Ханс-Улрих Рудел
Пилот на Stuka (5)

4.
Битката за крепостта Ленинград

Епицентърът на борбата се премества все по на север. На 30 септември 1941 година ни изпращат в Тирково, на юг от Луга, в северния сектор на Източния фронт. Всеки ден летим над района на Ленинград, където армията е започнала настъпление от запад и от юг. Географското положение на този град, разположен между Финския залив и Ладожкото езеро, дава много преимущества на защитниците, тъй като възможните направления за атака са малко. Известно време настъплението върви бавно. Създава се впечатление, че ние просто тъпчем на едно място.

На 16 септември лейтенант Щеен ни събира на съвещание. Той ни обяснява военната ситуация и ни казва, че една от трудностите, които забавят нашето настъпление, е руският флот, който курсира покрай крайбрежието на определено разстояние и се намесва в хода на сраженията с мощните си морски оръдия. Руският флот е базиран в Кронщат, на едноименния остров във Финския залив. Това е най-голямата военноморска база на СССР. Приблизително на 20 километра източно от Кронщат се намира Ленинград, на юг са пристанищата Ораниенбаум и Петерхоф. Около тези два града върху ивица от крайбрежието с дължина 10 километра са се струпали много големи сили на противника. Заповядано ни е да отбележим точно разположението на германските войски върху картите, за да сме сигурни, че ще можем да различаваме нашите предни позиции. Когато Щеен прави нов обрат в разговора, ние започваме да разбираме, че именно тези концентрации на войски ще бъдат нашите цели. Той се връща към руския флот и обяснява, че най-големи грижи предизвикват двата руски линейни кораба „Марат“ и „Октомврийска революция“. Тези два съда имат водоизместимост по 23 000 тона. Като допълнение към тях са и също така четири или пет крайцера, както и редица есминци. Корабите постоянно сменят позициите си според това, какви сектори на континента изискват поддръжка от техния опустошителен и точен огън.

Въпреки това линкорите по правило се движат напред и назад само в дълбоководния канал между Кронщат и Ленинград. Нашата ескадра току-що е получила заповед да атакува руския флот във Финския залив. За такава операция не могат да се използват обикновени бомбардировачи и обикновени авиобомби, особено в условията на силен зенитен огън. Щеен ни казва, че се очаква да пристигнат еднотонни бомби, снабдени със специални детонатори. Бомбите с обикновени детонатори ще се взривяват без никакъв ефект върху бронираната горна палуба и въпреки че взривът несъмнено ще повреди надстройките, съдът ще може да продължава да плава. Няма как да довършим тези два левиатана, освен ако не използваме бомби със забавено действие, които ще пробият палубата без детонация и ще се взривят дълбоко долу в корпуса на съда.

Няколко дни по-късно, в лошо време, внезапно получаваме заповед да атакуваме линкора „Марат“, който води огън по нашите позиции и току-що е бил открит от самолет-разузнавач. Времето е лошо до самия Красногвардейск, 30 километра южно от Ленинград. Плътността на облачната покривка над Финския залив е седем десети. Долната граница е на височина 800 метра. Това означава полет през двукилометров облачен слой. Цялата ескадра се вдига във въздуха и взема курс на север. Днес сме общо 30 самолета, съгласно щатната таблица трябва да имаме 80 машини, но цифрите невинаги са решаващ фактор. За съжаление, еднотонните бомби още не са пристигнали. Тъй като нашите едномоторни щуки не могат да летят сляпо, водещият трябва да разчита само на двата прибора: индикатора на крена и датчика за вертикалната скорост. Останалите летят във формация, притискайки се един до друг така, че да виждат крилото на съседа си. При полет в гъсти и тъмни облаци никога не бива да се поддържа дистанция между краищата на крилата по-голяма от 3–4 метра. Ако е по-голяма, рискуваме да изгубим съседа си задълго и да таранираме летящия отзад самолет. Тази идея винаги всява ужас! При такова време безопасността на ескадрата в най-голяма степен зависи от умението на водещия да лети по прибори.

