не се изгубим от поглед. Всичко е обгърнато в сива пелена, кълбяща се смес от мъгла и сняг. Успехът на полета зависи от майсторството на водача. Тези полети изискват значително повече усилия, отколкото горещите операции. Това е черен ден за нас: изгубваме няколко екипажа, неуспели да се справят със задачата. Над Вязма завиваме надясно и летим по направление Сичовка — Ржев. Кацаме в дълбокия сняг в Дугино, двайсет километра на юг от Сичовка, и се настаняваме в местния колхоз.

Безмилостният студ продължава и най-сетне по въздуха пристига необходимото оборудване и зимни дрехи. Всеки ден на нашето летище се приземяват транспортни самолети, които доставят кожени дрехи, ски, шейни и други вещи. Но всичко това е твърде късно, за да завладеем Москва, твърде късно, за да върнем нашите другари, които са замръзнали от студ, твърде късно, за да бъдат спасени десетките хиляди войници с премръзнали пръсти на ръцете и краката, твърде късно, за да може армията да продължи напред. Тя е принудена да се окопае и да премине към отбрана под ударите на невъобразимо тежката зима.

Зимата на 1941–1942 г.: техниците наричат палатката, под която се подгрява с различни приспособления двигателят на тази щука от Втора ескадра, „термос за кафе“

Сега летим над места, които помним от миналото лято: в района на течението на Волга западно от Ржев, близо до самия град, по продължение на железопътната линия към Оленино, и по-нататък на юг. Дълбокият сняг затруднява движението на нашите войски, но Съветите са в стихията си. Най-умният техник тук е онзи, който може да използва най-примитивните методи на работа и придвижване. Двигателите вече не палят, всичко е замръзнало до смърт, хидравликата е излязла от строя, да се надяваш на каквото и да било техническо устройство е равносилно на самоубийство. При тези температури сутрин двигателите не могат да запалят, въпреки че ги покриваме със сламени рогозки и одеяла. Механиците често прекарват цялата нощ на пистата, подгрявайки двигателите на всеки половин час, за да могат да бъдат запалени, когато се наложи ескадрата да лети. През тези страхотно студени нощи са чести случаите на измръзване. Като офицер-инженер аз прекарвам с техниците цялото си време между полетите, за да не пропусна шанса да вкарам в строя поне още един самолет. Във въздуха рядко ни е студено. Заради лошото време сме принудени да летим ниско, а отбраната е силна и всички са твърде заети, за да обръщат внимание на студа. Разбира се, това не ни гарантира, че след като се приберем на топло, няма да открием симптоми на измръзване.

В началото на януари генерал Фон Рихтхофен се приземява на нашата писта със своя „Щорх“ и от името на фюрера ме награждава с Рицарския кръст на Железния кръст. В заповедта специално са отбелязани моите успешни мисии против кораби и мостове през изминалата година.

Студът се усилва все повече и увеличава трудностите по поддържането на самолетите в работоспособно състояние за полетите през следващия ден. Виждал съм отчаяни механици, които се опитват да подгреят двигателите с помощта на открит пламък. Един от тях ми казва: „Те или ще тръгнат, или ще изгорят до въглен. Ако не се включат, и без това няма да има никаква полза от тях.“

Така или иначе огньовете ми се струват твърде радикален метод за решаването на нашите проблеми и аз измислям друг начин. В малка тенекиена печка може да се запали гориво. Към нея може да се монтира тръба с решетка, която да спира искрите. Ние поставяме това устройство под двигателя и запалваме огън, разполагайки комина така, че от него да се загрява първичната помпа. Чакаме, докато не се получи резултат. Примитивно решение, но е много подходящо за руската зима.

Изпращат ни сложни нагреватели и всевъзможни технически приспособления. Те са прекрасно конструирани, но зависят от работата на крехка машинария с малки двигателчета или някакви други сложни устройства. За да може цялата конструкция да започне да работи, те трябва да бъдат включени първи, но точно това не се получава заради студа. През цялата зима много малко от самолетите са в строя. Малобройните годни за полет машини са пилотирани от стари, опитни екипажи, така че липсата на количество се компенсира в някаква степен от качеството. Няколко дни летим в района на железопътната линия Сичовка — Ржев, където руснаците се опитват да пробият фронта. Нашето летище се оказва в същата ситуация, както и преди няколко седмици, когато бяхме базирани в Калинин. Но този път наземните войски, които биха могли да поддържат нашия фронт, ги няма и една нощ ивановците, настъпващи откъм Сичовка, внезапно се оказват в покрайнините на Дугино. Краскен, командирът на комендантската ни рота, подбира бойна група от наземния персонал и частите, които се намират наблизо, и успява да удържи летището. Нашите смели механици прекарват нощта в траншеите с пушки в ръка, а през деня се връщат към задълженията си по обслужването на самолетите. Денем не би могло да се случи нищо, защото на летището все още има запаси от гориво и бомби.

Два последователни дни ни атакува кавалерия и батальони от скиори. След това ситуацията става критична и ние започваме да хвърляме бомби непосредствено покрай периметъра на летището. Съветските загуби са големи. След което Краскен, спортист отпреди войната, заедно с групата си предприема настъпление. Ние кръжим над тях, стреляйки и хвърляйки бомби върху онези, които се опитват да поддържат контраатаката. Отново подстъпите към летището са разчистени от противника. В началото на войната войниците на Луфтвафе никога не са предполагали, че ще им се наложи да бъдат използвани в това качество. Бронетанковите ни войски разширяват нашите завоевания, отново овладяват Сичовка и настаняват в нея щаба си. Ситуацията отново повече или по-малко се стабилизира и нашият сектор е прикрит от новия фронт, създаден по продължение на линията Гжатск — Ржев. Дните на монотонното отстъпление са вече назад.

Лисиците понасят студа по-зле от нас. Всеки път, когато се връщаме от района на Ржев на ниска височина, над покритите със сняг равнини виждаме как те се промъкват по снега. Ако прелитаме над тях на височина 3–4 метра, те приклякват и ни гледат изплашено. Йекел, който има още няколко картечни патрона, пуска един ред, без да се прицелва. Улучва и после се връща на същото място с „Щорх“, оборудван с плазове. Обаче се оказва, че лисичата кожа е напълно повредена от дупките на куршумите.

Неприятно съм учуден от известието, че като благодарност за моята работа по осигуряването на полетите съм получил домашен отпуск. След изтичането на отпуска ми е заповядано да замина за Грац и да преподавам на новите екипажи опита си от последните дни. Всичките ми тържествени заявления, че нямам нужда от отпуск, че не искам да напускам частта си, не водят доникъде. Заповедта е окончателна и не подлежи на обсъждане. Капитан Преслер обещава да ме изиска обратно точно в момента, когато започна новата си работа, и аз се надявам на тази възможност.

Новите Ju-87 модел D (Дора) от щабната група на StG2. Двигателят е вече 2500 к.с., кабината е допълнително бронирана, щуката може да носи бомба 1700 кг, макс. скорост на 4000 м е 410 км/ч

Една сутрин отлитам на запад в транспортен самолет през Витебск, Минск и Варшава — в Германия. Прекарвам отпуска си, разхождайки се със ски в Ризенгебирге и в Тирол, като се опитвам да преборя яростта си с физически упражнения и слънчеви вани. Постепенно мирният изглед на този планински свят, на моя дом, и красотата на блестящите му под слънцето върхове, покрити със сняг, свалят напрежението от всекидневните бойни полети.