След като слизаме на височина 2 километра, ние се озоваваме в гъста облачна покривка, някои от машините леко са излезли от формацията. Ето че те отново се приближават. Земята продължава да не се вижда. Ако се съди по часовника, скоро трябва да бъдем над Финския залив. Облачната покривка леко изтънява. Под нас проблясва синева — това е водата, и трябвало да сме наближили целта, но къде точно се намира тя? Невъзможно е да се определи, защото разкъсванията между облаците са едва забележими. Облачната покривка въобще не би могла да бъде 7/10, дотолкова рядко се разрежда тази гъста супа и се отварят отделни просвети. Неочаквано в един от тях аз забелязвам нещо и веднага се свързвам с Щеен по радиото.

— Кьониг 2 — до Кьониг 1… отговорете.

Той се обажда незабавно:

— Кьониг 1 — до Кьониг 2, приемам.

Продължаваме да говорим, Щеен се снижава и се устремява в пробива между облаците. Без да сме се уговорили докрай, аз също започвам пикиране. След мен е Клаус в другия щабен самолет. Вече мога да видя кораба. Разбира се, това е „Марат“. С усилие на волята сподавям вълнението си. За да оценя ситуацията и да взема решение, имам само няколко секунди. Именно ние трябва да нанесем удара, защото е малко вероятно другите самолети да преминат през прозореца. И отворът в облаците, и самият кораб се движат. Докато сме в облаците, зенитките могат да се насочват само по слух. Те не биха могли да се прицелят точно в нас. Какво пък, много добре: пикираме, хвърляме бомбите и отново се крием в облаците! Бомбите на Щеен вече са на път… пропуск. Натискам спусъка на бомбохвъргача… Моите бомби се взривяват върху палубата. Колко жалко, че са само 500 килограма! В този момент виждам как откриват огън зенитки. Не мога да си позволя да ги наблюдавам дълго, зенитките яростно лаят. Ето там още самолети пикират през разкъсването в облаците. Съветските зенитчици разбират откъде се появяват „проклетите пикировачи“ и концентрират огъня си в тази точка. Ние използваме облачната покривка и се издигаме по-високо, скриваме се в нея. Въпреки това по-късно вече няма да успеем да напуснем района без последствия за нас.

Веднага щом долитаме вкъщи, започва игра на гатанки: какви вреди са нанесени на кораба от това пряко попадение? Военноморските специалисти твърдят, че е невъзможно да се постигне пълен успех с бомби от този калибър. От друга страна, малкото оптимисти твърдят, че това е съвсем реално. Като че ли за да потвърдят тяхното мнение, през следващите няколко дни нашите разузнавателни самолети, въпреки старателните си претърсвания, не могат да открият „Марат“.

По време на следващата операция след попадението на моя бомба крайцерът потъва за броени минути.

След първия полет късметът ни с времето свършва. Вечно яркосиньо небе и убийствен преграден огън. В никой друг театър на бойни действия не съм виждал нещо подобно. Според оценките на нашето разузнаване стотици зенитни оръдия са концентрирани на територия от 10 кв. км в района на целта. Взривовете на снарядите образуват цели облаци. Чуваме не отделни взривове, а непрестанно бушуващ звук като гръм от аплодисменти в Съдния ден. Зоните от плътен огън започват веднага щом пресечем крайбрежната ивица, която все още е в ръцете на руснаците. След това идват Ораниенбаум и Петерхоф, техните пристанищни заливи са силно защитени. В открити води е пълно с понтони, баржи, лодки и малки съдове, всички те са натъпкани със зенитни средства. Руснаците използват всяко дори и малко пригодно място, за да настанят своите зенитки. Например за защита от нашите подводници устието на Ленинградския залив е затворено от гигантски метални мрежи, чиито краища са закрепени в бетонни блокове, които се извисяват над повърхността на водата. Зенитните оръдия стрелят по нас дори и от тези бетонни блокове.

След още десет километра виждаме остров Кронщат с неговото огромно военноморско пристанище и града със същото име. И заливът, и градът са добре укрепени, а освен това на котва в залива и покрай него стои целият руски Балтийски флот. Той също ни обстрелва. Ние летим на височина от 3–4 километра, това е много ниско, но освен всичко останало нали все пак искаме да уцелим нещо? Пикирайки към корабите, ние използваме въздушните спирачки, за да свалим скоростта. Това ни дава повече време, за да открием целта и да коригираме прицела. Колкото по-старателно се прицелваме, толкова резултатите от атаката са по-добри, а всичко зависи от тях. Но като намаляваме скоростта на пикирането, ние облекчаваме задачата на зенитките, особено когато не можем да се издигнем достатъчно бързо след атаката. Но за разлика от останалите самолети, които идват зад нас, обикновено след пикирането ние не се опитваме отново да наберем височина. Използваме друга тактика и излизаме от пикиране на ниска височина над самата вода. След това ни се налага да извършваме обширни маневри на отклоняване над заетата от противника крайбрежна ивица. Едва след като сме я оставили зад себе си, можем отново да въздъхнем свободно.

Връщаме са на нашето летище в Тирково в състояние на транс и изпълваме дробовете си със свеж въздух, сякаш току-що сме спечелили правото да дишаме. Тези дни са много напрегнати. По време на разходките ни Щеен и аз предимно мълчим, всеки от нас се опитва да разбере какво мисли другият. Нашата задача е да унищожим руския флот, така че не сме много предразположени да обсъждаме трудностите си. Споровете биха били напразно губене на сили. Такива са заповедите и ние се подчиняваме. След около час се прибираме в палатката вътрешно отпуснати и готови на сутринта отново да се завърнем в ада.

По време на една от тези разходки с Щеен аз нарушавам обичайното мълчание и го питам с известно колебание:

— Как успяваш да бъдеш толкова хладнокръвен и концентриран?

Той се спира за миг, поглежда ме косо и казва:

— Скъпи мой, дори и за секунда не си въобразявай, че съм бил винаги такъв. За това безразличие съм задължен на тежките години горчив опит. Знаеш ли, не е добре по време на служба да не се срещаш с началниците си… И ако те не оставят разногласията за офицерските столови и не могат да ги забравят, това може да се превърне в същински ад. Но най-закалената стомана се получава в най-горещия огън. И ако изминаваш сам пътя си, но без да губиш връзка с приятелите, ставаш по-силен.

Дълга пауза. Сега вече знам защо той ме разбира толкова добре. Макар да знам, че моите забележки няма да бъдат съвсем „уставни“, аз му казвам:

— Когато бях кадет, си дадох дума, че ако някога ми поверят командване, никога няма да постъпвам както някои от моите началници.

След като помълчава малко, Щеен добавя:

— Има и други неща, които те правят мъж. Малцина от нашите другари го разбират и са способни да усетят моите сериозни житейски възгледи. Веднъж бях сгоден за едно момиче, което обичах. В деня, когато трябваше да се оженим, тя умря. Когато ти се случи нещо такова, е много трудно да го забравиш.

Връщам се мълчаливо в палатката. След това дълго си мисля за Щеен. Сега го разбирам по-добре от преди. Разбирам и колко много означават на фронта такова взаимно разбиране между хората и тихите разговори, които даряват сила. Разговорите не са за войника. Той изразява себе си съвсем различно от цивилния. И тъй като войната лишава човек от претенциозност, нещата, които казва войникът, дори да приемат формата на клетва или примитивна сантименталност, са винаги изцяло искрени и истински, и поради това по-добри от цялата онази риторика на цивилните.

На 21 септември на летището пристигат еднотонните бомби. На следващата сутрин разузнаването съобщава, че „Марат“ е на пристанището в Кронщатския залив. Очевидно отстраняват повредите, получени по време на нашата атака на 16-и. Ето това е! Дойде денят, в който аз щях да докажа своите способности да летя! От разузнавачите получавам цялата необходима информация за вятъра и всичко останало. След това ставам глух за всичко, което ме заобикаля. Ако долетя до целта, няма да пропусна! Длъжен съм да уцеля! Ние излитаме, погълнати от мисли за атаката, под нас са окачени еднотонните бомби, които днес трябва да свършат своята работа.

Яркосиньо небе, нито облаче. Същото е и над морето. Над тясната крайбрежна ивица ни атакуват руски изтребители, но те не могат да ни попречат да стигнем до целта. Летим на височина 3 километра, огънят на зенитките е смъртоносен. С такава интензивност на стрелбата може да се очакват попадения във всеки момент. Дорл, Щеен и аз поддържаме курса. Казваме си, че ивановците не стрелят по отделни самолети, те просто насищат с взривове небето на определена височина. Другите пилоти се надяват, че променяйки курса и височината, затрудняват работата на зенитчиците. Един от самолетите дори хвърли бомбата, преди да достигне целта. Но нашите два щабни самолета със сини носове минават направо през строя. Диво разбъркване във въздуха над Кронщат, опасността от сблъскване е голяма. Все още сме на няколко мили от нашата цел, отпред вече виждам „Марат“ в пристанището на залива. Оръдията стрелят, взривяват се снаряди, експлозиите образуват малки къдрави облачета, които палуват около нас. Ако всичко това не беше толкова убийствено сериозно, би могло да се помисли, че е някакъв въздушен карнавал.

Гледам надолу към „Марат“. Зад него е крайцерът „Киров“. Или това е „Максим Горки“? Тези още не участват в обстрела. Така беше и миналия път. Те не откриват огън по нас, докато не започнем да пикираме. Никога нашият полет през преградния огън не ми е изглеждал толкова бавен и неприятен. Ще използва ли Щеен днес въздушните спирачки, или след като се е сблъскал с такъв огън, няма да ги пусне? Ето че той влиза в пикиране. Спирачките са в спуснато положение. Следвам го, хвърляйки последен поглед в кабината му. Мрачното му лице е съсредоточено. Спускаме се надолу заедно. Ъгълът на пикиране трябва да е около 70–80 градуса, вече съм хванал „Марат“ в прицела. Носим се право към него, постепенно той нараства до гигантски размери. Всичките му зенитни оръдия са насочени право към нас. Сега вече нищо няма значение, единствено нашата цел, нашата задача. Ако достигнем целта, това ще спаси нашите братя по оръжие на земята от бъдещата кланица. Но какво става? Самолетът на Щеен ме оставя далеч назад. Той пикира значително по-бързо. Може би е прибрал въздушните спирачки, за да увеличи скоростта? Същото правя и аз. Понасям се след него. Точно зад опашката му съм, движа се значително по-бързо и не мога да намаля скоростта. Право отпред виждам изкривеното от ужас лице на Леман, бордовия стрелец на Щеен. Той очаква всяка секунда аз да отрежа опашката на самолета им с витлото си и да ги таранирам. Увеличавам ъгъла на пикиране. Сега вече е със сигурност 90 градуса. Като по чудо минавам покрай самолета на Щеен буквално на косъм. Дали това вещае успех? Корабът е точно в центъра на прицела ми. Моят Ju-87 се държи стабилно по курса, няма да се отмести и със сантиметър. У мен се затвърждава чувството, че е невъзможно да пропусна целта. След това виждам пред себе си „Марат“, по-голям от самия живот. Матросите тичат по палубата, влачат боеприпаси. Натискам превключвателя на бомбохвъргача и тегля лоста с все сила към себе си. Ще успея ли да изляза от пикирането? Съмнявам се, защото пикирам без спирачки и височината, от която хвърлих бомбата, не беше повече от 300 метра. По време на инструктажа командирът каза, че еднотонната бомба трябва да бъде хвърлена от един километър, тъй като точно на тази височина ще полетят осколките и пускането на бомбата от по-ниско би означавало възможна загуба на самолета. Но в момента аз напълно съм забравил това — имам намерение да поразя „Марат“. Тегля лоста към себе си с всичка сила. Ускорението е прекалено голямо. Не виждам нищо, пред очите ми чернее, усещане, което не съм изпитвал никога преди. Зрението ми още не се е върнало напълно, когато чувам възгласа на Шарновски:

— Взрив!

Оглеждам се. Летим над водата на височина само 3–4 метра, с малък крен. Зад нас лежи „Марат“, облакът дим над него се издига на височина половин километър, очевидно са се взривили оръдейните погреби.

— Моите поздравления, господин лейтенант!

Шарновски е първият. Тутакси в ефира започва шумотевица — от другите самолети също се сипят поздравления. От всички страни чувам — „Ама че зрелище!“. Я почакай! Нима разпознавам гласа на командира на ескадрата? Изпитвам възбуда като след успешно лекоатлетическо състезание. След това си представям, че срещам погледите на хилядите благодарни пехотинци. Назад се връщаме на ниска височина по посока на крайбрежието.

— Два руски изтребителя — докладва Шарновски.

— Къде са?

— Преследват ни. Летят над своя флот право сред взривовете на зенитните снаряди. Сега пък ще вземат и своите да свалят.

Това е многословие и освен всичко друго, вълнение в гласа на Шарновски — нещо ново за мен. Никога преди не му се е случвало. Летим на нивото на бетонните блокове, върху които са монтирани зенитните оръдия. Можем да свалим артилерийските екипи с крилата на самолета си. Те продължават да стрелят по нашите другари, атакуващи другите кораби. За миг всичко се обвива в стълб дим от улучения „Марат“. Грохотът там, над повърхността на водата, би трябвало да е ужасен, защото зенитчиците забелязват моя самолет едва когато той реве точно над главите им. След това те обръщат оръдията си и стрелят подире ми, без да обръщат внимание на основната група, която лети по-високо. Щастието не ме е напуснало. Тук навсякъде е пълно със зенитки, въздухът е наситен с шрапнели. Сега пресичам крайбрежната ивица. Тази тясна ивица е много опасно място. Не набирам височина, защото не мога да го направя достатъчно бързо. Затова оставам долу и прелитам над самите глави на руснаците. Те панически се хвърлят на земята. След това Шарновски крещи:

— Отзад захожда „Рата“!

Оглеждам се и виждам руския изтребител на сто метра зад нас.

— Стреляй, Шарновски!

Шарновски не издава нито звук. Руснакът минава покрай нас на разстояние само от няколко сантиметра. Аз се опитвам да маневрирам.

— Какво става, Шарновски, да не си откачил? Огън! Ще те тикна в ареста! — крещя му аз.

Шарновски не стреля. След това бавно изрича:

— Не стрелям, господин лейтенант, защото виждам, че отзад се приближава „Месершмит“ и ако открия огън по ратата, мога случайно да улуча него.

Това приключва темата, както я разбира Шарновски, но мен ме избива пот. Трасьорите минават отдясно и отляво, разклащам машината от една на друга страна като полудял.

— Можете да се обърнете. Мето свали ратата.

Аз накланям самолета и гледам назад. Месершмитът минава покрай нас.

— Шарновски, ще бъде голямо удоволствие да потвърдите пред нашия пилот свалянето.

Той не ми отговаря. Най-вероятно ми е обиден, че преди не съм се доверил на неговите преценки. Знам си го, ще седи там и ще се цупи, докато не се приземим. Колко полета имаме заедно, по време на които той изобщо не гъкваше, докато бяхме във въздуха.

След приземяването всички екипажи са строени пред щабната палатка. Щеен казва, че командирът на ескадрата вече се е обаждал и е поздравил Трета група за успеха. Лично е видял впечатляващия взрив. Заповядано е на Щеен да докладва името на офицера, който днес е нанесъл решаващия удар, за да бъде препоръчан за Рицарския кръст на Железния кръст.

Той ме поглежда и казва:

— Прости ми, аз казах на комодора, че съм толкова горд с цялата група, бих предпочел да бъдат наградени всички.

В палатката той ми стиска ръката.

— Повече няма да прочетеш в сводките за този линкор — казва с момчешки смях.

Обажда се командирът на ескадрата.

— Днес е третият ден за потъващи кораби. Излитайте незабавно за още една атака срещу „Киров“, който е на котва зад отломките на „Марат“. Успешен лов!

Фотографиите, заснети от последния самолет, показват, че „Марат“ се е пречупил на две. Това се вижда на снимката, направена след като огромният облак дим се е разсеял. Телефонът отново звъни:

— Щеен, да сте виждали къде е паднала моята бомба? Аз не видях, Пекрун също.

— Тя падна в морето, господин полковник, няколко минути преди атаката.

Ние, младежта, която седи в палатката, с мъка запазваме невъзмутими физиономии. Кратко изпращяване в слушалката и това е всичко. Не обвиняваме нашия полковник, който е на възрастта на бащите ни — вероятно се е изнервил и преждевременно е натиснал бомбохвъргача. Той заслужава всякакви похвали, че лети заедно с нас на такива трудни мисии. Между петдесетгодишните и двайсет и пет годишните пилоти разликата е доста голяма. И това е особено вярно за онези, които летят на пикиращи бомбардировачи.

Отново се подготвяме за атака срещу „Киров“. Щеен направи малка авария, докато рулираше на земята след първия полет: едното му колело хлътна в дупка и самолетът му повреди витлото си. 7-а ескадрила ни осигурява замяна, но Щеен отново се натъква на препятствие и този самолет също излиза от строя. Подмяна няма, в полета участват всички самолети. Освен мен никой друг от щаба няма да лети. Щеен излиза от самолета и се покатерва на крилото ми.

— Знам, че ще ми се сърдиш, че ти вземам самолета, но като командир съм длъжен да летя с групата. В този полет ще взема със себе си твоя Шарновски.

Изнервен и сърдит, аз отивам към работилницата и известно време се занимавам с работата си като офицер-инженер. След час и половина групата се завръща. „Единицата“ — щабният самолет със син нос, моят самолет, липсва. Предполагам, че командирът е извършил принудително кацане откъм нашата страна на фронта.

Веднага щом колегите ми се приземяват, питам какво се е случило с командира. Никой не ми отговаря направо, докато един от тях не казва:

— Щеен пикира срещу „Киров“ и получи пряко попадение на височина два и половина-три километра. Зенитен снаряд повреди опашката му и самолетът изгуби управление. Видях как той се опита да насочи самолета си право срещу крайцера, работейки с елероните, но не уцели и падна в морето. Взривът на еднотонната му бомба нанесе на „Киров“ сериозни повреди.

Загубата на нашия командир и моя верен унтерофицер Шарновски е тежък удар за цялата група и се превръща в трагичен връх на иначе успешния ни ден.

Чудесният момък Шарновски загина! Щеен загина! И двамата бяха по особен начин образцови войници и никой не би могъл да ги замени. Провървя им и те загинаха в момент, в който все още бяха убедени, че след всички страдания Германия и цяла Европа ще постигнат свободата.

Старшият капитан в щаба поема временно командването на Трета група. Аз избирам за свой бордови стрелец редник първи клас Хенчел. Той бе изпратен при нас от резерва в Грац, където бе летял с мен по време на тренировки. От време на време вземам със себе си и други, първо нашия касиер, после офицер от разузнаването. Но никой от тях не би се погрижил особено за живота ми. След това започнах редовно да вземам със себе си Хенчел и той бе преместен при нас в щаба. Винаги изпада в ярост, когато не го вземам и вместо него лети някой друг. Ревнува ме като малко момиченце.

Извършваме бойни полети над Финския залив до края на септември и успяваме да потопим още един крайцер. Не ни върви с втория линкор, „Октомврийска революция“. Той е повреден от бомби с по-малък калибър, но не много сериозно. Когато успяваме по време на едно от нападенията да го улучим с еднотонна бомба, тя не се взривява. Въпреки най-сериозното разследване не успяваме да открием какво е станало с нея. Така че Съветите успяват да опазят единия си линкор.

В ленинградския сектор настъпва затишие, а ние сме нужни по ключовите направления. Облекчихме участта на пехотата, руските позиции по крайбрежието са разкъсани на две и блокадата на Ленинград е организирана. Но Ленинград не падна, защото защитниците му си запазиха Ладожкото езеро и по този начин задържаха и магистралите, по които ставаше снабдяването на крепостта.